Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

На 11 октомври Нов симфоничен оркестър под диригентството на Герган Ценов откри сезона с премиера на Осма симфония от Васил Казанджиев. На 87 години, той продължава да композира за изпълнители, които свирят пиесите му с огромна отдаденост. С него разговаря Светлана Димитрова

Имате няколко вдъхновени изпълнители, сред тях са диригентът Герган Ценов, квартет „Фрош“, камерен ансамбъл „Силуети“, пианистката Надежда Цанова и тромпетистът Петър Македонски. Такива музиканти ли ви вдъхновяват да продължавате да пишете?

Да пиша е някакъв инстинкт, нагон. Съжалявам, че изгубих много време, и то в най-хубавите си години, с други неща. Особено дирижирането отнема много време, сили и нерви. От една страна, това е загуба за композитора, но от друга, е полезно, защото непрекъснатият жив контакт с оркестър дава много идеи и композиторът пише все по-майсторски. Но от пет години аз вече само пиша. Една симфония изисква много писане, затова създавам предимно камерна музика за камерни състави. Музиката, която пиша – тя е атонална с додекафонична техника, която не е лесна за изпълнение, пък и за възприемане, но когато се изпълни много добре, тя има своето въздействие даже и върху некомпетентна публика. Радвам се, че се появиха млади музиканти, които проявяват много голям интерес към тази музика и я изпълняват по невероятно професионален и технически виртуозен начин.

Когато присъствате на концерт, на който се изпълнява ваша творба, сигурно се чувствате щастлив и удовлетворен. Много ваши колеги се отказаха да пишат, защото българска музика все по-рядко се включва в концертите.

Малко композитори, особено в България, се захващат с музика, подобна на тази, която пиша. Другата музика, завещана ни от вековете, и особено романтичната, характерна за XIX век, се възприема много по-лесно и въздейства по-силно на публиката. Затова малко композитори поемат все още риска да пишат. А има и вътрешно изискване, усещане и необходимост от тази музика, които са решаващи. Тази музика през целия социалистически период, четиридесет и пет години, беше забранена, преследвана и беше опасно да се пише, защото се считаше за упадъчна, за влияние от Запада, от капитализма. Беше опасно и да се изпълнява, а успехът не беше сигурен. Все пак се намираха изпълнители, които поемаха този риск.

Вие самият – и като диригент, и като преподавател в работата със студентите, вложихте доста усилия и енергия, за да бъдат изпълнявани творби на български композитори.

Сега като пенсионер имам много време. Седнах и направих списък на имената на български композитори, които съм изпълнявал. Оказаха се четиридесет и трима, на чиито произведения съм правил премиери. На някои от тях по четири-пет премиери и записи, и многократни изпълнения у нас и в чужбина. Чудя се на акъла си. Защо съм го правил?

Е, как защо? Самият вие сте български композитор и диригент.

Да. Беше ми приятно. Особено когато бях в Софийската опера и „Софийски солисти“ – поръчвах на много композитори и изпълнявах. В Радиото бях просто задължен да го правя. Трябваше да записвам много произведения. Доста от тях не бяха много качествени и професионално изработени, та помагах и в това отношение да се подобри нивото на музиката. Четиридесет и три имена – това е Съюзът на композиторите през 60-те и 70-те години, по времето, когато Любомир Пипков и Филип Кутев бяха председатели. След това Съюзът много се разрасна. От диригентите аз и Добрин Петков си слагахме главата в торбата. Ние проявявахме тази смелост.

Не всяка творба, която беше написана, получаваше одобрение, така ли?

Да. Тази атонална музика беше забранена. Дори не ставаше дума за одобрение. При всяко изпълнение веднага започваха жестоки критики, имаше събрания, на които ни заклеймяваха и ни заплашваха. Но всяко чудо беше за три дни и се разминаваха нещата. Това ни вдъхваше смелост, като минат няколко месеца, да изпълним друго подобно нещо. Говоря за социалистическия период – близо половин век. Но все пак се изпълняваше. От тридесет години насам, когато започна генералната промяна, настъпи пълна тишина. Нищо. Нищо не се изпълнява.

Нито се изпълнява, нито се пише такава музика, за каквато говорите.

Е, да. Аз май останах на самотен остров.

Промени ли се стилът ви? Казвате атонална музика, но с нея ли започнахте? Все пак още в началото на кариерата ви вашата Симфониета получава първа награда на фестивал в Москва от жури, председателствано от Дмитрий Шостакович.

Да, може така да се каже. Бях още 12-годишен, когато се срещнах с Константин Илиев в Русе. Той беше главен диригент там, основа и оркестъра, и операта. След една година дойде и Добрин Петков. Там чух премиерите на Първа симфония от Константин Илиев, на Концерта за струнен оркестър на Лазар Николов. Всичко това страхотно ми допадна и категорично ме ориентира в тази музика. Имам един опус 1, вариации за щрайх, които вече 15-годишен съм написал, те не са съвсем атонални, но още оттогава започнах. Цялото ми следване премина невероятно. Пишех и в двата стила. В един стил, за да се хареса на моя професор Панчо Владигеров и на другите ми професори, и в другия – атонален, или както ги наричахме, „произведения за чекмеджето“. Правехме ги тайно и ги криехме. Тази Симфониета, която получи награда от журито и Шостакович, написах във втората година от следването, през 1953 г. На годишния изпит комисията от професори, които преглеждат какво сме написали през годината, побесня. Начело с моя професор, който беше не на себе си. Те ме заплашиха, че ако така продължавам, изобщо няма да завърша. Но още когато я написах, Добрин Петков, който беше в Русе, я изпълни там. Като напусна Русе и отиде в Пловдив, я изпълни и там. Представи я и в София, на прегледа „Нова българска музика“. Направихме и запис в Радиото. Четири години по-късно, през 1957 г., Съюзът на композиторите изпрати този запис в Москва. Там се състоя Шестият младежки световен фестивал. Имаше такива фестивали в столиците на социалистическите държави. Там журито прослушало творбата ми и ми дадоха втора награда. Това ме постави на кръстопът. На кого да вярвам? На Владигеров или на Шостакович? Трябва да си призная, че нашите професори бяха на много високо ниво, преподаваха композиция, музикални форми, бяха много добри композитори и много талантливи, но те си останаха в късния романтизъм. За Владигеров идеалът беше Рахманинов. Те не харесваха, не разбираха, не одобряваха музиката на Шостакович и на – както аз ги наричам – „класиците на XX век“. Шестима композитори от първата половина на века: трима руснаци – Стравински, Прокофиев, Шостакович, един унгарец – Барток, един германец – Хиндемит, един французин – Онегер. Това са имената, които ще останат наред с Моцарт, Бетовен, Брамс, Чайковски. За вечни времена ще останат! През втората половина на ХХ век доста се засили влиянието на Виенската школа, начело с Шьонберг. През 1941 г. Константин Илиев, който се завърна от Прага, го привнесе в България. Тогава настъпиха тези стълкновения.

Все пак времето ще отсее какво ще се изпълнява и какво ще бъде забравено. Но друго ми направи впечатление. Казахте, че съжалявате че сте изгубили време заради дирижирането. Ръководили сте два от важните български състави – „Софийски солисти“ и Оркестъра на БНР. Каква политика водехте?

В „Софийски солисти“ започнахме от нулата, от основата. Първо трябваше да овладеем всички предишни стилове – барок, класика, романтика. Същевременно не забравях, че трябва да се изпълнява и съвременна музика. Особено на композиторите, които уважавах и харесвах. Поръчвах доста произведения, които изпълнявахме веднага, някои от тях и в чужбина, на фестивали за съвременна музика в Загреб, в Германия, на „Варшавска есен“ и т.н. В Радиото бях задължен да изпълнявам българска музика и да я записвам. Дори голям брой от произведенията се откупуваха. Много от тях правех за „Балкантон“.

Има една страна от творчеството ви, за която рядко се споменава – композирането на филмова музика. Ваша е музиката на много знакови филми.

Трябва да призная, че беше голямо удоволствие. Самите филми бяха много хубави. Музиката трябва да присъства в тях, без да се налага, което не е лесно. Но дава много идеи в композицията. Първият ми филм беше „Тютюн“ на Николай Корабов от 1962 г. Неприятното обаче в писането на филмова музика е, че режисьорите примират от радост да я режат, да я махат. Когато филмът e вече сглобен, сядаме с режисьора и определяме местата, където трябва да има музика. Но след това решават, че не трябва да има, и я премахват. В Петата симфония използвах теми и моменти от музиката на един филм, който, за съжаление, се прожектира само веднъж и веднага го спряха – „Смърт няма“ на Христо Писков.

През 1951 г. пишете оперета, която се поставя с успех. Но повече не се обръщате към сценичната музика.

Бях последна година ученик, на осемнайсет години. Оперетата се казваше „Младост“. Либретото беше на друг ученик, две години по-малък от мен. Тогава в гимназията имахме хор и оркестър. Написах арии, дуети и хорове. Тео Мусев играеше Мързеливия ученик, написах му и ария. Там започнах и да дирижирам. Първите ми стъпки бяха да подготвя хора. Учител по музика ни беше Мишо Николов, бащата на виолончелиста Венцеслав Николов, който издирижира представлението. Разбира се, дойдоха и оркестранти от Симфоничния оркестър да подпомогнат нашия. Оперетата се изигра с голям успех, публиката я хареса. Когато работех в Операта, не зная защо не написах нищо. Мислил съм си за опера, но не можах да попадна на нещо подходящо. Моцарт пише до баща си: „Най-малко сто либрета съм прочел, докато открия „Дон Жуан“.

Преподаването какво ви донесе?

Имал съм голяма полза от преподаването, защото се учех от грешките на студентите. Съвсем различно е, когато човек наблюдава отстрани. Те са над двайсет ученици. За съжаление трябва да призная, че с изключение на Герган Ценов, никой друг от учениците ми не проявява интерес към атоналната музика. Павел Балев е в Германия, Мартин Георгиев е в Англия. Ние сме трима-четирима души, които в най-тежките времена за тая музика намирахме смелост да я пишем.

Кога разбрахте, че музиката ще бъде вашата професия?

Майка ми свиреше на пет инструмента – китара, цигулка, мандолина, цитра и орган. Аз съм роден в село на пет-шест километра от Русе, с. Мартен. Цял живот си мислех, че съм селянин, но преди няколко години се оказа, че съм гражданин, защото селото е станало град. На пет-шест години започнах да свиря на китара, без да знам нотите, по слух. Сменях разни строеве, руски, испански. Така родителите ми разбраха, че ме привлича музиката, и на девет години ми купиха пиано. На единайсет-дванайсет, имитирайки сонати, сонатини на Скарлати, Моцарт, Бетовен, бях започнал да пиша такива парчета. Показах ги на Константин Илиев, когато се срещнах с него в Русе. Той ме окуражи и вдъхнови да започна да пиша. Дори ми каза: „Ти имаш голям талант, можеш да станеш светило“.

Изпълняваха ли се тези ваши пиеси?

Бях написал едни танци и оркестърът ги изсвири под негово диригентство.

После отидохте в Консерваторията и така започнахте.

Смятах да бъда при Парашкев Хаджиев, който беше учител на Константин Илиев. Когато започна учебната година, отидох и му казах, че искам да уча с него. Той нищо не каза. Хвана ме за ръка и ме заведе при Владигеров, каза ми: „Ти не си за мен, ти си за този професор“.

Защо?

Той също е ученик на Владигеров. Явно прецени, че трябва да отида направо при него. Аз съм страшно благодарен на Владигеров, научих много неща. Той е немски възпитаник, маниак на тема прецизност до краен предел. Всичко да бъде много точно, всяка нота да си е на мястото. Наглед ми показа как изрядно са работили Хайдн и големите. Но той май не е имал друг студент като мен. Имаше си доста проблеми, не можех да пиша, както той иска. Цяла година писах моето Дивертименто като дипломна работа. Накрая двайсет дена преди държавния изпит му занесох партитурата и я изсвирих цялата. Той помълча малко и каза: „Това не е дивертименто. Това е дивотименто. Дас ист кайн музик – това не е никаква музика. Ти не можеш да се явиш на държавен изпит с това“. „Цяла година го писах, как така“ – казвам аз. „Не ме интересува, трябва да напишеш нещо друго“. За десет дена написах Прелюд и токата в стила, който да одобри. Той не одобри много токатата, но мина. От друга страна, съм много щастлив, защото това е най-изпълняваното ми произведение. Много пианисти я харесват и я свирят. Прелюда нарочно го написах, точно както всичко, което знам за неговите номера – воденето на паралелни нонакорди и фолклорни мелодии. Преписах го калиграфски, защото иначе пишех един груб, разкривен сол ключ, за което той винаги ми се караше. „Туй компонистът се познава още от ключа“ – казваше и беше прав. Изсвирих му прелюда и очаквах да ме съсипе, защото това беше направо кражба от неговата музика, пълна имитация. Той помълча малко и каза: „Това е най-хубавото, което написа за пет години при мен“. А аз си казах: „Ясно, значи трябваше да приличам на теб“.

Какво пишете в момента?

От няколко години семейството на цигуларя Васко Василев ми даде идея да напиша произведение за него и за най-малката им дъщеря Вивиан, която била виртуоз на ударните. Скоро пак се чух с тях. И ето че седнах да го пиша и се оказа, че ми е интересна комбинацията на цигулка с ударни инструменти. Още не зная какво ще се получи. Ще бъде виртуозна концертна пиеса, в която ще използвам най-малко десет ударни инструмента. Вече съм писал такова нещо за тимпанистката на Филхармонията. Но тук много ме улеснява, че ще има цигулка, защото, когато минава от един на друг инструмент, пиесата, вместо да спира и да има паузи, през това време ще свири цигулката.

Споменахте как сте вплели народни мотиви в дипломната си работа. Но след това продължихте ли да търсите фолклора? Ще припомня другата ви много изпълнявана творба „Картини от България“.

Мисля, че фолклорът е невероятно богатство, съвършено, изкристализирало и обработено през хилядолетията, и трябва страшно внимателно да се подхожда към него. Аз имам такива моменти. Да, в „Картини от България“ направих един канон от най-известната песен на ансамбъл „Филип Кутев“. Има и кукерски танц от една примитивна мелодия, която измислих. Много е отговорно да се работи с фолклора. На първо място, Барток и Стравински в руския си период дават указания как трябва да се подхожда към фолклора…

Посветих последната си симфония на Нов симфоничен оркестър и на неговата създателка Юлия Христова. Благодарен съм им! Те вече изпълниха една моя симфония. Сега поеха риск и в тази страшно сложна ситуация проявяват направо героизъм. Написах за квартет „Фрош“ шест квартета. Много съм доволен от последния запис на деветия квартет. Великолепен е! Написал съм доста сонати за пианисти. На Марин Гонев посветих две сонати, на Маргарита Илиева също, както и на други пианисти. Марин Гонев ги научи всички и като написа труда си върху тях, стана доктор. Щастлив съм, че имам студент като Герган Ценов, който живее в Америка, но проявява интерес към моята музика и вече за кой ли път идва, за да направи премиера на моя симфония. Той ми каза: „Ако напишете петдесет, всичките ще ги изпълня“.

Васил Казанджиев е роден на 10 септември 1934 г. Баща му е известен общественик, Иван Казанджиев. Учи в гимназия „Баба Тонка“ в Русе. В Българската държавна консерватория учи композиция при проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Влади Симеонов. От 1957 до 1964 г. е диригент в Софийската народна опера. От 1962 до 1978 г. е главен диригент на създадения от него камерен ансамбъл „Софийски солисти“. От 1979 до 1993 г. е главен диригент на Симфоничния оркестър на Българското национално радио. От 1963 г. преподава в БДК четене на партитури, оперно и симфонично дирижиране. От 2009 г. е академик в БАН. В Операта той поставя съвременни творби като „Хитър Петър“ от В. Стоянов, „Боянският майстор“ от К. Илиев, „Янините девет братя“ и „Антигона `43“ от Л. Пипков, „Орфей и Родопа“ от Цв. Цветанов, „Дървеният принц“ от Бела Барток, „Тривърхата шапка“ от Де Файя и др. Васил Казанджиев дирижира творби от Милко Коларов, Александър Текелиев, Добри Палиев, Димитър Сагаев, Александър Райчев, Йоско Йосифов, Милчо Левиев, Симеон Пиронков, Иван Спасов, Лазар Николов, Георги Тутев, Панчо Владигеров, Бенцион Елиезер, Трифон Силяновски, Марин Големинов, Емил Табаков, Константин Илиев, Димитър Петков, Румен Бальозов, Пламен Джуров и много други. Има издадени много записи от „Балкантон“, както и от „Капричо“.

Значителен дял в творчеството му заемат инструменталните жанрове – симфонии, концерти, симфонични пиеси, музика за различни камерни формации и др. Автор е и на вокални произведения (солови и хорови), както и на музиката към филмите „Тютюн“, „Вълчицата“, „Рицар без броня“, „Шибил“, „Сбогом приятели“, „Татул“, „Боянският майстор“ и др.