Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

До 17 февруари Домът на изкуството във Виена е домакин на фотографската изложба „Натюрмортът. Упорството на нещата“

„Картината на стената е натюрморт, който изобразява маса, приготвена за лека закуска със стриди. На преден план в сребърна чиния има полуобелен лимон и нож с украсена дръжка. На заден план – две затворени стриди и черупка, чийто седеф се вижда. Отляво стърчи чаша. Фонът е с цвят на позацапано старо злато.“

Вероятно нещо в това описание под снимката ви смущава. Откривате несъответствия, които ви озадачават. Не виждате сребърна чиния, а пластмасова виличка. Цитрусовият плод не е лимон, а розов грейпфрут. Няма нож с украсена дръжка, има азиатски клечки за хранене. Черупките не са от стриди, макар че не са и миди Сен Жак. Нещо в организацията на пространството изглежда разместено и това дразни.

В действителност цитираното описание е от романа на М. Барбери „Елегантността на таралежа“. В него героинята се захласва по платно на стария холандски майстор Питeр Клаас. Фотографията горе, от своя страна, е направена 400 години по-късно. Неин автор е Андреа Вицман. Разминаването между двете композиции е не толкова в пространството, колкото във времето. При това едната е увековечена с четка, а другата – с аналогов фотоапарат.

И въпреки споменатите разлики има удивително сходство в аранжировката на двете маси и в начина, по който предметите гастролират върху тях. Има някаква инатливост в отказа на вещите да бъдат заключени в миналото.

Именно на този феномен е посветена и новооткритата изложба в Дома на изкуството във Виена – „Натюрмортът. Упорството на нещата“ (Stillleben. Eigensinn der Dinge, Kunst Haus Wien). Експозицията представя особеното възраждане на натюрморта като жанр, погледнат през фотографския обектив. Изложени са работите на двадесет автори от различни страни, като всички те са обединени от интереса си към света на предметите и техния език.

В исторически план натюрмортът дълго се смята за не особено амбициозно артистично начинание. Почти до средата на XIX в. критиците го поставят твърде ниско в традиционната йерархия на жанровете. Гарафите с вода, аранжираните букети и кошниците с ябълки не могат да се съизмерват с мащабните платна с религиозна тематика или с портретната живопис. Дори пейзажите се възприемат като образ на одухотворената природа, а за натюрморта остава единствено съзерцанието на мъртвата.

През 1863 г. френският критик Жюл Кастаняри пише за „Салона на отхвърлените“: „Те се размножават с тревожна бързина. Дори плъховете на Париж не са толкова многобройни и така опасни. Ако академичната художественост някога се сгромоляса, то ще е, защото там долу авторите на натюрморти са впили зъби в нея и са прегризали, един по един, всички нейни устои“.

Днес подобни думи звучат като неуместно шумна атака срещу картини, които са обитавани от абсолютна тишина. За разлика от тях историческите платна са натоварени с действие, портретите – с неизказани думи, пейзажите – с невидими присъствия. Но светът на предметите е обгърнат от интимността на безмълвието. В неговата съвършена неподвижност противоположностите сключват примирие. Светлината си играе със сенките. Неизменността на вещите намеква за преходността на живота. Пълният покой носи усещането за тихо клокочеща енергия. Погледнат по този начин, натюрмортът е медитативно преживяване. Той е поредното усилие на човека да намери баланс и хармония между нещата и да се впише в техния космически ред.

Именно това съчетаване на привидно несъвместими идеи в привидно прости композиции е може би голямото очарование на натюрморта. Той е един вид логически парадокс, визуализиран оксиморон. Ако на шега се опитаме да го вкараме в обувките на някоя литературна форма, то това несъмнено би било класическото японско хайку. И двата жанра се отличават със своята камерност и съзерцателност, а най-добрите им образци превръщат с три замаха на четката битовото в красиво, тривиалното – във философско, а мига – в безвремие.

Това обяснява защо съвременната фотография все по-често отправя любопитен поглед към предметите, които ни заобикалят. То се дължи не толкова на някакво умилително носталгично чувство и респект към миналото, колкото на желанието да се експериментира в света на настоящето. Във време, в което всички ставаме все по-осезаемо подвластни на ускорението и на брауновото движение, подобни снимки са нещо като „стоп кадър“ – глътка тишина, малка пауза в големия хаос.

Някои от изложените в експозицията фотографии са само това – изображения на предмети, в които няма особен подтекст или скрито послание. Това са вещи, които изглеждат вечни в своята самодостатъчност – някакъв непоклатим остров на спокойствието в разлюляното море на несигурност и съмнения. Понякога лулата е просто лула, а захарницата – захарница.

В други случаи обаче композициите са деликатно напомняне, че живеем в свят, в който границата между реалността и фикцията се размива. Репрезентацията измества същината. Образът подменя първообраза. И внезапно се оказваме в един огледален свят, в който дезориентацията между истинско и лъжливо се превръща в голямото зло на деня.

В едно свое интервю големият холандски фотограф Ървин Олаф споделя, че в работата си „обожава да създава истории, без да разказва историята“. Изложбата във Виена показва поредица от кадри, които също са своеобразна закачка с въображението на посетителя и готовността му да стане съавтор. Те сякаш го подканят да напише своята лична анотация под снимките, оставени може би нарочно без заглавие. Уж случайно захвърлени на улицата връхни дрехи, кашони и кутии от пица са превърнати в малки скулптури. И ако човек задържи за момент вниманието си върху тях, те с лекота се превръщат в хора, животни и сюжети за малък разказ. Някои от тях изглеждат толкова нелогични, толкова лишени от смисъл, че неизбежно ни припомнят думите на Жорж Брак: „От изкуството се очаква да безпокои. Картина без нищо смущаващо в нея – какво е това?“.

Съвременният фотографски натюрморт несъмнено е законно дете на традицията на жанра в живописта. Подобно на класическите образци, и днес индустриалните или подчертано утилитарни предмети се съчетават с цветя, плодове и храна. Тленното присъства на масата редом с нетленното. Ефимерната красота е подпряла рамо с банално практичното. Повехналите пеонии, оставени в мивката в банята, жълтеещата икебана, направена от стрък брюкселско зеле, изтичащата кръв на черешите, търкулнали се върху бялата покривка – всичко това са въздишки по преходността на живота. Това е и смирение в мъчителното усилие да приемем собствената си преходност.

И все пак художниците с камера в ръка налагат своя собствена естетика в развитието на жанра. Повечето фотографии в изложбената зала се отличават със своя подчертан минимализъм. На мястото на пищно отрупаните фруктиери, плата с дивеч, сребърни свещници и кани с вино посетителят вижда само чепка грозде на ръба на абсолютно празна маса. Ако се вгледа по-внимателно, ще забележи в ъгъла на огледалото и малко стъклено шише, което също едва се крепи, сякаш секунда преди да падне на земята. То е нещо като котката на Шрьодингер – едновременно в състояние на пълен покой и на експлозивно напрежение в мига преди падането. То е мъртва и жива природа едновременно.

Подобни изчистени композиции неизбежно провокират вглеждане в детайла – там, където често се крие не само дяволът, но и Бог. Същото правят и всички фотографии в екстремно близък план. Подобно на емблематичните флорални платна на Джорджия О‘Киф, те карат зрителя да загуби за момент ориентация какво точно вижда и да се озове сам в полето на предположенията и фантазиите. Това изоставане на „разбирането“ спрямо „виждането“ се определя от невролозите като защитен механизъм на човешкия мозък срещу лудостта. В тези няколко секунди съзнанието отказва да приеме суровата визуална информация и отделя време, за да я филтрира, анализира и сдъвче. Заставайки пред подобни фотографии ребуси, посетителят не просто недоумява – той им отдава цялото си фокусирано внимание и желание да открие, да отгатне и да разбере. А за какво повече би могъл да мечтае един артист?

В известен смисъл натюрмортът днес е новото черно. Независимо дали е направен с маслени бои, сребърни плаки или цифрова камера, неговата дискретност винаги ще е упорито на мода. Както казва Карл Сандбърг в едноименното си стихотворение, той има „спокойствието на бронзова статуя в тъмна нощ, която влюбените подминават, шепнейки“. A понякога влюбените може би забавят крачка. А понякога навярно удивено спират. Макар че той, животът, никога не спира. And still life is never still.