Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

С фоторепортера Олег Попов разговаря Оля Стоянова

„В ситуация, когато стрелят по теб, е много важно да знаеш кога да се отдръпнеш.“ Олег Попов е фоторепортер с над 40 години опит. Повече от 20 години работи в агенция „Ройтерс“, снима в зони на военни конфликти, отразява спортни събития.

Колко години се движите непрекъснато с фотоапарат?

Завърших през 1978 г. Техникума по фотография и оттогава работя като фотограф. Първите ми стъпки бяха в Института по заразни и паразитни болести. В началото бях нещастен, исках веднага да стана фоторепортер, но тези две години, през които трябваше сам да си правя проявителя и фиксажа, научих всичко, което можеше да се научи за работата във фотолаборатория. И това много ми помогна по-късно. Бях хлапе на 20–22 години.

Знаехте ли какво ви чака?

Майка ми е първата жена фоторепортер в България, имаше кого да питам. В  семейството ми всички малко или много са свързани с операторство, с фотография. Днес, обръщайки се назад, не съжалявам за нито един момент. Професионалният ми живот мина интересно. Когато се уволних от казармата, кандидатствах право и слава богу, не ме приеха. А по-късно завърших журналистика.

Когато човек свикне да живее с ритъма на фоторепортера, после трудно ли е да се мине на друга скорост? Налагало ли ви се е?

Сега съм пенсионер, но работещ. Какво ще правя вкъщи иначе? Дори днес съм в отпуска, но съм си взел апаратите и отивам да видя как ще бият антиваксърите пред Народното събрание.

Имало ли е случай, когато сте се отказали да снимате? Въпреки че това е много странно за един фоторепортер – да отиде на събитие и да се върне в редакцията без снимка.

Да, веднъж пътувахме с жена ми към морето, аз бях взел дрона, беше в багажника, и видях невероятен изгрев над едни слънчогледи. И тогава за първи път ме домързя да сляза. Помислих си – тук няма отбивка на магистралата, някой ще ме удари, докато вдигна дрона, и не спрях. И още ме е яд.

Значи не сте „помъдрели“ и не сте се уморили с времето?

О, не, не. Ти или си вътре, или не. Сутринта се колебаех дали да взема раницата, или не. Навън е минус седем градуса. На ден в тази пандемия се заразяват около седем хиляди души. И след това си казах, че ако не отида да снимам, после ще съжалявам.

Винаги ли сте били такъв? Обичате да цитирате онази мисъл, че няма и смели, и стари фоторепортери?

Да, според мен има смели фоторепортери, има и стари фоторепортери, но няма смели и стари фоторепортери. Аз съм бил смел, в момента съм стар фоторепортер, но винаги съм си знаел лимита. Пред очите ми са загинали много хора. Говоря за фоторепортери, които не са знаели кога да спрат и кога да направят две крачки назад. А в ситуация, когато стрелят по теб, е много важно да знаеш кога да се отдръпнеш. Това, естествено, идва с опита, но много често спасява живота.

Как се усеща тази граница, когато си млад?

Когато имаш повече опит, знаеш в каква ситуация трябва да спреш. В крайна сметка не си заслужава след това да кажат: „Ето това е последната велика снимка на еди-кого си“. Виждал съм много такива случаи. В Сараево имаше три или четири. Много хора мислеха, че едва ли не войната в Югославия – защото това беше първата война в Европа след Втората световна – е медийно събитие. Първите два или три месеца там загинаха над 60 снимащи колеги. Имаше хора, които мислеха, че войната е едва ли не, за да направят кариера. Двама австрийски фоторепортери ги убиха в Словения, а там имаше десетина убити за цялата война. Двамата бяха фрийлансъри, бяха дошли с камуфлажен джип от Втората световна война, и двамата в камуфлажни дрехи. В момента, в който е блокирано люблянското летище, те тръгват с бясна скорост по пистата. И ги застреляха. Това е върхът на непрофесионализма. Спомням си един хърватин – Живко, професионалист, който снимаше още от началото на войната и беше доста обран, не правеше глупости. Но там имаше едно място – Турен се казваше, при Карловац, изключително опасно. Един път съм ходил и го помня с неприятно чувство. Живко отива там, тръгва да тича след хърватските бойци. По това време беше много модерно, когато тичаш някъде във военна обстановка, да държиш камерата долу и да снимаш краката на тичащите. И Живко държеше камерата долу, тичаше след тях, в това време пада мина до него, той пада, обръща камерата към себе си и казва: „Убиха ме“. Този кадър се въртеше по хърватската телевизия почти шест месеца. Използваха го, естествено, за пропагандни цели, а пък Живко си умря.

Говореше се за т.нар. медийни войни, които се случват пред телевизионните камери, но примерите, които обикновено се дават, са от войната в Персийския залив. Как свикнахте вие с този тип работа?

Много ме беше страх, когато такива хлапаци идваха да стават фоторепортери. Аз също нямах кой знае какъв опит – бях от 15 години фоторепортер, но нямах опит във военни действия. Просто имах голям късмет, че не ме убиха в началото. Първите две-три години просто бях голям късметлия.

Амбициозен ли сте?

Суперамбициозен. Дори не е амбиция, а честолюбие. Може би затова пробих в тази професия – да докажа, че българчето може да се справи.

Как започнахте работа в „Ройтерс“?

При пожара на Партийния дом... А заради работата ми в Сараево направих име, станах щатен фоторепортер. В началото запълвах дупките, но в един момент направих снимки, които във Великобритания бяха на всички първи страници. Такава беше историята с малката Ирма. Тогава кореспондент в Сараево беше Пол Холмс, изключително интелигентен журналист. Дойде към обяд и ми каза: „Хабиби, хайде да ходим към Кошево, до болницата“. Мисля си: какво ли ще правим там? „Вземи си апарата и ще видим.“ Там открихме Ирма – момиченце на 3–4 години. Беше паднала мина на детската площадка и парче от нея се беше забило в главата на детето. Ирма беше красиво, разкошно дете, което бавно умираше. Трябваше много бързо да ѝ се направи операция, а в Кошево нямаха капацитет за това. И детето беше гушнало една кукла, аз изобщо не знаех какво става, кълна се. Пол само ми каза: „Снимай това дете“. И аз направих четири или пет кадъра на детето, гушнало куклата. Върнахме се в офиса, пуснах две снимки, едната в по-едър, другата в среден план, а на другия ден нямаше вестник във Великобритания, който да не е със снимката на малката Ирма на първа страница. Започнаха дебати в парламента и вечерта в шест часа дойде самолет – английска военна линейка, за да евакуират Ирма. Тя умря след седем дни. Спомням си, че Пол казваше: „Всички говорят за теб. Аз написах само текста на снимката“.

Защо тази история не стана известна тук?

В България сараевската война беше малко встрани. Някакви балканци се бият. Докато целият свят принтираше истории и публикуваше снимки от Сараево.

Какво е значението на екипа, с който работите?

Мога кажа, че Пол Холмс е уникален журналист. Той ми направи името в „Ройтерс“. Ако някой друг ми беше казал: „Хайде да ходим да снимаме това дете в болницата“, щях да отговоря: „Виж, навън се бият, дай да отидем да направим някоя истинска снимка“. Но в Сараево беше масово явление да дойдат фотографи от лондонския или френския офис за една командировка от около месец и после да си пишат в CV-то: „Снимал съм във войната в Сараево“. Ако се засечеш с такъв, ти скъсва нервите.

Но пък заради истории като тази с Ирма се приема, че документалната фотография има силата да променя света. Има ли истина в тези думи?

Това е интересен феномен, защото в Сараево хората много се надяваха – особено първите една-две години, че ние можем нещо да променим. Където и вдигнеш апарат, всички са съгласни да се снимат, никой не се кара с теб, позволяват ти да снимаш каквото искаш. Надяваха се, че по този начин ние им помагаме, че така ще спре войната. Но никой не спря войната и след две години нещата се обърнаха – псуваха ни на всеки ъгъл, щом ни видеха с фотоапарат. Аз имах такъв случай – вървя по улицата и започва минометен обстрел, опитвам се да вляза във вход на сграда, излиза един човек с автомат, избутва ме и заключва вратата. Напълно се промени отношението.

Разбирахте ли ги тези хора?

Да, разбирах ги. Това не може да се опише с думи. Аз наистина бях свидетел на цялото развитие на войната. Първата зима не остана дърво в Сараево, отсякоха всички дървета. Нямаше с какво да се топлят.

Връщали ли сте се оттогава в Сараево?

Да, бях преди време с една държавна делегация. Разтуптя ми се сърцето, като кацнахме. Има още следи от куршуми по някои сгради. Пътувах с други колеги и беше смешно, защото те не знаеха какво се е случвало там.

Защо тази война беше толкова слабо отразена у нас?

Медиите не се интересуваха от нея, но когато падна бомба в Горна баня, тук имаше вой до небесата. Спомням си едно преминаване на границата – нашият екип беше в Прищина от месец. Вечерта, когато започнаха бомбардировките, бяхме в един малък хотел, снимахме през прозорците някакви взривове в далечината. На сутринта на другия ден по улиците на града нямаше нито един човек – само тежко въоръжени сръбски специални части, които те гледат и се чудят какъв си, че се разхождаш по улиците. Отидохме в сръбския пресцентър и ни предупредиха, че в два часа организират конвой, който да ни изведе от Косово, и след това не гарантират безопасността ни. Но аз съм много странен на моменти и реших да не се движа с конвоя. Имах служебна кола от София и те тръгнаха към Македония, а аз тръгнах към Сърбия, за да изляза на магистралата в посока Ниш. Спря ме един сръбски полицай и се започна: „Оооо, много хубава кола имаш. Ама и часовникът ти е хубав“. Обяснявам, че карам бързо към Белград, защото ме чакат в пресцентъра, знаят къде съм и след два часа трябва да съм там. Той упорства: „Защо не ме закараш до село?“. Повторих, че след два часа трябва да съм на мястото на срещата и на всеки половин час ми звънят. И той се отказа.

Почти на магистралата установявам, че нямам достатъчно бензин, за да стигна до границата. А на всички бензиностанции са разлепени надписи: „Бензинът е само за нуждите на войската на Сърбия“. Добре че имах пари. Отидох при бензинджията, показах му сто марки и му казах, че това е равностойността на 20 литра бензин. И той веднага се съгласи: „Ей в онази уличка, за да не ме видят. Ей сега ще дойда“. В това време шефът от Лондон ми звъни през пет минути. Накрая му казах: „Стив, не мога да говоря на английски, защото ще ме убият с камъни. Моля ти се, като тръгна по магистралата, тогава ще ти се обадя“. И затворих.

Дойде онзи, наля ми наистина 20 литра бензин, дадох му сто марки със свито сърце, качих се на магистралата и за следващите над 200 км бях единствената кола от бензиностанцията до границата. Преди да стигна Ниш – там има военно летище – над главата ми от двете страни на пътя откриха зенитен огън. В началото спрях. Но не мога да се върна назад, защото нямам бензин до Белград. Къде ще отида? Отворих прозорците, за да чувам какво става навън, и засилих – едно малко волво, което цялото се тресе, аз карам с 240 км по празна магистрала. Стигам на границата, отварям прозореца, подавам си паспорта на сръбския граничар, той ме поглежда отгоре и вика: „Бежи бре, будало!“.

Пълен сте с истории като за три живота, но обичате ли да пишете – текстове под снимки, истории към снимките?

Аз, както повечето фотографи, не обичам да пиша. Но имам много истории. Като тази, че знам колко точно са мостовете между Белград и София. Пет дена след началото на бомбардировките трябваше да се върна в Белград. Педжа, който е шеф на фотографите в Белград, ме проверява къде съм. Някъде преди Белград му казвам, че когато стигна мост, увеличавам скоростта и минавам с 200 км през него, защото по това време мостовете се бомбардират. Питам го: „Ти знаеш ли, че по магистралата от София до Белград има 63 моста?“. А той ми вика: „Като стигнеш до мост, обаждай ми се и ако прекъсне връзката, ще знам, че са те уцелили“.

В крайна сметка как се свиква с този режим на работа?

Свиква се. Имах един период в Сараево, когато карах бронирана кола, а вътре седях с каска и бронежилетка. Тогава изобщо не слизах от колата – отварях вратата, снимах и затварях вратата. Мините падаха до мен и единственото, на което се надявах, е да няма директно попадение, защото тогава и бронираната машина не помага. Един път мината падна на „Алеята на снайперистите“ – на три метра пред мен, бронираният ландроувър подскочи целият. И после продължих.

Говорим за Сараево, за Прищина, но вие много пъти сте снимали и в Афганистан?

Първата ми командировка там беше през 2002 г., но след това съм бил поне 20 пъти. В началото беше най-доброто време за снимане – аз бях там два дни след като Кабул падна от талибаните. Шофьор ми беше бивш войник на Масуд. Нямаше място, където да не можем да влезем. Нямаше нещо, което да не може да се снима. След това изградиха някаква администрация, типичните азиатско-афганистански взаимоотношения. Например има избори, аз съм излязъл да снимам плакати на улицата и идва някакъв: „Аз съм от Държавна сигурност. Защо снимаш?“. „Аз пък съм фоторепортер, какво да правя?“ При следващите командировки винаги съм бил прикачен към американците и там се снима всичко без картите в Щаба. Но първата командировка беше уникална като условия – направо бях съсипан след 42 дни там. Живеехме в една изгоряла къща, която нямаше прозорци, само найлони, а навън беше минус 15 градуса.

И след като е отразявал такива събития по целия свят, човек трябва да отиде да снима в Президентството или Министерския съвет.

Трябва да гледаш професионално на нещата. Да не се хваля, но колегите ми казват, че гледам сериозно на всяко нещо, което снимам. Дори млади фоторепортери ми се учудваха. Веднъж отидох да снимам в едно село, където разрушаваха ромски къщи. Едни прахоляци се вдигат, а това е много хубаво за снимка – чисто визуално, разбира се. Един пловдивски оператор ме гледаше как снимам и накрая дойде да ме попита нов ли съм, сега ли съм започнал да снимам, че такъв ентусиазъм ме гони. Защото бях с широк обектив, навирам се по земята, залягам. И му казах: „Не, мойто момче. От 42 години съм в занаята“.

Какво снимате за себе си?

Нищо. Категорично. Децата и внуците. Но личните снимки са нещо друго. Ако снимам нещо, трябва някъде да го сложа. А аз категорично отказвам да публикувам във Фейсбук. Социалните мрежи се превърнаха в помийна яма за фалшиви новини.

Колко голям архив имате?

Винаги съм бил мърляв по отношение на архива. Винаги съм твърдял, че фотожурналистиката е актуална за деня. Има един израз: „С вчерашните вестници хората си завиват рибата на пазара“. Но през последните десет години, откакто не съм в „Ройтерс“, архивирам абсолютно всичко, имам 15 харддиска.

Не правите често изложби, защо?

Правил съм две изложби и повече няма да се занимавам с такива неща.

Идвате от семейство на фотографи. Синът ви също е бил фоторепортер.

Дал съм му моите по-стари фотоапарати, които са в чудесна кондиция, но винаги съм го отклонявал от професията, защото тя е умираща.

Как се променя тази професия през последните години?

Промените са главно в технологиите. Преди от едно голямо събитие се пускаха най-много две-три снимки. И с това се смяташе, че си покрил събитието. Сега от голямо събитие се пускат 10–15 снимки. В големите агенции аз бях като пожарникар – където каквото и да стане, бях от първите на терен. Сега това го няма, пестят се пари. Всеки отговаря за своето място. Смени се тотално концепцията за агенционна журналистика. А за разликата между агенционната журналистика и българските печатни медии по-добре да не говорим… Бях година и половина шеф на фотоотдела на вестник „Преса“. За всичко, което ме бяха учили 25 години в „Ройтерс“ като основни закони на фотожурналистиката, се казваше, че е грешно и че не е важно какво е станало, а е важно аз как ще кажа, че е станало.

Фотожурналистиката неминуемо е свързана с нивото на журналистиката.

Естествено. В единия случай се представя чрез текст, а в другия визуално. Но една снимка е повече от хиляди думи.