Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

Всеки от 21-те филма в конкурса получи своята видимост и оценка. Според някои той бе по-скучен от очакваното, според други – достатъчно представителен за постоянно нарастващата креативна мощ на киното

След близо двугодишната санитарна пауза, която принуди фестивала в Кан драматично да се лиши от тежестта и влиянието си върху световното кино, тази година той се завърна на международната сцена и представи своя 75-годишен юбилей. Направи го с блясък, какъвто рядко може да се види другаде, в сложен политически и икономически момент за света. Духът на нетърпението успешно излезе от бутилката и завладя прословутия „червен килим“ с величия, каквито отдавна не се бяха събирали в Кан.

Очевидно е, че голямата част от близо 20-те милиона евро, с които фестивалът щастливо разполага всяка година, са отишли именно за привличането на най-бляскавата, най-шумната, най-авторитетна, но и най-заслужила част от света на киното и неизбежно свързания с него свят на модата.

В този смисъл комбинираната светска акция около Том Круз и неговия уникален „Топ Гън: Маверик“ бяха удар в десетката. Филмът на Джоузеф Косински наистина е съвършен, а Том Круз действително е една от най-симпатичните мегазвезди, умееща да придърпва искрена и безрезервна обич. Връчването на почетна Златна палма (деветнайсетте ѝ 18-каратови златни клонки струват над 20 000 евро) е направо дреболия спрямо всичко, което фестивалът получи насреща – присъствие на Круз на френска земя за над 24 часа, разговор с представители на пресата, добронамерени усмивки и най-вече просълзени очи пред величавата гледка на порещи небето военни изтребители. Круз даде на фестивала онова, от което той се нуждаеше точно в този момент.

Почетна Златна палма получи и чернокожият Форест Уитакър, отдавнашен любимец на Кан, което пък още веднъж показа как американското кино се обича и почита във Франция.

По чисто технически причини (оттеглянето на Canal+ от позицията на главен медиен партньор) се случи и важна промяна в начина на отразяване на фестивала. То се пое от различните канали на обществения конгломерат France Televisions и така френската и франкофонската публика получиха демократичната възможност да видят и чуят всичко най-важно от света на киното. Тази промяна също има своето символно значение: ако до неотдавна фестивалът в Кан можеше да се следи главно от публиката, платила таксата си за частния Canal+, то от тази година вече той стана достъпен и за най-широката аудитория. В решителен момент за киното не друг, а телевизията е тази, която му подава ръка, което само вдига акциите му като безценно изкуство. А за да привлече най-младата (глобална) публика, фестивалът реши да се съюзи и с популярната китайска социална мрежа Тик Ток и да привика специално подбрани инфлуенсъри, които усърдно да се трудят онлайн.

Но тъй като Кан е не само комуникация, но най-вече съдържание, едно от най-значимите юбилейни събития бе близо тричасовият открит разговор с осем значими световни режисьори, чиито имена бяха разкрити в последната минута. Това бяха мексиканецът Гийермо дел Торо, израелецът Надав Лапид, италианецът Паоло Сорентино и французите Клод Льолуш, Коста-Гаврас, Гаспар Ное, Матийо Касовиц и Робен Кампийо. Те дебатираха по темата „Какво е да си филмов режисьор днес?“ (никой вече не снима на 35-мм лента и киносалоните са в тежка битка със стрийминг платформите, засилили значението си по време на ковид епидемията). Впрочем по време на фестивала разтревожени френски медии публикуваха статистически данни, доказващи, че през първото тримесечие на годината посещаемостта във френските кина е намаляла с близо 35% спрямо същия период през 2019 г. От своя страна режисьорите наблегнаха на факта, че някои от най-мощните платформи вече активно се намесват във финансирането на креативни проекти и заради това трябва да се намери начин „съжителството им с киносалоните да е мирно“. Как точно ще се случи това във Франция, все още не е ясно, но е очевидно, че държавата не се отказва да подпомага активно националното си кино – два месеца преди старта на Кан бе подписано правителствено споразумение с Нетфликс, в резултат на което платформата се ангажира да инвестира минимум 30 милиона евро годишно в създаването на високохудожествено френско кино. Значим символен подарък в навечерието на значим фестивален юбилей, нали!

Е, имаше, разбира се, и медии, които се възмутиха от факта, че разговарящите режисьори са „само мъже, и предимно с бели коси“. За сметка на това всеки един от тях можеше да бъде видян свободно да се разхожда по „Кроазет“.

За да се защитят, от фестивала припомниха, че тази година 15 от общо 65-те филма в официалната селекция са на жени режисьори, а в официалния конкурс броят им е станал вече пет (в сравнение с четирите от миналата година). Също така, че сред състезаващите се за Златната палма са уважени всички възрасти – от 84-годишния поляк Йежи Сколимовски до 31-годишния белгиец Лукас Донт.

Грандиозната подготовка в Кан бе силно смутена от нападението на Русия срещу Украйна на 24 февруари, когато окончателната селекция все още не беше готова. Това предизвика необходимостта от спешни решения като публикуването на балансирана официална позиция относно евентуалното участие на руски филми в програмите. Трябваше да се овладее и силната обида на украинските кинематографисти от решението на фестивала „Жената на Чайковски“ на руснака Кирил Серебренников все пак да остане в главния конкурс, като в паралелната програма „Особен поглед“ бъде включен игралният дебют на украинеца Максим Наконечни „Виденията на пеперудата“. Документалният филм „Мариуполис 2“ на трагично загиналия в началото на април литовски режисьор Мантас Кведаравичус също бе включен в последната минута.

Войната бе в основата и на решението в Кан да не се дава достъп на организации, личности и филми, свързани с настоящия руски режим. В същото време фестивалът не поиска никакви пари на Украйна за скъпоструващия ѝ щанд в Кан и покани сериозен брой украински продуценти и режисьори, като им предостави възможност да лансират проектите си на пазара.

Подобна ситуация на абсолютна непредвидимост фестивалът в Кан не помни от времето на своето начало, когато планираното му първо издание през 1939 г. е трябвало да изчака приключването на Втората световна война.

Все пак най-важната задача бе „запазването на добрия тон“ в съжителството между луксозната радост от празника и постоянно дебнещата го тревожност. По никакъв начин този баланс не трябваше да се изпуска от контрол.

Украинската тема бе първа и основна. Тя бе разположена предимно в първата половина на фестивала. Започна с вдъхновеното видео обръщение на президента на Украйна Володомир Зеленски и премина през специалния показ на фундаменталния архивен филм на Сергей Лозница „Естествена история на разрушението“. Във втората половина естественото влечение на публиката към филмите от официалния конкурс набра скорост и акцентите се насочиха към тях.

Всеки от 21-те филма в конкурса получи своята видимост и оценка. Според някои той бе по-скучен от очакваното, според други – достатъчно представителен за постоянно нарастващата креативна мощ на киното. Както може да се очаква, реакциите към наградените филми бяха и продължават да са всякакви – от крайно отричане на щедро приложения тази година подход ex equo (два филма получават една и съща награда в една и съща категория) до безрезервна подкрепа на възможността да бъдат отличени повече филми. Някои заподозряха журито, водено от обичания френски актьор Венсан Лендон, в липса на консенсус, поради което броят на наградените филми бил „изкуствено завишен“.

Златна палма спечели необузданият „Триъгълник на тъгата“ на шведа Рубен Йостлунд (за него тя е втора, тъй като през 2017 г. той получи такава за провокативната си творба „Квадратът“). Филмът шумно осмива извадка от свръхбогати пасажери, затворени на луксозен кораб, където преяждат, препиват и повръщат. Оценяван от някои като безпардонен, Йостлунд публично си пожела Палмата още преди филмът му да бъде видян. Запитан не се ли опасява от прояви на враждебност в контекста на луксозния и пребогат Кан, той отговори, че с нетърпение очаква първите му зрители да бъдат именно от „блазираната публика“ на зала „Люмиер“. Безпардонният сарказъм на режисьора печели, защото е необуздан – на кораба на богатите се изсипват невероятни количества храни, алкохол и дори фекалии. Разположението им в пространството обаче е управлявано до милиметри. Да, Йостлунд е провокативен, но не и импулсивен. Той внимателно преценява докъде може да се разпростре и съзнателно прекрачва „червената линия“ на т.нар. добро възпитание. В този смисъл „Триъгълник на тъгата“ е грандиозна насмешка над изкуствеността на „добрия тон“, над парадността на модния свят. Всъщност Йостлунд иронизира точно онова: обезкостява продуктите на консуматорското общество, които на практика хранят въображението му. Интересното при този режисьор е, че той се запалва от елементарни житейски ситуации, които впоследствие превръща в карикатури. В този смисъл журито направи на юбилейното издание на Кан един наистина изключителен подарък – сега цял свят ще иска да види как режисьорът с Палмата сладострастно разчленява на съставните ѝ части т.нар. „висша класа“. И ехото на Кан ще продължава да се носи – както във времето, така и в пространството.

Макар и да се размина с пожеланото от мнозина най-голямо отличие, „Близост“ на най-младия режисьор в конкурса Лукас Донт успя да си подели Голямата награда с грандамата на френското кино Клер Дени, която пък бе отличена за романтичната си драма „Звезди по пладне“. Малкият, но много въздействащ белгийски филм успя да нареди Донт до вечните братя Дарден, които и този път не се разминаха с награда – простичкият „Тори и Локита“ е посветен на изключителното приятелство на две африкански деца, по-малко момче и по-голямо момиче, опитващи се да оцелеят в подземния свят на бели и цветнокожи престъпници в Белгия. Призът бе формулиран като Специална награда на 75-ото издание на Кан и е осми поред за невероятно издръжливия във времето тандем.

Наградата за режисура отиде при единствения, който наистина я заслужаваше, а именно южнокорееца Пак Чан-ук. Емоционалната му драма „Решение за напускане“, в която разследващ полицай фатално се влюбва в заподозряна в убийството на съпруга си млада и красива китайка, определено ще остане в паметта на всеки истински киноман. Наградата за най-добър актьор също отиде в Южна Корея, при известния на публиката там Сон Кан-хо, който пък изцяло подпира заснетия в Сеул филм на японеца Хирокадзу Корееда „Посредник“. Така Южна Корея и Белгия набраха неочаквани точки в своя полза и заслужено изпревариха участници от големи филмови страни като Канада (Дейвид Кроненбърг, „Престъпления на бъдещето“), а също и много оспорваната Русия (Кирил Серебренников, „Жената на Чайковски“). Наградата за женска роля отиде при Зар Амир Ебрахими, журналистката в „Свещеният паяк“ на Али Абаси, която впрочем напълно я заслужава не само заради ролята си, а заради личната си житейска съдба, принудила я да емигрира във Франция.

За да даде собствената си награда, журито също си избра два филма: „Осемте планини“ на белгийските режисьори Шарлот Вандермеерш и Феликс ван Грьонинген (другия филм за мъжко приятелство, започнало още от детството) и прелестния „ЕО“ на поляка Йежи Сколимовски, в който меланхолично магаренце наблюдава, но не разбира поведението на хората. Като добавим и Наградата за най-добър сценарий на откритието на фестивала – шведско-египетския режисьор Тарик Салех и безкомпромисния му „Момче от Рая“, можем да обобщим, че диамантеният Кан мина почти перфектно. Като се изключи може би откровено бутафорно недоразумение на Мишел Азанависиюс, открил фестивала с преименувания си псевдотрилър Final Cut.

Но има ли рожден ден, на който поне един от гостите да не е препил? Злощастните зомбита на тържеството бързо бяха забравени и май (почти) на никого не му е особено мъчно за тях.