Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

В книгата си „Капитализмът на ръба“ (2020) Албена Азманова изследва възможността за социална трансформация без помощта на криза, революция или утопия. През октомври 2021 г. книгата получи наградата Майкъл Харингтън на Американската асоциация за политически науки. С Албена Азманова разговаря Марта Монева

Току-що получихте наградата на APSA (Американската асоциация за политически науки) за „Капитализмът на ръба“. Отличена е „една изключителна книга, демонстрираща как науката може да бъде използвана в борбата за по-добър свят“. Какво означава за вас тази награда?

Колкото и да беше изненадваща, някак дойде логично в края на една 30-годишна траектория, която започна със случайното ми въвличане в студентските протести 1989/90 г. Бях студентка, първа година в Софийския университет, когато през пролетта на 1988 г. подписах една декларация, с която протестирахме срещу замърсяването в Русе още преди да се установи Общественият комитет за екологична защита на Русе. На следващия ден моят декан ме извика, за да ми съобщи, че съм подписала нещо, което няма благословията на Партията, и ако не оттегля подписа си, ще се наложи да бъда изключена от университета. Аз не оттеглих подписа си и не ме изключиха, което беше в логиката на онези времена, но това е друга история. Включих се в тези дисидентски движения и много рано видях, че нещата вървяха накриво. Още когато при една от блокадите в Университета започнаха да пристигат скъпи уреди – факсмашини и прочее, се усъмних кой помага. После същият човек, който ме заплашваше, че ще ме изключи, стана един от лидерите на Демократическата партия в университета. Тогава написах статия, озаглавена „Диктатура на свободата“. В нея казвах, че новият режим е пребоядисан стар режим с маската на демокрация. Демократичните сили отказаха да публикуват тази статия с обяснението, че позицията ми е прекалено вляво от центъра. Представих я на конференция, където един професор от Ню Йорк, Андрю Арато, голямо име в анализите за Източна Европа, ми предложи да я публикувам в списанието, което той издаваше. Много му дължа. Арато заяви, че постановката ми е грешна (тогава модата беше да се мисли, че демокрациите ще процъфтят след падането на комунизма), но си заслужава да я публикува. И ми предложи, виждайки, че имам интересни идеи, да направя докторантура в Америка. Учих и европейско право в Страсбург. През 1989/90 г. Западът се заинтересува какво става в България. Бях участвала в студентските стачки и от Съвета на Европа ни поканиха да разкажем за целите на нашия бунт. Изпратиха мен, но не защото аз бях много видима революционерка, а просто знаех английски и френски. Питаха ме какви са нашите цели, какво искаме. Речта ми в Съвета на Европа бе грубо обобщение на това, че ние много не знаехме какво искаме, но знаехме точно какво не искаме – система на привилегии за елита, ограничения за всички други.

Честна позиция.

По-късно разработих тези интуиции и като философска позиция. Дори и да не знаем накъде вървим, добре е да знаем къде не трябва да стоим. Философът Теодор Адорно е казал: „Ние може да не знаем какво е правилното, но почти винаги знаем кое е грешно“. Това е и основната ми позиция в тази книга, в която направих критика на съвременния капитализъм. Така се оказах два пъти дисидент – първо срещу комунизма и след това срещу капитализма – в този смисъл тази награда се вписва в логиката на моето съществуване като човек. Анализите ми се подхранват от реалността и от чувството за несправедливост, на което трябва да се реагира. Това е значението на наградата за мен.

Венец на двойно дисидентство. А какво направи необходимо излизането на книгата ви?

Заглавието „Капитализмът на ръба“ трябва да се разбира не в смисъл, че той ще пропадне всеки момент в пропастта, а че е на ръба на нервна криза по-скоро, тотално изнервен. Дълго време в академичните среди и в обществото капитализмът не се споменаваше. След падането на комунизма той не се коментираше, защото изчезна дилемата капитализъм или социализъм. Когато отидох да уча в Ню Йорк, на мода бе „дискусионната демокрация“. Цареше вярата, че ако много се говори, ако бъдем честни и откровени и добри комуникатори, истината ще просъществува и справедливостта ще възтържествува. На мен това наивно упование в демокрацията ми изглеждаше много странно – интелектуална мода на вярата, че с демократичен дебат справедливостта ще просъществува, ще се възцари. Бях една от първите учени от моето поколение, която още в 90-те години започна да апелира към необходимостта да се върнем към критиката на капитализма. И едва след като се случи кризата през 2008 г., изведнъж всички започнаха да говорят за криза на капитализма, дори и вестник „Файненшъл Таймс“, бастион на капитализма. След това дебатът се измести към растящото неравенство. Големият дебат за социалната справедливост на мен ми прозвуча много фалшиво. Капитализмът, въпреки че имаше социална криза, криза на безработицата, финансова криза, не беше на смъртно легло. Той продължаваше да си действа без особени проблеми. Самият дебат за неравенството ми се стори странен, защото капиталистическите общества винаги са били неравни. Защо изведнъж сме притеснени от неравенството? Усъмних се, че това, което се пише по вестниците от журналисти и анализатори, не представя реалните проблеми на хората. Приех този дебат като симптом, че нещо друго не е наред, и започнах да търся какво е всъщност реалното зло на нашето време. Така попаднах на идеята, че това, което всъщност притеснява хората, е дълбоката икономическа несигурност и социална безпомощност. Дълго време това състояние на социална слабост остана незабелязано, но пандемията ни накара да го осъзнаем. Моята книга беше публикувана през януари 2020 г., а пандемията ни удари през февруари. Основната ми теза е, че това, което мъчи хората, не е неравенството, а социалната несигурност. Нямам предвид нашата уязвимост като смъртни същества, онова, което руският философ Михаил Бахтин нарича „нашия космически страх“ – тревогата, която изпитваме пред лицето на огромните и могъщи сили извън човешкия контрол, страх, който е в основата на човешкия опит и мислене. На нас не ни е нужна пандемия, за да ни напомни, че сме смъртни. Обаче пандемията разкри друг тип несигурност, сблъсквайки ни с абсурда, че дори богатите, научно развити общества не можаха да се справят с един вирус, който нито беше особено смъртоносен, нито особено непознат. През 2017 г. Европейската комисия е предложила да се започне подготовка на ваксини, писа „Гардиан“, но големите фармацевтични компании са отказали, защото не им се е сторило икономически рационално. Тоест икономическата логика, която движи политиката в наше време, е един от двигателите на социалната несигурност. Стана ясно, че зад тази пандемия има една друга епидемия – тази на социалната несигурност, която описвам в книгата си.

Да, така е.

Някъде към началото на XXI в. основният политически приоритет стана конкурентоспособността на световните пазари. Започнаха да се режат бюджети, сигурността на работните места намаля и цялата логика на управление се подчини на икономическата логика за конкурентоспособност. Това създаде политически генерирана социална слабост, която се проявява на две нива. На колективно равнище – защото обществото няма ресурсите и механизмите да инвестира например във ваксини, а пък на лично ниво заради постоянния страх, че ще си изгубиш работата, че ако не работиш извънредно, няма да те одобрят. Това е всеобща невроза, от която страдат не само най-бедните, а и богатите. Когато правих проучванията за книгата, четох интервюта с милионери в Америка: около 90 % от тях казват, че са събрали достатъчно пари, но психически не могат да си позволят да спрат да работят, защото живеят в постоянен страх, че ще изгубят всичко. Това чувство за социална слабост и несигурност се изживява по различен начин от всички класи. Последствията са трагични, защото реакцията на несигурност е да търсиш сигурност. И точно това търсене на сигурност, тази жажда за стабилизация подхранва популизма, ксенофобията и авторитаризма.

На Делфийския икономически форум тази пролет критикувахте мита, че демокрацията е панацея на всичките ни проблеми. Това не е особено популярно мнение, но не се притеснявате да го защитавате.

Зовът за „повече демокрация“ е много удобна позиция, защото ни кара да се чувстваме добри, прогресивни хора. Обаче това е интелектуално мързелива и политически опасна позиция, защото чрез нея елитите вдигат ръце от политическата отговорност за съществени икономически промени и я прехвърлят върху хората (демоса). Да вземем за пример Европейския зелен пакт. Не може животът на хората да е зависим от работа, която замърсява околната среда, и същевременно да очакваме от тях да са добри демократи, да гласуват за затваряне на предприятията, които замърсяват, и да се грижат за природата. Първо трябва да се реформират икономиката и обществото по такъв начин, че всички да могат да бъдат добри демократи. Не можем да разчитаме на демокрацията, за да се измъкне народът сам от блатото на икономическата несигурност. В контекста на радикална несигурност естествено е хората да искат да съхранят поминъка си, дори той да ги убива в дългосрочен план. Когато ги поставиш в ситуация на несигурност, не можеш да искаш да имат големи мечти, да бъдат героични, самоотвержени и да поемат риск.

А защо според вас Западът повече се тревожи за Алексей Навални, отколкото за Едуард Сноудън и Джулиан Асандж?

Това е вярно само ако приемем вестникарската идея за Запада като интереси и политически вкусове на властващата класа. Действително комфортът на тази класа зависи от мълчанието на такива като Сноудън и Асандж. Тяхната морална позиция е най-безрисково изразена във възмущенията им от действията на авторитарни лидери извън Запада. Но истината е, че няма такова нещо като единен Запад. Това в един дълбоко конфликтен и разнообразен свят, който се измисля непрекъснато чрез конфликтите си, и в тази динамика е неговият магнетизъм.

Член (или членка) сте на Независимата комисия за устойчиво равенство към Европейския парламент. Какви особени акценти и постижения има тази комисия?

Член съм, но не съм толкова политически коректно настроена. А тази комисия скоро ще издаде един доклад за новата политическа насока на ЕС, за който използваха като основна идея моята книга и идеята ми за общата несигурност на нашите общества. Разработихме няколко конкретни политики с цел да бъдат постигнати облекчения.

А за Emancipations какво ще споделите?

Аз съм основател и главен издател на това списание. Направихме го с един колега от Америка като място за сериозен анализ на капитализма. Все още се робува на старите догми, че има само един избор – капитализъм или социализъм. Моят син още като беше много малък, ме питаше кое е по-добро – капитализмът или социализмът? Не можех да му отговоря просто. Затова и написах тази книга. Томас Пикети публикува една много популярна книга, в която рециклира старата идея, че антитезата на капитализма е работническият контрол върху предприятията и икономическото разпределение. Неговата идея е да се дадат 120 000 евро на всеки, навършил 21-годишна възраст, и да се борим за радикално преразпределение на богатството от богати към бедни. Това е груба лява класика. Може би тази теза е била адекватна за XIX или XX век, но в контекста на световната икономика дори работниците или държавите да притежават предприятията, икономиките ще се движат по същата логика на битка за печалби, която е същността на капитализма. Ще се върна пак към младежките ми дисидентски години. В моя кръг много обичахме Вацлав Хавел и това, което ми е останало от него, е мъдростта, че социализмът и капитализмът всъщност не са толкова различни. Той казва, че те създават един и същи продукт – самопохабяване – токсични режими, които разрушават природата и човека. И не е достатъчно да се противопоставим на капитализма чрез стандартен социализъм. Проблемите в момента са много по-различни и комплексни. За съжаление мъдростта на нашата революция е напълно изгубена, защото беше „отвлечена“ от сили, които знаеха как да просперират.

Участвахте в една публична дискусия за феминизма на суперзвездите и за това равноправие ли е да водиш войни на равна нога с мъжете? Как успя, така погледнато, Камала Харис да се превърне в икона на феминистките?

Този феминизъм в момента страда от една болест, която аз наричам „парадокс на еманципацията“. Когато търсим да бъдем включени на равни основания в един клуб, ние му качваме цената. Проблемът с Камала Харис е, че тя е феминистка от привилегированата класа.

Какво още не ѝ е наред на Камала Харис?

Това например, че когато изнесе първата си реч след спечелването на изборите, тя каза на тези, които гласуваха за Байдън и нея: „Вие спечелихте историята, вие сте героите на тази история!“. Ами тези, които загубиха? Те какви са? Либералната върхушка не си дава сметка колко отблъсква хората с тази надменност.

Интелектуална надменност.

Да, имаше я и при Хилари Клинтън. Притеснително е, че идеите им за икономическа реформа са много добри, но отблъскват хората с надменно отношение.

А кой американски президент от последния четвърт век намирате за поносим?

Обама, разбира се, е най-симпатичният (след известен размисъл и през смях). Той всъщност беше представител на привилегированата класа, макар че минаваше за защитник на потиснатите. Още в началото на управлението си той се обърна се към събратята си от бедните квартали, заселени с афроамериканци, и им каза: „Братлета, вдигнете си панталоните!“. Те ходят без колани в знак на протест срещу постоянната дискриминация, на която са подлагани – в затворите не се позволяват колани, тоест те се носят като излезли от затвора. Това е протест, а той все едно им казва, че техният просперитет зависи от това да се постегнат. И Обама боледува от надменността на елитите и отказа им да разберат реалните проблеми на хората.

Коя женска фигура намирате достойна за безрезервно възхищение?

Роза Люксембург ми идва наум, но самият въпрос не ми харесва (смее се). Сега властва един мит, който намирам опасен, а именно, че жените ще оправят света. Добротата не е женска привилегия, толкова лоши жени има, да вземем за пример Маргарет Тачър. Няма основание да смятаме, че жените ще управляват този свят по-добре от мъжете. Аз искам някой да ме убеди логически, че жените са способни да управляват света по-добре.

А от коя мъжка фигура се възхищавате?

Трима са, възхищавам се безрезервно на Джордж Оруел заради лудостта му да рискува живота и репутацията си, противопоставяйки се на интелектуалните моди на деня. Той е с леви убеждения, но критикува съветския тоталитаризъм още през 40-те години. Включва се в Испанската гражданска война на страната на републиканците, докато комунистите го обявяват за фашист. От българските съвременни личности – Евгений Дайнов, който в студентските ми години беше пример за интелектуално и политическо дисидентство. Стефан Данаилов, който не се пребоядиса в синьо след падането на комунистическия режим. Тези хора съчетават чувство за история с достойнство и авантюризъм.

По какво работите в моментa?

В момента завършвам едно изследване за Европейския парламент, в което преценявам дали Европейската комисия всъщност спазва принципа на върховенство на закона, когато прави годишния мониторинг на всички държави членки. Самата комисия е задължена при този мониторинг да спазва точно принципите, за които трябва да следи. По отношение на Франция, Испания и България установяваме, че всъщност Комисията нарушава върховенството на правото при третирането на тези три държави.

Албена Азманова е учила право и политология в България (Софийския университет), Франция (Университет Страсбург III) и САЩ (The New School of Social Research, Ню Йорк). Понастоящем е доцент по политически науки в Брюкселската школа за международни изследвания към Университета в Кент. Заемала е академични длъжности в New School в Ню Йорк, Sciences Po в Париж, Харвардския университет и Калифорнийския университет в Бъркли. Aвторка e на множество статии за трансформацията на капитализма и възхода на новите идеологии, социалните конфликти, съда и правосъдието, върховенството на закона и демократичните преходи.