24 февруари като 11 септември
Разговор с политическия философ Робер Редекер
„Инвазията в Украйна пробуди Европа от амнезията. Ненадейният обрат идва да ни каже следното: Европа, толерантна към икономическите жертви, си връща първенството на политическото“
Като философ, как гледате на тази война? Отвъд геополитическите последици, по какъв начин тя ще промени нашето въображение, представи и мисловни нагласи?
Денят на нахлуването в Украйна, 24 февруари 2022 г., ще си остане също толкова значима дата, колкото 11 септември 2001 г. Виждам в тях двете най-важни дати на започващия XXI век. Преломни дати, отварящи една епоха. А една епоха, казва Босюе, е време, белязано от „някое голямо събитие, към което се съотнася всичко останало“. Това събитие задава тона на годините, които го следват. То поставя началото на нов политически и мисловен пейзаж, за който все още никой не подозира, но той вече изниква на линията на хоризонта. Прелом във времето: ориентирите се сменят, убежденията се променят.
Последиците от 24 февруари изобщо не заличават тези от 11 септември, а ги коригират и затвърждават. 11 септември беше епифанията на първата фигура на врага – на ислямизма; 24 февруари е епифанията на втората фигура – на самодържавната империя. Двете нямат нищо общо с онова, на което държим: човешкия живот, народния суверенитет, независимостта на народите, правата на нациите, свободата. И в двете парадигми хората не са цели, а средства. Ако Русия изобразява империята, Европа е мозайка от нации. Защо европейското обществено мнение проявява такова съчувствие към нападнатите? Защото се отъждествява с украинското национално чувство, в което се разпознава, затова инстинктивно отхвърля империализма. 11 септември погреба идеологията за края на историята. 24 февруари погреба европейското безгрижие. Ние, хората на Залеза, вече не можем да живеем, както преди.
Отваряйки нова епоха, тази дата разкрива колко отживели са редица наши идеи, представи, начини на поведение и управление. Последният трус засяга основанието на политиката, нейното „въображаемо“. Става дума за трус, съпоставим с онова, което Корнелиус Касториадис наричаше „институиращо въображаемо“ на политиката – нещо, което води до нейното обновяване.
Европа преоткрива трагичността на историята, а също и идеята за силата?
Пак ще цитирам Касториадис: всяка политика произтича от въображаемото. Това на Европа след 1945 г. бе повлияно от една оптимистична антропология на „иренизма“, основаващ се върху убеждението, че мирното икономическо развитие и растежът би трябвало да премахнат причините за конфликтите, както и че споменът за миналото ще неутрализира желанието пак да грабнат оръжията.
В крайна сметка, както смятаха Маркс и Енгелс, политиката би трябвало да се превърне в управление на всекидневното благополучие. От тази гледна точка самите либерали бяха марксисти, без да го знаят.
Целият този спектър от предположения, объркващи желаното с действителното, пренебрегваше човешката природа, за която с основание бихме могли да мислим доста лоши неща въпреки възраженията в творчеството на Фройд. Наивният оптимизъм беше приел такива размери, че разрастващата се дехристиянизация ни бе накарала да забравим понятието, изразяващо най-дълбокото подозрение към нашия вид – първородния грях.
Европа бе потопена в амнезия, забравила за възможностите дори на онова, което тя най-високо цени – съвместното наследство на юдео-християнството и на Просвещението: свободата, правото, зачитането на личния живот, автономията на индивида, грижата за другия, разделението на властите, демокрацията.
След десетилетията на мир и напредък тази амнезия отслаби духовно Европа, принуди я сама да се превърне в плячка. Ислямистите първи го осъзнаха. Съседни империализми се насочиха към някои части от Европа, проявявайки своите апетити. Дори откъсването на част от Армения от страна на Азербайджан не промени това „въображаемо“, но ето че след 24 февруари то се разлетя на парчета: Европа преоткри, че силата (икономическа, политическа, военна) е условието за нейната свобода. И за оцеляването ѝ.
В зората на Европа гръцкият полис е бил наясно с това; осъзнавайки го наново, Европа се връща към началата си. Едно обновено „въображаемо“ ще възникне от тази епифания на силата, а заедно с него и цяла галактика от представи: любовта към отечеството, националното чувство и военното гражданско съзнание.
Преди години издадохте книга, озаглавена „Невъзможният войник“. Какво мислите за съпротивата на украинците? Намирате ли я за героична?
Аналогията никога не е познание, но винаги е средство за наблюдение. Украинците ни напомнят какви бяхме ние, французите. Чувстваме се близки с тях, доколкото техният февруари 2022 г. така наподобява нашия юни 1940 г. Подялбата на страната им напомня за демаркационната линия, направила възможен режима на Виши. А опитът на руснаците да създадат фантомно правителство на тяхна територия ни подсеща за Петен и Лавал. Тяхната съпротива е толкова сходна с нашата. С какво се идентифицираме в тази съпротива? С онова, което някога ни спаси: отхвърлянето на инвазията, привързаността към земята, смисълът на честта. Какви чувства изпитваме вследствие на това? На братство между нашите два народа. Освен това ни дебне обща заплаха.
Означава ли това, че се завръща фигурата на войника?
Доскоро в колективното въображаемо войникът и армията бяха предмет на презрение и присмех. Търпяха ги само при условие че те си остават невидими. Като знак на Доброто, антимилитаризмът бе нещо саморазбиращо се. Ако сте антимилитарист, това автоматично ви нареждаше сред образованите и интелигентни личности с широки разбирания.
Смяташе се, че военните бюджети са някакво неоправдано разхищение. Приемаше се, че военните ценности са остатък от варварството, който предоставя на карикатуристите благодатната възможност да припечелват хляба си. Пълзящият антимилитаризъм се просмука в културата. Нека си спомним само за откровено жалката песен на Максим льо Форестие „Парашутистите“. Цяло едно поколение, смятащо себе си за солта на земята, се кълнеше в нея.
Цяла една цивилизация, влюбена в свободата, но глупаво сляпа за условията, които гарантират сигурността на тази свобода, изповядваше подобни принципи. Тя превърна воина в парий на интелигенцията. Отричаха изцяло неговата служба и неговата необходимост. Завесата на този фарс падна. Армията е първата от институциите, тя е тази, която поддържа останалите и която създава пространството, в което другите могат да се развиват в условията на пълна сигурност. Тя е основанието и закрилата на всяко общество.
По този начин не се ли слага край на една определена концепция за Европа?
Подкрепата за Украйна свидетелства, че нашите народи не искат една Европа без нации. Онази Европа, която мечтаеше да бъде огромен, безгрижен и постнационален супермаркет, бе застигната от историята, в която трагедията е винаги основната съставка и маята. Инвазията в Украйна пробуди Европа от амнезията. Нейните ръководители бяха забравили, че тя е духовно образувание и че носи политическа отговорност. Ненадейният обрат, настъпил в това преломно време, идва да ни каже следното: Европа, толерантна към икономическите жертви, си връща първенството на политическото. И това е също толкова значимо събитие, колкото и инвазията в Украйна.
Сп. Le Point
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук