Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Михалков не се колебае да използва клишетата на старата съветска пропаганда, приспособявайки я за нуждите на деня“. Анализ в сп. „Еспри“

Никита Михалков нашумя на Запад още с филмите си, които създаде преди „перестройката“. Филмът „Незавършена пиеса за механично пиано“ (1977) беше изключително интересна адаптация на една от ранните пиеси на Антон Чехов – „Платонов“. Руският класик пише този текст едва осемнайсетгодишен и първоначално го озаглавява „Без баща“. Никита Михалков, сам дете на войната, е роден през 1945 г. в прочуто семейство от съветския елит. Баща му Сергей Михалков е автор на думите към съветския химн, създаден по времето на Сталин. Затова Никита се отъждествява тъкмо с този герой на Чехов. В едно интервю той обяснява, че у Чехов „има само един персонаж, човек, в който всичко се слива в единството на неговите противоположности, където няма нито ангели, нито демони. И тъкмо това го прави интересен“. Във филма Платонов изглежда като весел и спонтанен персонаж, докато в действителност е манипулативен и циничен. Впоследствие Михалков отново се връща към духа на творчеството на Чехов във филмите „Пет вечери“ (1979), „Роднини“ (1981) или „Очи чорные“ (1987).

Как Михалков се превърна в пропагандист на Руската империя?

С „Урга“, излязъл на екран през 1991 г. (годината на разпада на СССР), Михалков смени регистъра и се потопи в далечните сибирски степи. Силно повлиян от идеологията на новото евразийство (от Александър Дугин и Александър Панарин), подобно на мнозина руснаци, изгубили ориентирите си, той явно смяташе да съхрани идентичността си на „денди“ благодарение на пейзажите на Далечния изток. Ала този проект претърпя провал: оказа се, че цивилизацията е нещо неминуемо дори в хаотичните градове на Монголия. През 1994 г. той направи документалния филм „Ана от 6 до 18“, показващ промените в своята страна през очите на собствената му дъщеря (между нейния 6-и и 18-и рожден ден). По този начин той заклейми разпада на СССР, заемайки позицията на реставратор на величавото минало на съветската държава, която за него е на висотата и мощта на царската империя.

Едновременно с това Михалков се обърна и към наследството на руската емиграция, превръщайки се в защитник на идеите на Иван Илин, руски и прохитлеристки мислител, установил се в Берлин в началото на 30-те години. След което дойде неговият триумф с „Изпепелени от слънцето“, за който получи Специалната награда на журито в Кан, както и Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Малцина проумяха, че филмът е яростна критика срещу руската емиграция, която той възприема като „измамно слънце“, както и че филмът е директна прослава на Сталин.

Със завръщането си към сумрака на homo sovieticus и превръщайки се в новобогаташ, Михалков лесно изпадна в неопутински кич а ла скулптора Церетели, създавайки „Сибирският бръснар“ (1998). Филмът е замислен като мащабна апология на Руската империя, противостояща на чуждото влияние на Балканите. Последваха два с нищо неизненадващи филма – съответно втора и трета част на „Изпепелени от слънцето“ (2010 и 2011) – химн на победата на Съветския съюз срещу нацизма.

След което Михалков оглави Съюза на руските кинематографисти и започна да го ръководи по напълно авторитарен начин. През 2010 г. част от членовете на Съюза излязоха срещу него с открито писмо, озаглавено „Не ни харесва“: „Не ни харесва вертикала на самодържавната власт вътре в професионалната общност. Не ни харесва тоталитарния стил на ръководство на нашия съюз, когато един човек назначава на избираеми места изгодни нему хора, с които след това взема ключови решения на сесии при закрити врати, където не ни пускат и от нашето мнение не се интересуват (…). Не ни харесва маниакалното търсене на вътрешен враг и прогонването на непокорните. А най-вече не ни харесва, че свободната дискусия, сблъсъкът на мнения, свободният дух и демокрацията отдавна са напуснали стените на нашия съюз, а вместо тях се насаждат единомислие, казионен патриотизъм и раболепие“.

Делегитимиран от собствената си среда, Михалков се обърна изцяло към пропагандирането на руската имперска идея. Той създаде телевизионния канал „Бесогон“, което означава „ловец на демони“, центриран върху собствената му личност. В предаванията си той разсъждава, заобиколен от икони, за „лъжите на Запада“ и за величието на „Светата Русия“. И постепенно започна да обслужва изцяло войната, водена срещу Украйна.

Последният му филм за Украйна е от 2022 г. Озаглавен е „Специална мисия“ и включва множество откъси от репортажи, излъчвани в продължение на осем години. Документалният филм с продължителност 52 мин. е великолепен пример за пропагандата в Русия. Михалков, заобиколен от икони на руски светци и на Св. Троица, говори седнал зад бюрото си, на което се виждат три съветски телефона и знамето на Русия. Заявява, че не иска да влиза в полемика и че излага само фактите. Обяснява с ръка на сърцето, че единствената му цел е да разбере защо „събитията“ са се случили и „кому е изгодно това“. В края на филма, след невероятно количество лъжливи аргументи, зрителят получава двойния отговор на Михалков: „Руско-украинската война не е в основата на нещата“. Истинският проблем е „последният опит за инвазия [срещу Русия] на западната цивилизация“. Но „руският човек, изтъква той, никога няма да приеме хомосексуалния брак и узаконяването на фашизма“.

Съвсем искрено Михалков споделя и най-съкровената си тревога. Позовава се на Слободан Милошевич, който в края на дните си призовава руския човек да прояви твърдост спрямо Запада. Иначе „на Русия ще ѝ се случи онова, което се случи с Югославия“. За да стане напълно ясна проповедта му към руския народ, както и тоталната му солидарност с Путин във войната с декадентския Запад, режисьорът косвено сплашва своя зрител: „по-добре да бъдеш обесен за вярност, отколкото за предателство“. Филмът завършва с вледеняващ призив на кинорежисьора циник, превърнал се в пропагандист на третия Рим: „Войници, където и да сте, знайте, че защитавате родината си“.

Измамните аргументи на Михалков

Аргументите, използвани от Михалков, за да се оправдае агресията на Русия, са изключително слаби. Той не дава никакво обяснение на украинския бунт на Майдана (декември 2013– февруари 2014 г.). Тогава тази т.нар. „Революция на достойнството“ се разрази заради привързаността на Украйна към европейските демократични ценности и срещу произвола на Виктор Янукович, който през ноември 2013 г. (под натиска на Владимир Путин) отказа да спази обещанията си от предизборната кампания за подписването на споразумение за асоцииране с Европейския съюз. Михалков обаче показва само сцени на насилие, без да даде никакво обяснение. Виктор Янукович набързо напусна Украйна между 22 и 23 февруари 2014 г., защото щяха да му потърсят сметка; по тази причина и неговата полиция – подразделението „Беркут“ – стреля срещу демонстрантите и загинаха над сто души. Ала Михалков излага само руската версия, според която президентът е избягал заради страха си да не бъде убит.

Останалата част от филма е от същото естество. Михалков иронизира, че популярността на Петро Порошенко, наследника на Янукович на поста държавен глава, била само 7%, без да уточнява датата. А е известно, че Порошенко бе избран триумфално още на първия тур на изборите в Украйна – 25 май 2014 г. Чрез същите машинации режисьорът вади стари документи за партията „Свобода“, датиращи от съветско време, с които клейми националистическата депутатка Ирина Фарион, за да повярваме в украинския неонацизъм. А истината е, че тази партия, твърде малобройна и крайно оспорвана в Украйна, просъществува само две години – от 2012 г. до 2014 г. Михалков никога не обяснява, че в Украйна се провеждат свободни избори, за разлика от Русия, и че националистическата партия „Свобода“ е разполагала в Радата с твърде малък брой депутати.

Михалков не се колебае да използва клишетата на старата съветска пропаганда, приспособявайки я за нуждите на деня. Според него тъкмо защото украинските националисти са посрещнали немските войски през 1941 г. и са извършвали престъпления срещу поляците през 1943 г., затова и жителите на Донбас са решили да провъзгласят автономията си от централната власт в Киев през 2014 г. Той обаче не споменава нито дума за агенти на ГРУ като Игор Гиркин (Стрелков) или Арсен Павлов (наречен Моторола) – двама руски военнопрестъпници, които дестабилизират Донбас през март 2014 г. – нещо, което Гиркин многократно признава в телевизионните си участия.

Пропагандата на Михалков проличава във всяко от лъжливите му твърдения. Така например кинорежисьорът обвинява украинската власт, че е подпалила Дома на профсъюзите в Одеса на 2 май 2014 г., тъй като там са се скрили проруски демонстранти. От архивните кадри обаче става ясно, че всичко тръгва от провокациите на проруските сепаратисти. По-късно специална мисия на ООН, изискана от украинското правителство, установява самоличността на някои от заподозрените лица. Сред тях има и хора, отговаряли за опазването на реда, които бягат в Русия и дори получават руско гражданство.

Михалков сръчно си служи с властта на образите, за да пробуди по-скоро емоционални реакции, отколкото критическа рефлексия. Например използва фотографии от разрушенията в Донбас, за да обвини украинското правителство, без никога да потвърди истинността на източниците си. Публикува изображения на руски език (не на украински), на които неидентифициран войник е написал върху бомбите: „Всичко най-хубаво. За децата“. И тъй като зрителят бива потресен от този цинизъм, вече не му е потребно да узнае дали войникът е украинец….

Всъщност режисьорът буквално прилага стратегиите на съветската пропаганда, според които „колкото са по-дебели лъжите, толкова повече вървят“. Например той твърди, че Зеленски е заявил в Мюнхен през февруари 2022 г. как би искал наново да въоръжи Украйна с ядрено оръжие, докато украинският президент само казва, че меморандумът от 1994 г., подписан в Будапеща и гарантиращ границите на Украйна в замяна на отказа ѝ от ядрено оръжие, не се спазва от Русия. Михалков следва принципа „Няма дим без огън“. И обратното, твърди, че западните медии са тези, които манипулират информацията. Михалков стриктно прилага този принцип, позовавайки се на френската „журналистка“, Ан-Лор Бонел, която настоява по Cnews, че „13 000 души, загинали в Донбас, са жертви, убити от украински войници“. Информацията е фалшива, но няма как да бъде оспорена в Русия, където вече няма независими медии. Така Михалков си служи с класическата „техника на огледалото“, като твърди, че американците искат да отрежат Русия от Европа, докато всъщност Русия е тази, която прави всичко възможно, за да попречи на интегрирането на Украйна в ЕС.

Михалков никога не признава Украйна за независима държава, чието съществуване и граници Русия е признала още през 1994 г. с Будапещенския меморандум и през 1997 г. със сключения руско-украински договор. По същия начин той не приема, подобно на Солженицин навремето, че украинците могат да изискват от офицерите си да се сражават срещу всяка чужда сила, включително и Русия, която би могла да навреди на техните интереси. Съзнавайки, че аргументите му са недостатъчни, той се позовава на Сергей Бодров, героя от филма „Брат“, който настоява, че „по време на война не можеш да говориш лошо за страната си“. Но Михалков, както изтъква московският депутат Иля Яшин, не уточнява дали това условие е приложимо и за престъпни войни, водени в чужбина от ръководството на Русия, при това без никакво допитване до гражданите.

Общото впечатление, което струи от филма, е, че Никита Михалков се е радикализирал изцяло. Виждаме как някогашният денди е влязъл в съвършено различна роля. Поради интелектуалната несъстоятелност на аргументите си и очевидната манипулация на фактите той сигурно си дава сметка, че всичко това няма да трае дълго. Един ден руснаците ще узнаят истината за катастрофалната нова война, която Русия води в Украйна от 24 февруари 2022 г. Според Арсен Аваков, бивш украински вътрешен министър, над една трета от руската армия в Украйна е унищожена от украинските военни части. Тоест само за първите шест седмици (до 16 април 2022 г.) това означава около 25 000 убити войници и наемници и над 50 000 ранени. Ето защо Михалков би трябвало да се бои от деня, в който руснаците ще се осмелят да погледнат действителността в очите и ще решат да потърсят сметка на лъгалите ги цели две десетилетия. Включително и на своя най-голям екзорцист.

Превод от френски Тони Николов