Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Радой Ралин със сигурност беше сред най-популярните хора в онзи период от историята на България, който днес свързваме с наименованието НРБ. От дете помня как хората с усмивка го разпознаваха и спираха по улиците. А също и как, возейки се в тролея до някогашното кино „Изток“, той без страх и без автоцензура коментираше на глас разни глупости, сторени от тогавашните управници.

Той още приживе се бе превърнал в институция с волнодумството си. Включително и с вида си на „юродив праведник“, решил да изрича на глас неща, които други не смееха и да помислят. Често оставаше без работа и трудно свързваше двата края. Приписваха му какви ли не неща, включително и пиперливи епиграми, които не бяха негови. Заради него ЦК на БКП започва след 1965 г. гонение против сатирата. Разказват как по онова време Тодор Живков публично възроптал във Враца: „Епиграмаджии! Ние ги пуснахме под краката си, те се качиха на главите ни!“. Така се стига и до изгарянето на прочутите епиграми от книжката „Люти чушки“ през 1968 г., унищожена в пещите на Полиграфическия комбинат в София.

Както свидетелства писателят Георги Марков, този „човек със странната брада“, боящ се да не би да хване настинка, всъщност бе един от най-свободните духове в най-новата история на България. При това без ничия външна подкрепа: „Нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатия от задгранични интелектуалци“.

Ето защо, посвещавайки му този наш брой, отдаваме дължимото на един от големите наследници на Ботевата политическа сатира, както и на едно от ярките лирически дарования от поколението 40-те години. Защото Радой Ралин по невероятен начин съчетаваше в себе си тези два таланта. Прочетете неговите „Споделени мисли“ в броя, записани от проф. Божидар Кунчев, и сами ще се убедите в това. В късните му стихове витаеше усещането за „антрополитика“: че „не държавата ражда народа, / а народът поддържа държавата“. За да се стигне и до горчивите му размисли върху „преклонената главичка“ и за „свободата – блян недостижим, / на втория ден се превръща в режим“.

По една от ирониите на историята честването на стогодишнината на този голям български волнодумец съвпадна с войната в Украйна, когато по думите на украинския философ Константин Сигов най-важното е „да кажеш истината“. И стана така, че думите за/и от Радой Ралин съседстват в този брой с рисунките на известния руски карикатурист Сергей Йолкин (прочут с интерпретациите си на Путин), който избра да се установи в България. „Мнозина в моята страна смятат, че властта е нещо, което не бива да се осмива, затова и се отнасят агресивно към карикатурите, насочени срещу властта“, признава Йолкин. И на свой ред споделя, че неговият основен персонаж (сиреч Путин) отдавна е обзет от „някаква свръхмисия, от желанието си да преобърне целия свят“. Затова в момента се е превърнал в „нещо като фараон“. А мисията на своята сатира Йолкин схваща по следния начин: „Правя карикатури, които описват събитията, но не с челен удар, а някак с рикошет. Показвам събитията под друг ъгъл“.

Именно „под друг ъгъл“ най-добре се виждат и уродливите измерения на „войната на Кремъл“, онова, което френският историк Стефан Куртоа нарича „делириумите на Путин“. Защото, за да придаде сцепление на двата си живота – на своето съветско и постсъветско съществуване – Путин се зае да гради фантазмено идеологическо здание, напълно разминаващо се с действителността. И неслучайно, настоява полският писател Земовит Шчерек, ударът се стовари върху Източна Европа, която е „астероиден пояс“ между Юпитер (Русия) и другите планети като Земята (Запада). Астероиден пояс, който е „помежду“, в непрекъснато напрежение.

Накратко, както би казал Радой Ралин, „никой не е умрял от смях. / Никой не е умрял от свобода. / Хората умират за смях, умират за свобода“.