Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Разговор с режисьора Любомир Колаксъзов за посланията в кукления театър и защо добро представление се прави със съмишленици

Любомир Колаксъзов е завършил режисура за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Режисьор е на спектаклите „Бялата врана“, „Жените от портокаловите градини“, „Чудовището Кашчей“, „Алеко. Смях над мрачни страници“, „Славеят“, „Вътрешният глас“, „Красавицата и звярът“, „Полетът“ и др. Бил е зам.-директор на Държавния куклен театър – Сливен, сега е в екипа на Театрално-музикалния център в Разград.

Винаги ли сте искали да бъдете режисьор?

Не, всичко започна малко на шега. До момента, когато трябваше да кандидатствам в гимназия, никога не се бях занимавал с театър. Плановете ми бяха да се занимавам с география и да обикалям различни страни. Имах огромно желание да се занимавам и с палеонтология, да изравям кости на динозаври. Минах трите кръга за Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив и ме приеха в специалността „Актьорско майсторство за драматичен театър“ с художествен ръководител Зоя Капон. И режисурата се случи на шега. В XII клас с някои от съучениците ми правехме за изпит постановка по разкази на Чехов. Беше такъв хаос, че се наложи някой да въведе ред. Аз взех нещата в свои ръце, някой се пошегува: „Ей, режисьорчето“ и оттогава се появи мисълта за режисура. След това влязох в куклено-театрално студио „Импресия“ на Иван и Нина Сивинови, с ръководител Соня Ботева и тя ме подтикна към кукления театър. После кандидатствах в НАТФИЗ, в онзи момент клас взимаше доцент Петър Пашов, записах при него режисура за куклен театър. Постепенно театърът започна да става за мен все по-голяма страст.

Успявате ли днес да контролирате тази страст или тя ви движи?

Мисля, че все още тя ме контролира. Преди няколко месеца отново се случи да попадна в дупка и да се запитам какъв е смисълът да  се занимавам с режисура. Казвах си: „Среда няма, виж какви неща се случват тук и по света“. Със сигурност не съм в тази професия заради парите, защото всички знаем, че финансовите условия не са добри. Но има нещо друго, което ме подтиква, може би е тази страст, която продължава да ме движи. Може би са колегите и приятелите, с които имаме общ език.

Има ли усещане за общност тук?

Да, но кръгът е много малък. Сигурно не е и нужно общността, към която принадлежиш, да бъде голяма. Но аз много силно вярвам, че има общност, и искрено се надявам, че тя няма да се разпадне, защото повечето артистични кръгове в един момент се разпадат заради някакви лични интереси.

Кукленият театър не е ли пощаден от тези битки на егото?

Преди мислех, че е пощаден. Или може би му липсва самочувствие, защото актьорите, които се занимават с куклен театър, често сякаш се извиняват: „Ние сме куклени актьори, правим някакви детски неща, за да забавляваме“.

В същото време обаче самоиронията е добър инструмент и позволява на човек да стъпи здраво на краката си.

Да, и това ме крепи по някакъв начин. Когато нещата станат прекалено сериозни, винаги имаш този поглед от кукления театър. Оттам съм взел самоиронията и си казвам: „Хайде сега, какви режисьори сме ние, какви актьори…“. И в същото време с гордост заявявам, че съм куклен режисьор, защото има място и за самочувствие, и за самоирония в тази професия. Без да се величаем, вярвам, че българската школа е наистина най-добрата.

С кого се сравнявате?

Правя сравнение с това, което виждам в последните години в Италия, въпреки че там работя в любителската сфера. Но гледам и много професионален театър и сравнявам тяхната школа с нашата, виждам колко много ни дава българският куклен театър. Затова трябва да бъдем по-смели. За мен реално няма куклен или драматичен театър – има само театър. Театър, в който споделяш нещо, което много те вълнува, а всичко друго е средство и не трябва винаги да свързваме кукления театър с детския театър. Кукленият театър е за всеки зрител. В спектаклите, когато правя, се стремя да има по нещо и за големите, и за малките. Колко успявам – не знам.

Но разпознавате ли онези моменти, когато успявате?

Направихме в Драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик спектакъла „Красавицата и звярът“ и на премиерата едно от децата в публиката се обърна към майка си: „Да, но звярът нали е вътрешно красив?“. Като чух това, си помислих, че сме си свършили работата, щом детето е разбрало, че звярът има вътрешна красота. И най-хубавото е, че то обясняваше на родителя, а не обратното.

Да ви върна към моментите, когато се питате има ли смисъл в това, което правите. Какво ви дава смисъл? Спектакли, като тези, които сте правили в Перуджа, или новите, върху които работите?

Дават ми сила срещите с хората и работата в самите общности. Преди две години направих „Полетът“ в Италия – това се случи благодарение на програма „Еразъм“ в НАТФИЗ. Срещнахме се с Николай Николов, който е председател и директор на асоциация „Малката България в центъра на Италия“, с актьорите любители там, които със собствени средства поддържат една малка сцена. Те са емигранти, отишли са в чужбина, за да работят и да печелят пари, а в същото време имат нужда от театър и полагат усилия, за да създадат нещо. Защото театърът е в сърцата им. През месец ходя там и провеждаме театрални работилници за децата. Моята мисия е да водя други артисти, писатели, художници, музиканти, които да се срещат с децата там и да направят каквото могат, за да поддържаме културата и българската връзка. И това напоследък ми дава сили да продължа, да виждам смисъл в цялото.

Вашата работа в Перуджа обаче съвпадна с началото на пандемията преди две години, как се правят репетиции онлайн?

С „Полетът“ започнахме репетиции на живо на 3 март 2020 г. и всички знаем какво се случи седмица по-късно. Имахме само седмица репетиции, след което се появиха военни на улицата, започнаха да затварят всичко, прекъснаха репетициите и на 13 март ми казаха, че това е последният полет и трябва да избирам – или оставам в Италия, или си тръгвам веднага. Хванах полета и оттам нататък – до август, репетирахме само онлайн. Те са самодейци, които за първи път хващат кукли, и всички репетиции – как се води кукла, как се провежда с текст и действие, се случиха онлайн. Спектакълът излезе през август, аз за съжаление не можах да присъствам на премиерата.

Какви са основните проблеми на средата тук, които трябва да се решат, за да може да се работи по-нормално? И не става въпрос просто за финансиране, а за някакъв по-широк хоризонт.

Да, финансирането е една малка част. Не бих казал, че това трябва да е фокусът на всички разговори – някой трябва да ни даде пари, за да действаме. Напротив, трябва да действаме, за да ни се отворят възможности. Аз съм работил и в държавен театър, бях година и половина заместник-директор в Държавния куклен театър в Сливен, така че познавам и тази страна на нещата. Ако преди години бяхме свикнали, че театрите се управляват мениджърски, а ние просто правим един репертоарен план и държавата и общината ни финансират, сега нещата са други. Сега фокусът е различен и мисля, че това е най-правилното решение, иначе ти стоиш и чакаш някой да ти даде пари.

Вероятно и днес всичко започва от „Аз имам идея…“?

Да, имам идея и имам идея как да я реализирам. Това ни учеше в магистърската програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ проф. Лидия Върбанова. Нали след като имаме идея, за да я осъществим, трябва да търсим източниците, които да я реализират, и да предлагаме тази идея като нещо различно. Знам, че трябва винаги да търсим възможности, защото възможности има. „Любимата“ реплика, когато отида в някой град, е: „Тук няма публика и затова няма да предлагаме това или онова заглавие“. Каже ли някой, особено ако управлява държавна институция, че нямаме публика, значи той не се е погрижил за публиката. Публика има. Как се привлича публика? Принципите са същите както на регионално, така и на държавно ниво. Имаме достатъчно възможности. Европейският съюз също предлага финансиране по програми, но всичко е свързано с желанието и търсенето на възможности от мениджърите на театрите. Сега имаме съвсем нова среда, нови източници на финансиране, нови възможности и трябва да сме адаптивни.

Виждате ли по-широк хоризонт напред?

Даже през цялото време ми се струва, че имаме по-широк хоризонт и невъзможност да го осъществим. Нужни са човешки ресурси.

Какви хора? Обикновено се казва, че трябват млади хора, или в случая е по-важно условието да са хора, на които продължава да им е интересно онова, което правят, и да не разсъждават като чиновници?

Най-вече да не разсъждават като чиновници, а да са адаптивни и адекватни на сегашната ситуация. Аз съм срещал трудности и затова казвам, че работата става с хора, с кръг от съмишленици. Не може един човек да попадне в  администрация, която се движи с двайсет години закъснение, и да си мисли, че сам може да промени нещо. Трябват хора, важно да има експерти във всяко едно звено и всеки да си знае мястото и работата. В театрите наблюдавам как един човек обединява няколко длъжности – и маркетинг, и пиар, и секретар, само и само да се спести от бюджета. Това е огромният  проблем –  административната и техническата страна в театрите. Попадам в театри в провинцията, които приличат на мавзолеи …

Същият проблем имат и музеите, и част от читалищата, които дори не могат да отопляват огромните си сгради.

И театрите имат голям проблем с отоплението през зимните месеци, а от това страда продукцията. Затова смятам, че трябва да обърнем внимание как се управлява една институция. Аз общувам с много млади актьори, които за съжаление не искат да продължават в държавния театър, и това го обезсмисля. Отново се повдига въпросът има ли необходимост от толкова много театри в България. И никой не иска да ходи там, но не защото нямат добър репертоарен план, режисьори или актьори, а защото няма условия. Репетира се в студени зали, без осветление, с остаряла база, няма къде да настаниш актьорите.

Добре, на този фон как се осъществяват големи и смислени проекти?

Ние си пишем и гоним някакви планове, фокусът обикновено е да се канят големи режисьори, да се похарчат големи суми за продукция, която ще се отчете пред Министерство на културата. Добре, но ако нямаш условия да осъществиш продукта? И ако този продукт страда от това? Аз съм свидетел как в някои театри се репетира шест месеца, година дори, за да се произведе някакво представление, което излиза и се играе по-малко от три пъти. Оказва се, че някой не си е свършил работата. Обикновено за лошото представление казваме, че е виновен режисьорът. В този случай казваме, че е виновен директорът. Но според мен важен е екипът – как той ще се води това представление и как ще го промотира. Имаме и отговорност да не се повтарят на сцената неща от телевизията, както често се случва.

Как се отразява това на творческата работа?

За съжаление, много от режисьорите работят при такива условия… „Ако може да направиш този спектакъл без декорче, ако може да пътува лесно“. Ето това също е недобро планиране. Има такава практика в кукления театър – създаваш едно много хубаво представление, но за сцена. Организаторите обаче са решили, че то трябва да пътува, идва някой и ти казва, че този продукт трябва да се продаде и затова трябва да резнем от едно и друго, и накрая оставаш с две куклички, които гостуват в някоя детска градина. Вярвам, че публиката трябва да се възпитава да идва в театъра.

Затова сградите на театрите изглеждат по този начин, някои ги наричат храмове.

Аз се страхувам от думата „храм“. За мен е важно да си честен в това, което правиш, и да си вършиш добре работата. Да намираш смисъл. Всеки търси свой смисъл, а мениджърът трябва да мотивира екипа. Отскоро съм щатен режисьор в Театрално-музикалния център в Разград, по покана на новия директор – Таня Карбова. Приех да съм част от този екип заради нейния хъс, с който иска да превърне този център в действащ, защото предишната политика е била представленията да пътуват, да се играе навън и само едно-две представления са се играели в града. А ние вярваме, че в Разград също има публика. Направихме скоро едно представление – „Пижо без Пенда“, което от четири-пет години е първото представление в сградата в града.  

Има ли много работа за вършене?

Страшно много работа има. Таня Карбова се обърна към мен, към Ева Данаилова да постави представление там, Максима Боева ще направи спектакъл по Стратиев. Тази година има юбилей на Антон Страшимиров и Веселин Ранков ще постави „Свекърва“. Аз ще направя детско представление – по-площадно, за да излезем малко навън и публиката да види, че в тази сграда, която е сива и тежка, построена за един друг строй, има театър. Защото много от актьорите, с които си говорих, казаха, че се случвало местни хора да питат: „Ама този театър работи ли?“.

Какво ви се прави на вас?

Много неща ми се правят. Продължаваме в Италия с представлението „Бялата врана“, по приказка на Карел Чапек. През май би трябвало да имаме премиера. Продължаваме да правим и работилници. Сега регистрирам театрално сдружение „Полет“, което ще обединява професионалисти и любители. Скоро станах на трийсет години и смятам, че имам време и мога за правя всичко, което ме вълнува – независимо дали е театър за деца, или за възрастни. И не се определям твърдо дали съм куклен режисьор, дали правя лабораторен театър. Понякога ме обвиняват, че в детските спектакли вкарвам повече драматичен театър и не правя шарени неща, каквито масово се предлагат. Но на мен ми е интересно какво децата успяват да разберат от големите идеи, не бива да ги подценяваме.

Въпросите зададе Оля Стоянова.