Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Оля Стоянова разговаря с изкуствоведката Катерина Гаджева за естетиката на немската фотографка, чиято изложба продължава до 10 април в СГХГ

Коя е Сибиле Бергеман и какъв е нейният път?

Сибиле Бергеман (1941–2010) е една от най-активните фотографки в Източна Германия. Преди 1989 г. работи за издания, насочени главно към жените. След това снима и за издания извън Германия и създава изключително интересна, естетска и женствена фотография.

Бергеман няма фотографско образование, но е смятана за една от най-значимите авторки от втората половина на XX век.

Тя е ходила на лекции, но няма завършено образование. Просто е имала житейския шанс да срещне фотографа и преподавател Арно Фишер, с когото живеят заедно. Имала е възможността да общува с него, да черпи, така да се каже, от извора и вдъхновение, и съмишленическа енергия.

Фокусни точки на нейната работа са модните и портретни фотографии, но това далеч не изчерпва интересите ѝ.

Нейното снимане е добър пример за този тип фотография, която не може точно да бъде определена. Фотография, която снима истинския живот, доколкото това е възможно. Сибиле много добре се справя със заобикалянето на ограниченията в Източна Германия. По онова време е трудно да се сложи граница между фотографията, която се изисква да се прави, и фотографията, съобразна със собствените принципи. Така че Сибиле създава и нагласена фотография, и жива фотография, както се казва за снимането на улицата. Прави портрети на свои близки – изключително интимни и откровени. Наистина тя има много широк спектър от интереси в областта на фотографията. След това работата ѝ става още по-разнообразна. След 1989 г. тя е от основателките на фотографската агенция „Осткройц“.

Можем ли да сравним Сибиле Бергеман с други автори, работещи по онова време?

Снимането с полароид привлича фотографите от всички страни. В Америка много автори работят в тази област, но тук не става дума само за фотографии, интересно е колко художници са привлечени от размера и формата на полароида, от неговата специфична рамка, от възможността да се пише отстрани в бялото пространство. Като започнем от Анди Уорхол и стигнем до Хелмут Нютън, всички са се увличали по работата с полароид. При Сибиле е важна естетиката, която тя търси в полароидните кадри. Те са много семпли, много нежни. Снимала е нещо изключително обикновено, което не се връзва концептуално с цялостната социалистическа идея, че трябва да се снимат по-съществените, политически ангажирани обекти и личности. Може да се свърже със самата идея за мигновеност на фотографията. Полароидът е направен с тази идея – да може да хване моменталното, веднага да видиш крайния резултат. Самото изображение е крехко, фино, цветовете не са същите като в действителността. Има доста философия, която привлича автор като Сибиле. Тук не става дума само за естетика, но и за разбирането какво допълнително усещане може да донесе фотографският материал.

Да уловиш момента във всекидневния живот – това виждаме в нейните фотографии, но какъв е нейният Берлин? Или може би нейната Източна Германия, защото сред най-известните ѝ фотографски серии са „Жените на ГДР“, „ГДР мода“, „Всекидневният живот в ГДР“.

За мен е много интересно да наблюдавам тези фотографии, размишлявайки върху всичко, което ни свързва и разделя с това, което виждаме на тези кадри. Защото ние сме живели в подобна действителност, но разликата е голяма. И е любопитно да наблюдаваме това и да си дадем сметка колко различни нюанси има в социализма. Тези фотографии показват част от реалния живот в Източен Берлин, но не бива да забравяме, че Сибиле все пак работи като цяло в нагласената фотография. Това не е тип улична, жива, нережисирана фотография. Така че това е един добър пример за нас да видим нещо, което често забравяме – фотографията има много важна функция, освен да ни носи естетическо удовлетворение, освен да ни впечатлява, тя трябва да напомня. Тя трябва да учи онези, които са забравили, какво е било миналото. И това е важно, тъй като ние имаме склонността да забравяме. Направи ми впечатление какво каза нейната внучка Лили фон Вилд за това, че благодарение на тези кадри тя самата е видяла един Берлин, който не познава, тъй като е родена след 1989 г., и го е опознала благодарение на наследството от баба си.

Какво откривате вие в тези фотографии?

Това са ценни кадри, които по деликатен начин ни карат да се замислим какво е било. Защото под красивия облик на жените, на естествения живот, все пак стои един разделен град. Един град, в който свободата е недостижима за обикновените хора през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Според мен това е най-ценното в тази изложба, защото тя има много пластове, по които можем да се движим, да размишляваме.

Сибиле Бергеман снима и в Гана, Сенегал, Мали и Йемен, освен че прави режисирани арт фотографии в Европа и обикаля улиците.

Това са вече съвсем различни действителности, но за мен е изключително това, че тя успява да се адаптира към тях. Ако погледнем нашата действителност, ние имаме сериозен проблем с това – нашите фотографи, които са родени и са получили своята нагласа към фотографията по времето на социализма, много трудно се адаптират към новата ситуация след промените. Да не кажа, че просто не успяват, загубват се в този преход. Разбира се, трудно е за автори, които вече са се изградили, да развият различно мислене. Изумителен е фактът, че тя по сполучлив начин успява да премине към новата ситуация, да премине към цветната фотография, защото това не е лесен избор. Интересно е да се наблюдава развитието на един автор в различните обстоятелства, в които се налага да работи.

През 70-те и 80-те години на ХХ век кариерата на Сибиле Бергеман процъфтява. След промените изживява ли момент на стъписване? Тогава ли се появява цветната ѝ фотография?

Да, аз усещам, че това е един от големите преломи в нейната работа – да започне да се занимава с цветна фотография, защото това изисква и друг вид техническа подготовка, освен че трябва да започне да мисли по друг начин. Със сигурност не е лесен преход, още повече че тук става дума и за излизането на фотографския пазар. Неслучайно създава със своите съмишленици фотографска агенция. Представям си какво би било, ако тя беше български автор, и си давам сметка, че разликата е много голяма. Скокът, който прави Сибиле, не е чак толкова гигантски, колкото би бил за някой български автор. Защото ГДР все пак беше най-западната социалистическа страна. Въздухът в Берлин беше друг. Давам си сметка, че тук може би не успяхме да направим същото. Ние нямаме пример за жена, която е успяла да премине от социалистическата фотография и успешно да се реализира в свободния свят след 1989 г.

Това означава ли, че тази фотоизложба позволява да бъде четена през нашата история?

Изложбата ни дава повод да помислим върху проблемите на нашата фотография, какво при нас би могло да тръгне по различен начин, ако обстоятелствата не са били такива, каквито са били. На това обръща внимание дъщерята на Сибиле – Фрида фон Вилд, като казва, че когато ходи по света с тази изложба, ѝ прави впечатление, че хората от страните, преживели социализма, приемат по съвсем различен начин фотографиите. В това няма нищо странно – хората успяват да припознаят себе си в определени ситуации в тези кадри. Така приемам и аз изложбата – като повод да си изясня какви са нашите проблеми. Ние не можем да анализираме и мислим собствената си фотография, ако не правим паралели. А това е един много интересен случай, който ни помага да ситуираме женската тема във фотографията, която е изключително неразработена при нас.

Споменахте, че няма как да направим сравнение между Сибиле Бергеман и български фотографки, особено по отношение на кариерата. А по отношение на творческите търсения?

Имаме великолепни авторки, много близки като търсения. Естествено е, че жените се стремят към подобни сюжети – снимат жени, деца, една от любимите теми на Сибиле. Всичко това съществува при нас, особено през 70-те години, когато властта нарочно подтиква жените да работят все повече в сферата на фотографията и да снимат тези сюжети, които са по-чужди, по-далечни на мъжете фотографи. Да проникват на места, където е по-трудно да влизат мъже – в родилните домове, в детските градини, да показват живота там, където една жена може да го почувства по-добре. Тук сравненията ги има, макар че говорим за друга естетика. При нас всичко е доста по-сдържано, доста по-подчинено на класически схеми, но емоцията и сюжетите не се различават толкова. Въпросът е после какво се случва.

Да, какво се случва след промените?

При нас има няколко проблема, които виждаме много ясно днес. Единият е, че жените навлизат в българската фотография по някаква програма – това е моя теза, разбира се. Защото преди 1944 г. ние нямаме история на жените във фотографията. Няма такива данни. Да, има дами, които работят в областта на студийната фотография, на портретната фотография в самото начало на ХХ век. Обикновено подкрепят своите съпрузи, а след това отварят и собствени ателиета, но тук става дума за портретна студийна фотография, която е по-скоро занаят. През 20-те и 30-те години на ХХ век, когато жените в Германия навлизат с невероятна сила във фотографията, когато се заявяват като автори, в България, да ви призная, не знам нито едно име на жена, която да участва във фотографски изложби. Или да се изявява, да е оставила нещо след себе си. След 1949 г. изведнъж се случва така, че жените програмно навлизат във фотографията, просто защото са нужни на властта и тя стимулира тяхното навлизане във фотографията. Това обаче става някак изкуствено – и ми се струва, че когато нещо е построено по този начин, то няма как да е устойчиво. И когато тази създадена изкуствено среда вече я няма и жените са изправени пред собственото си оцеляване и трябва да докажат себе си на истинския пазар на изкуството, идва големият крах. Те просто не са научени на това, свикнали са да живеят в среда, в която им се помага. Това е една от причините да нямаме фотографки от ранга на Сибиле Бергеман, ние просто нямаме минало.

И нямаме приемственост.

Затова не можем по никакъв начин да съпоставим ситуацията тук с онова, което се случва в Германия дори и в тежките години, които държавата преживява след края на войната. Въпреки разделянето на Германия там някъде остава памет и тя е от огромно значение. Тя оформя следващите поколения и дава основа, върху която да се развива съвременната фотография.

Все пак това ли е единственият фактор, който влияе на развитието на жените във фотографията?

И още нещо – в Германия има фотографско образование от началото на ХХ век и жените активно се включват в него. Тук не става въпрос само за техниката, а и за съпоставката с другите изкуства. В България ние нямаме такава среда. Има един опит за основаване на такова училище през 1949 г., но за много кратко време. Там се обучават първите жени в българската фотография, които са оставили сериозен отпечатък – Лоте Михайлова, Румяна Бояджиева, Кирилка Савова. Но не си мислете, че веднага започват да работят като фотографи. Напротив, обикновено жените са зад завесата на някоя лаборатория, те са там, където не се виждат много. Излизат на преден план, когато политическата обстановка се променя, едва през 70-те години започват да правят изложби. След това се открива друго училище, техникум, което и до ден днешен съществува, но висше учебно заведение, в което да се изучава фотография, се появява чак през 90-те години. Бих казала, че това е било напълно умишлено, така показват фактите.

Фотографията е трябвало да бъде под контрол.

Да, разбира се. Едно такова училище какво би дало? Повече самочувствие, повече възможности на фотографите, които обаче имат огромна сила. Затова в нашата ситуация е било много важно те да бъдат притискани, да не им се позволява много-много да се развиват. Това е една от причините да няма рекламна фотография у нас, да няма модна фотография. Защото тези неща са свързани с консумацията, с масовата култура, с модата… Така че, за съжаление, има много спънки, които затрудняват нашите фотографки.

Когато разглеждате работите на Сибиле, с кого бихте я сравнили, какви имена ви хрумват? Вивиан Майер например?

Да, има прилики с Вивиан Майер, въпреки че тя е в по-различна ситуация, тъй като наистина снима живия живот – абсолютно неподправения, истинския, откраднатия миг. При Сибиле нещата не стоят точно така, нейната фотография е изключително обмислена. Не е случайно, че в средата на Сибиле и нейния партньор Арно Фишер са пребивавали различни автори от световна величина като Йозеф Куделка и Робърт Франк, те са общували, били са приятели. Тази естетика я виждаме веднага. Това е естетиката и на Арно Фишер, и на Сибиле Бергеман. Тази общност се събира на базата на представите какво фотографията може да направи с реалността. Но онова, което отличава Сибиле, е, че при нея има женственост. Това е женска фотография в най-добрия смисъл – фотография с друга чувствителност, може да бъде разбрана от жените, когато я наблюдават. Просто по-лесно стига до тях и повече ги докосва.