Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Все по-силно става убеждението ми, че България е висок шанс за пишещия човек. Причините: трудностите, пред които сме изправени, изтощавайки ни до крайност, до кост, без да усетим, ни правят корави. И докато ставаме корави и хитри, бързо ставаме зли. Получаваме рани и сами си варим цяр за тях. Моята задача като човек, понякога правещ разкази, е да забележа белега, да разбера кое го е издълбало, да си представя човека, създал лек срещу болката.

Това ми каза преди време Здравка Евтимова в интервю, което взех от нея. Такова е и писането ѝ – жестоко и в същото време реалистично, но тя гледа с добри очи героите си и успява да види красивото и в грозното. Пише за раните, но и за онези, които ги лекуват.

Новият ѝ роман – „Зелените очи на вятъра“, прилича на река, която тръгва от Старо село и след това се разлива нашироко. С разказването си Здравка Евтимова променя познатите места, пълни ги с истории, населява ги с герои. Всеки може да намери Старо село на картата – до Перник и Радомир, и да стигне дотам, но само в книгите на Здравка Евтимова, само през нейните очи може да види Старо село по този необикновен начин – диво място, пълно с чудаци – и с кротки мъже, добродушни жени, сурови хора.

На пръв поглед това са хора, които може би дори познаваме или сме срещали. При внимателно вглеждане обаче очертанията се променят. Колко често срещаме жени, които изоставят децата си и които имат дарбата – или по-скоро проклятието – да усещат присъствието на смъртта по едва доловимия мирис на печени бадеми? Или жени като Дарина – великанката, която може да се бие срещу целия свят, но пази слабите и неочаквано дори за себе си обиква едно чуждо дете. Или като жената, която лекува с ръцете си другите хора, но вече не обича никого.

Но най-силен и автентичен е детският глас в романа – гласът на Ана – момичето с черна тениска, „широка като вятър около него“, и с остриганата си до кожа коса, защото си мисли, че само така хората ще престанат да я забелязват. Защото малката Ана знае, че ако си грозен, хората ще се вторачват в теб, а ако си красив – всички погледи ще полепнат по теб, което е още по-лошо. „Красотата е лоша работа – нещо като винт, завит в главата, и всеки го вижда. Трябва да отида да ми острижат косата до косъм, после ще нахлупя една парцалива шапка, ама стара като кравефермата в Старо село, за да не се вижда тая гадна красота. Стърчи като цирей на челото, всички я гледат и човек се измъчва, без да има вина“, казва малката Ана. Тук е и Шушомир – едно червенокосо момче, слабо като цигара, което има милост към другите. Тук е и Елизабет – жестокото и разглезено момиче, рано научило погрешния урок, че ако искаш да си силен, не трябва да обичаш никого.

„Зелените очи на вятъра“ обаче не е детски роман въпреки силния глас на Ана, който ни дава неочакван поглед към един особен свят, в който детето се опитва да намери сигурни ориентири – какво значи да имаш майка, какво значи някой да те обича и какво означава смърт. „Замириса на смърт. Препечен бадем, това е смъртта“, казва малката Ана. И още: „Аз съм едно свободно дете. Улицата е небе за мене, седна да отдъхна с буквара някъде, хора ми подхвърлят стотинки до съдраните сандали и забогатявам“.

В този свят, който Здравка Евтимова създава, нито богатството, нито мизерията струват нещо – по-важното е друго – човек да продължи напред и да има кого да обича. Защото пропадането тук започва от малкото, от нещо обикновено и съвсем познато – от разпадането на едно семейство – от първата Ана, изоставила дъщеря си, от следващата Ана, която изоставя своето дете.

Въпреки ярките образи „Зелените очи на вятъра“ не е роман за трите поколения жени, кръстени с името Ана. Не е и за силната жена Дарина, която се изправя срещу всички. Нито за уплашената госпожа Перчемлиева, която смята, че с пари може да се купи целият свят. „Зелените очи на вятъра“ е роман за онези уж слаби хора, които носят много сила в себе си. За онези, които имат рани, но и знаят как сами да приготвят мехлеми за тях.