Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Писателят Даниел Келман произнася това слово на 9 септември 2018 г. при откриването на Брукнеровия фестивал в Линц. Помолен от организаторите да говори на тема „Традицията“, той използва повода да разкаже за своя баща, попаднал в концентрационния лагер „Мария Ланцендорф“, недалеч от Линц, и за разлика от мнозина в семейството, оцелял

Какво означава традиция? Ужасният ХХ век, „векът вълкодав“, както го нарича Осип Манделщам, преди сам да падне негова жертва, ни е научил, мислейки за културата, почти рефлексивно да мислим и за варварството. Понякога от този сблъсък възниква своеобразен фолклор. Беше преди 18 години. Един мой приятел бе получил като подарък билети, бяхме любопитни и се отправихме към „Маутхаузен“. Някои от присъстващите може би все още си спомнят: една група доброжелателни люде – употребявам думата без иронична отсянка, защото те наистина желаеха добро и това не е малко – една група доброжелателни люде бе решила да направи възпоменателен концерт. Щяха да свирят Виенските филхармоници, и то там, където кошмарът е бил най-голям, а за да се поддържа равновесието, трябваше да посегнат към най-висшето културно достояние – Деветата симфония на Бетовен.

Пристигнахме от Виена с кола, спряхме на един от предвидените паркинги и разпоредителите, които предупреждаваха публиката да внимава при изкачването на стъпалата, ни поведоха през каменната кариера. Именно там седяхме. Доста далеч от сцената, на която след няколко речи Виенските филхармоници засвириха. Те свиреха така добре, както само Виенските филхармоници могат да свирят, а именно много, много добре, и музиката на Бетовен беше толкова разкошна, колкото всъщност е музиката на Бетовен; а междувременно се стъмни – безоблачен пролетен залез, възможно най-театрален.

Необичайно ефективни високоговорители осигуряваха първокласния звук, а понеже фирмата, доставила електрическото оборудване, вероятно е искала да покаже пълния си асортимент от услуги, имаше и цветомузика на стената на кариерата: от тъмночервено до виолетово, синьо и тюркоазено. Така е прието при концертите под открито небе и очевидно никой не беше дал указание, че в този случай е по-добре да бъде другояче.

Ала най-очарователни бяха птиците. Не бях слушал дотогава изпълнение на класическа симфония под открито небе и съвсем не бях подготвен за това – в тишината между частите пойните птици повтаряха мотивите, които току-що бяхме чули – пролетта, природата, кипящият живот откликваха на изкуството на Бетовен.

Беше пленително. Ала, разбира се, човек не беше сигурен дали изобщо има право да го възприема така – дали като цяло трябва да е очарован. Имаше и още нещо. Там, където се събират толкова много хора, естествено има нужда от охрана. Вече не си спомням дали охранителите бяха служители в частна фирма, или бяха полицаи, но ясно помня, че за да могат да изпълнят по-добре задачата си, те максимално използваха наличната инфраструктура.

Разбирате ли какво имам предвид? Това, че стояха на вишките. Докато се здрачаваше, докато хоровете на Бетовен ликуващо се въздигаха в нощта и докато стената на каменоломната сияеше в сменящи се цветове, горе, във вишките, можеха да се видят смътните силуети на неподвижни мъже … е, да, именно в позата на надзиратели.

На финала на симфонията вече беше нощ. Надзирателите там, горе, вече не се виждаха. Чувствах се възвисен и щастлив. Деветата симфония на Бетовен, при това в изпълнение на един от най-добрите оркестри, предизвиква такъв ефект. Същевременно знаех, че това не беше предвидено; не би трябвало да се чувствам възвисен, нито щастлив, а … как всъщност? Видях, че и околните се чувстваха по подобен начин. Бяха объркани. Но повече въодушевени и щастливи, отколкото объркани. Не можеше нищо да се направи, защото беше Деветата симфония на Бетовен, друго не бе възможно. И така прозвучаха последните акорди, настъпи тишина – вече не си спомням, може би в началото изрично сме били помолени да не аплодираме. И тъкмо в този миг на тишина, колкото еуфоричен, толкова и смущаващ, проточил се вече твърде дълго, на сцената излезе една от най-известните актриси в страната и с рязък глас каза по микрофона: „Никога да не забравяме!“. След това по някаква причина го повтори на английски: Never forget! И отново си излезе.

Всички ние се нуждаехме от известно време, за да осъзнаем, че това е краят. Нищо друго нямаше да има. Възпоменателната вечер бе приключила. Ако човек се повдигнеше на пръсти, можеше да види, че филхармониците вече са напуснали мястото. Ние също си тръгнахме.

Поне се опитахме. Но не беше никак лесно. Всеки, който е бил сред хиляди зрители на концерт под открито небе, познава ситуацията: не можеш веднага да си излезеш. Трябва да мине време, докато множеството се разпръсне. В този случай обаче продължи по-дълго от обичайното. Значително по-дълго. Минаха петнайсет минути, двайсет, трийсет. И вече 45 минути, а ние все още стояхме на същото място и тълпата около нас съвсем не се беше разредила.

Постепенно започнах да се ядосвам. Възпоминание или не, но всички се раздразнихме. И е трудно да се потисне, това е реакция, която те връхлита също тъй безотказно, както и възвишеността при „Радост – ти, дете на Рая“ – когато става късно и искаш да си тръгнеш, а всичко се проточва дълго, те хваща яд. „Защо е организирано толкова глупаво?“, мислех си и с укорителен тон дори казах на глас: „Защо не можем да си тръгнем?“.

И тогава осъзнах защо не можем да си тръгнем.

„Трябва да е умрял“

Когато го разказвам, поантата е слаба, зная, но тогава, през нощта, наистина имаше миг на прозрение, в който дъхът ми секна: не можем да си тръгнем, тъй като това беше каменната кариера на „Маутхаузен“[1]. Не можеш да излезеш, защото каменната кариера на „Маутхаузен“ е разчетена най-коварно така, че да е непосилно трудно да я напуснеш. Внезапно ми стана ясно, че част от мен беше приела тази кариера като метафора, като някакво абстрактно понятие, олицетворяващо много неща и означаващо нещо. Ала сега това място не беше нищо повече от самото себе си. Отвесно издигащи се каменни стени, между които нямаше авариен изход, никаква задна врата, от която публиката би могла да се измъкне, и само една стълба, на която толкова много хора са намерили смъртта си само от един ритник – тази стълба, която не е като всички обезопасени стълби, използвани от нас всеки ден, а чийто единствен смисъл е да се подхлъзнеш. Естествено че няма да излезеш! Това не беше място за концерти. А концентрационен лагер.

Беше ужасен момент. Беше също тъй момент на осъзнаване. И беше моментът, в който за мен възпоминателното събитие неочаквано изпълни своето предназначение. Доколкото си спомням, минаха два часа, преди да изкачим стълбата към паркинга и да можем да си тръгнем.

Истината е, че не бях по случайност там тогава, преди 18 години. Случайност беше, че се добрах до билет, но не беше случайна мисълта, че моето присъствие там ще ми помогне да разбера нещо. Преди 18 години баща ми бе още жив. А преди още 55 години сам той е бил затворник в един съседен на „Маутхаузен“ лагер.

Лагерът „Мария Ланцендорф“ – име, което не се е наредило в топографията на ужаса като Дахау“ или „Маутхаузен“, или „Сорибор“, или даже „Аушвиц“, защото те са повече, отколкото нашата колективна памет е в състояние да съхрани. Баща ми е бил арестуван 17-годишен, в последната година на войната, по много причини, на първо място, както тогава се е казвало – като полуевреин, какъвто той все пак е бил, защото моят дядо и неговата съпруга чрез умело фалшифициране на документи и успешно пласиран подкуп са се превърнали от цели в полуевреи. Като полуевреи, моите баба и дядо и техните деца са оцелели, докато другата част от семейството – всички братовчеди и братовчедки, и чичовци, и лели, за които баща ми разказваше по-късно, когато описваше своето детство, са били евакуирани и никога не са се върнали. Така че семейството за мен винаги се е дефинирало чрез отсъствие – само имена, само истории, които моят баща живо и със заразително настроение умееше да разказва, ала всички те вече не бяха тук.

Разбира се, тогава никой не е бил сигурен, че полуевреите имат по-добри шансове да оцелеят; било е експеримент от страна на дядо ми – в онзи мрак, в който всички са търсели пипнешком – да открие път към оцеляването. Днес, връщайки се към миналото, си изясняваме обстоятелствата, но докато настоящето е все още настояще, можем само да гадаем и търсим и да се стараем с всички сили; и тогава късметът на някои проработва, а на други – именно на повечето, не. Разбира се, моят дядо полуевреин само загубил работата си, къщата му била предадена в собственост на арийци, взета от съседа, от онзи съсед, който внезапно започнал да наднича през оградата и да се провиква с дълбок глас: „Евреииин“. А баща ми вече нямал право да посещава гимназията, трябвало да работи във фабрика, за което той се оказал толкова несръчен, че работниците (преди години използвах този анекдот в един роман) го смятали за внедрен комунистически саботьор и го уверявали, че ще запазят тайната му и няма да го предадат. В онази фатална вечер баща ми бил арестуван по чиста случайност: отишъл на парти, където били много членове на съпротивителното движение – някой направил донесение, друг взел решението да бъдат арестувани всички заподозрени, по дефиниция това включвало т.нар. jüdisch Versippte (арийци в смесен брак с евреи). През целия си живот баща ми придаваше значение на обстоятелството, че е бил арестуван като участник в съпротивата, но всъщност не е бил такъв.

Така той попаднал в „Мария Ланцендорф“, съседен на „Маутхаузен“ лагер. Едва днес, като се обръщам назад, осъзнавам колко малко баща ми е говорил за месеците на затворничеството си и че – нека използваме една модерна дума, която тогава не е била позната – трябва да е бил травмиран. Ала той разказваше за коменданта, който с две големи кучета обхождал редиците на новите затворници и минавайки покрай баща ми – изплашен до дън душа и една глава по-висок от стоящите до него, казал: „Няма да излезеш жив оттук!“. Той разказваше, че е виждал да убиват хора с метални палки. И разказваше, че не пускали затворниците в бомбоубежището, когато британските самолети бомбардирали индустриалното предприятие в съседство. Изплашени до смърт, те стояли до прозорците на килиите, слушали експлозиите, очаквали смъртоносното попадение и пеели „Интернационала“, което в обичайния случай би означавало смъртна присъда, но в онзи момент нямало кой да чуе, защото животът не бил омръзнал за надзирателите и те киснели в бункерите си.

Баща ми случайно бил арестуван, случайно и оцелял. Бил набелязан за изпращане в лагер на смъртта, но без собствена намеса попаднал в списък с имена, които някакъв функционер от Националсоциалистическата партия бил предвидил за освобождаване. Като мнозина други той вече виждал, че войната е изгубена и че няма да е зле да има подръка хора, които да потвърдят, че са били освободени.

Така една сутрин без много шум съобщили на баща ми, че може да си тръгне. Той напуснал лагера и взел трамвая за вкъщи, за жилището на родителите си на „Швиндгасе“ във Виена. Едно твърде театрално стечение на обстоятелствата, което не може да се измисли, пожелало точно в същия ден моята баба да отиде в лагера с пакет храна за сина си. Такива пакети се приемали винаги добре, макар че рядко стигали до затворниците. Този път обаче отговорникът погледнал в своя списък, разлистил, потърсил, пак разлистил, спрял и казал: „Вече нямаме Михаел Келман. Трябва да е умрял“.

Каменната кариера не е символ

Случаят без малко да приеме трагичен обрат. Баба ми започнала да крещи, щяла на място да получи инфаркт или, още по-зле, можело да обиди присъстващите палачи, за което, естествено, щели да я арестуват. Други посетители я издърпали настрана и ѝ затворили устата, и после баба ми направила същото дълго пътуване с трамвая от „Мария Ланцендорф“ до „Швиндгасе“, както преди това баща ми, с многократни прикачвания, като през цялото време вярвала, че синът ѝ е мъртъв.

Този син я очаквал вкъщи – тя отново без малко да получи инфаркт, ала за щастие не получила. Баща ми се укривал през последните седмици на войната в мазето с въглища, не знаел дали пак няма да го арестуват. Където властва чист произвол и след освобождението не се чувстваш свободен. Там долу, сред купчините въглища, можел да подслушва под прозорците разговорите на минувачите. Той често разказваше как една сутрин чул думата „Австрия“ и от облекчение и радост едва не изгубил съзнание – не от патриотизъм, за такъв наистина нямало никакъв повод, а просто защото обстоятелството, че някой си е позволил да произнесе на улицата тази забранена дума, означавало, че с властта на извергите било свършено.

„Маутхаузен“ не е далеч. Нито в пространството, нито във времето. Наистина не е отдавна. Онова Never forget!, което прочутата актриса извика с широк жест над главите на леко засрамената от музикалното си въодушевление публика, не е само фраза. Всички тези роднини, за които баща ми разказваше, когато говореше за детството си, всички тези по-късно убити хора в моето семейство са щели да напуснат тази страна. И са опитвали Бог знае колко. И не са получили визи. Единствената виза, която дядо ми би могъл да получи, била за Сърбия, но един неясен инстинкт го удържал и по всяка вероятност спасил живота им, защото пътят натам щял да ги отведе в най-големия кошмар на партизанската война по онези земи, които Тимъти Снайдър нарече „кървави поля“. Това също е известно днес, но тогава не са го знаели и са се осланяли на своя инстинкт и преди всичко на късмета си.

Простият извод, който ме връхлетя тогава в кариерата, беше, че тази кариера е реална. Тя беше каменна. Не беше символ. Беше толкова реална, толкова солидна. И всичко, случило се там, наистина се е случило, и то точно сега.

Какво означава традиция? В крайна сметка тази дума означава: „точно сега“. Означава, че това, за което първоначално си мислим, че сме изтласкали далеч от нас и сякаш в абстракцията, всъщност е твърде близо до нас и продължава да има значение в нашия живот, и то по най-прост и практически начин. Това се отнася за миналото на музиката и изкуството, но също така и за решенията на политиците. Цитираната почти до втръсване мисъл на Уилям Фокнър: The past is never dead. It’s not even past – не е само въздействащо красноречие заради добре формулирания парадокс, а съвсем проста истина. Това, което е било, не е мъртво, то не е завинаги отминало, то е с нас дори ако решим да го игнорираме. Спомним ли си, че „Третият райх“ не е скроено от фантазията предупреждение и че съвсем неотдавна от тази наша страна в Европа се изляха най-реални потоци от отчаяни, изтръгнати от земята си и обезправени хора, които бяха прокудени оттук и после никой не искаше да ги приеме, тогава може би ще отсъдим другояче за един млад канцлер, горд най-много с това, че се е съюзил със самопровъзгласилия се диктатор на Унгария, за да удържи далеч от нашата богата Европа отчаяни хора без родина, паспорт и права, които с мъка се опитваха да спасят голия си живот.[2]

И така стигам до темата. Съжалявам, че трябва да се върна към това, но може би отново ще дойде време, когато в Австрия ще може да се говори за музика, за изкуство, за красиви неща, без да се говори за бежанци и за австрийското правителство, внушаващо тревога. Аз горещо се надявам, че това време ще дойде. Ала то все още не дошло.

Току-що написах пиеса за това как през 1939 г. един кораб с почти хиляда бежанци, сред тях много австрийци, получава отказ да акостира първо в Куба, после в САЩ – с аргументи, досущ като тези, които днес четем във вестниците: корабът е препълнен, капацитетът за прием е изчерпан, културата на тези хора е чужда. Разбира се, днес изглежда абсурдно, че Съединените американски щати са неспособни да приемат хиляда души. Ала тогава това не звучи като виц, а като „реалполитик“.

Моят баща можеше да е на този кораб. Не е бил, за щастие. Това, че той, за разлика от повечето членове на семейството, е оцелял, се дължи в най-голяма степен на невероятни случайности. Ако не бяха те – а за повечето хора е нямало такива спасителни случайности – аз нямаше да стоя пред вас. И това не е метафора. Това е чистата истина. А традиция означава наистина най-вече това, което прочутата актриса извика тогава твърде театрално по микрофона, докато птиците повтаряха фрагменти от мелодиите на Бетовен: „Никога да не забравяме!“. Да не забравяме какво се е случило означава не само на годишнините да слушаме музика в концентрационните лагери. Това означава също така да помагаме на хората, които се нуждаят от помощ, въпреки че са от друга религия, имат друга култура, друг език, друг цвят на кожата – именно в памет на прокудените и убити не толкова отдавна наши съграждани.

Текстът е публикуван в Zeit 38/2018, заглавието е на редакцията.

Превод от немски: Людмила Димова

 

---

[1] „Маутхаузен“ е създаден скоро след присъединяването на Австрия към Германия през 1938 г. като подразделение на „Дахау“. През март 1939 г. получава статут на самостоятелен лагер, а през 1941 г. там е изградена газова камера за унищожение на големи групи хора. Лагерът е единственият в Европа, категоризиран в най-ниската класа – с най-лоши условия и минимални шансове за оцеляване. За 7 години половината от 200 000 затворници от над 40 националности загиват вследствие на непосилния труд в каменоломните и гладa. Б. пр.
[2] В Homo Sacer (1995) Джорджо Агамбен говори за „гол живот“, тоест живот, оголен от права и достойнство. Понятието е метафора за хора, изгубили политически, правен или морален статус. Б. пр.