Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Изобретяване на самотата“, Пол Остър, превод от английски Иглика Василева, издателство „Колибри“, 2022 г.

Ето че след сериозната „връзка“ с Пол Остър и неговите романи, изградена от Иглика Василева и издателство „Колибри“, българските читатели ще могат да прочетат първата му публикувана прозаична творба – „Изобретяване на самотата“, 1982 г. Книгата се състои от две обособени части – „Портрет на един невидим човек“ и „Книга на паметта“. Тази обособеност обаче не може да ги разграничи, в тях читателят открива множество връзки и това, след като вече сме чели поне някои от романите му, никак не учудва. В тази книга отново откриваме важните остъровски теми за загубите, паметта, природата на писането, за случайностите и повторенията. Всъщност по-точното е, че „Изобретяване на самотата“ демонстрира какво интересува писателя в началото на творческия му път и как той „обсесивно“ се връща и връща към него, развивайки го във всеки свой следващ роман.

„Портрет на един невидим човек“ започва с една смърт. Смъртта на бащата. „Смърт без предупреждение“. Точно защото не е очаквана, нито предизвестена от болест или друго, а е „без никаква очевидна причина“, тя отключва едно обратно пътуване, движение към бащата, низ от спомени, които се наслагват, опит за изследване и постигане на връзката с него. Бащата е всъщност някакво невидимо присъствие в живота на писателя, ясно подчертано и от заглавието на тази първа част. В нея постепенно се „изобретява“ фигурата на отсъстващия баща, отсъстващ не само от живота на сина си, а и от своя собствен живот, което парадоксално не унищожава връзката между тях. Това, което липсва, са следите ѝ. Затова в писането за нея, в наслагването на фрагменти спомени започва да се „създава“ образът на бащата. Важен момент тук е разказът за травмата, която той има от детството си – неговата майка е убила баща му. Синът си дава сметка, че това е травма, която не може да не засегне едно момче. Прочитайки историята във вестниците от миналото, опитвайки се да я чете точно като история, той се оказва „вътре“ в нея, вместо лечебен, „актът на писане продължаваше да държи раната ми отворена“. Тази първа част е и опит всъщност да бъде предотвратена смъртта. Даване на шанс за живот в разказването.

Автобиографичните моменти са съществени и във втората част – „Книга на паметта“. Тя ще припомни отсъстващата фигура на бащата, но всъщност е съсредоточена върху отношенията между бащите и синовете. В нея синът е баща на син. Тук, в тринайсетте книги на паметта, които авторът, въведен вече като третоличен разказвач, наблюдател и на себе си, пише, откриваме серия от двойници, които сме предизвикани да свържем. Тези двойки бащи и синове – Джепето и Пинокио, Маларме и неговият син Анатол, Пол Остър и неговият син Даниел, пребивават в пространство на случайности и повторения. Повтарят се срещи, преживявания, нещата се движат в кръг, времето е набор от моменти – предишни, сегашни, бъдещи, често наслагващи се. Местата – също. Съвсем неслучайно „Книга на паметта“ завършва там, където е започнала – „Беше. Вече никога няма да бъде. Помни“. Когато е започнала – на Бъдни вечер 1979 г.

Стаята, в която разказвачът пише, пространството, в което помества спомени, размишлява върху самото писане, е важното пространство тук. Тя е самотното място на дълбаене в себе си, такива са и другите стаи, които присъстват в книгата – стаята на Ане Франк, стаята на Емили Дикинсън, стаята на Ван Гог и… коремът на кита, който приютява Йона. Там си лице в лице със себе си.

„Книга за паметта“ е и „памет“ за литературните и философски влияния, които са важни за Пол Остър, а също и за истории, които са свързани с разказването му – Маларме (който той е превеждал), Хьолдерлин, Блез Паскал, Фройд, Книга на Йона, Мелвил, Пруст, Бланшо, „Приключенията на Пинокио“ от Карло Колоди, „Хиляда и една нощ“ и още… Тя е и книга за езика, за творческата игра, а също и за възможната среща с читателя. Той е този, който трябва да свърже фрагментите, да намери връзките.

„Изобретяване на самотата“ е и поредният преводачески успех на Иглика Василева, на която именно дължим добрата си среща с творчеството на Пол Остър.