Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Един от любимите филми на Ингмар Бергман е именно адаптацията от 1921 г. по „Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф, която пък е първата жена, носител на Нобелова награда за литература. Две бързи причини за любопитство към новото издание на романа, за първи път в превод от оригиналния шведски език, дело на Меглена Боденска, с обстоен текст в края на книгата, който запознава българския читател с богатата история и наследство на романа.

„Коларят на Смъртта“ е донякъде готическа, донякъде философска притча за мъж, решил да срути устоите на живота си и да поругае всичко добро, изпречило се на пътя му. Докато… не умира. В новогодишната вечер Давид Холм е убит след пиянска свада и бива посетен от коларя на Смъртта, който спокойно му обяснява, че през следващата година ще му се наложи да събира душите на най-бедните и измъчени хора. Такава е традицията – последният починал в края на годината трябва да поеме ролята на коларя – предание, с което Холм се подиграва, докато по ирония на съдбата не попада в центъра на кошмара. Преди това обаче ще се сблъска със суровите последствия от нихилизма си – ще посети като дух домовете на всички, които някога са го обичали.

Книгата заимства силно от „Коледна песен“ на Дикенс, както и от средновековната легенда, в която призрак събира труповете на починалите. Синтезът е сполучлив и създава силна готическа атмосфера и интересно повествование, движено от злините на Холм, но и от болката, белязала го като чудовището, което срещаме непосредствено преди смъртта му. Скърцащи каруци, студ, кашляне, смърт и алкохолни подвиквания се чуват и усещат най-често от страниците на „Коларят на Смъртта“. Жените са състрадателни жертви, мъжете са роби на пороците си. В този скотски, неблагодарен живот единствено любовта към Бога и любовта изобщо имат силата да обърнат човешкото сърце към светлината.

– И ти ли се разплака?

– Не мога иначе. Не мога да бъда щастлива, докато не изплача всичко, което съм насъбрала.

Освен силната атмосфера и фокуса на личното изкупление романът разглежда социални проблеми, на които Лагерльоф е била свидетелка като по-млада. Алкохолизмът, бедността и туберкулозата се прокрадват като сенки през страниците на книгата, прокарват пръсти по изгнилите врати и са предвестници на коларя, който бавно скрибуца по нощните улици. Надеждата се настанява единствено в топлите срещи на вярващите, в разговорите, които сестрите на милосърдието провеждат, докато водят тиха битка срещу противник, който не спи.

Тази смесица между реалност и сън, покрай която се разплита животът на хората в Швеция от началото на XX век, не е чужда на Лагерльоф. В световноизвестната си детска книга „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ Нилс е превърнат в джудже заради егоизма си и докато лети на гърба на гъсок, опознава родната си страна от въздуха. Подобен подход е използван и в романа „Сага за Йоста Берлинг“ – приказка за възрастни, която съчетава митове и достоверни описания.

Лагерльоф определя „Коларят на Смъртта“ като шедьовър, най-доброто нещо, което е писала, и смело заявява, че не изпитва съжаления, че романът е проповед, дори това да се приеме като „престъпление срещу естетиката“. Според нея литературата е мост между всичко, което вълнува човека: философия, изкуството да се живее, морал и религия. И „Коларят на Смъртта“ е именно това. Книга, едновременно страшна и животоутвърждаваща, в която над героите е надвиснала осезаема заплаха. Те действително страдат и умират, но успяват да спасят душите си.

Докато седеше там, Давид Холм се почувства неимоверно престарял. Станал бе търпелив и покорен като старите хора. Не смееше нито да се надява, нито да желае нещо, а само сключи ръце и прошепна новогодишната молитва на коларя на Смъртта: „Господи, позволи на душата ми да съзрее, преди да бъде прибрана!“.