Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„С годините се отказах от това, че трябва да се върна със снимка на всяка цена. Отнася се за всяко нещо, което трябва да направим на всяка цена, въпреки хората, въпреки обстоятелствата, с които се сблъскваме. И много ми олекна, когато разбрах, че имам избор.“ С Николай Дойчинов разговоря Оля Стоянова

Николай Дойчинов е фоторепортер с дълъг опит в медиите, работил е за вестниците „Сега“ и „Дневник“, за агенция „Ройтерс“, а вече повече от десет години е фотограф на агенция „Франс Прес“. Преди месец Николай Дойчинов получи две отличия на конкурса БГ ПРЕС ФОТО 2021 – стана фотограф на годината с история от интензивното отделение на болница „Лозенец“, в което лекарите се грижат за пациенти с COVID-19, и беше отличен на първото място в категория „Фотосерии“ за разказа си за минния комплекс „Марица-изток“. Победител е в конкурса „Благотворителността през обектива“ през 2017 г., а по-късно представя фотоизложбата „Очи в очи“ – истории за бежанците и за децата им, които намират в България разбиране и приемане въпреки общите настроения.

Занимавате се повече от двайсет години с фотожурналистика, как започна всичко?

Стажът ми започна във в. „Седмичен Труд“ през 1998 г., когато бях ученик. Но реално с фотожурналистика започнах да се занимавам, когато започнах работа в „Сега“, при Иво Хаджимишев и Боби Николов.

Натрупва ли се умора от този дневен ред, който няма свършване? И каква е мотивацията човек да се занимава повече от двайсет години с едно и също и то да му харесва, защото, ако не му харесва, това много си личи?

В различни периоди мотивацията ми е била различна и тя постоянно се променя. Променяло се е и желанието ми да се занимавам с фотожурналистика. Например след три години, прекарани в „Сега“, реших да се откажа и заминах на студентска бригада в САЩ с идеята да остана, ако ми предложат добри условия там. Това беше период, в който се отказах от работата като фоторепортер, защото просто не ми харесваха нито отношенията в редакцията, нито отношението към самоинициативата или към желанието за работа по собствени теми. Някак открих, че това не е моето място, и впоследствие се почувствах много добре в Америка. Там работех като спасител, но виждах благодарност в очите на хората, на които помагах, и това беше много зареждащо. В този период разбрах, че животът не е едноизмерен и можем да го променяме на всяка крачка. Това откритие ми даде сили, защото дотогава смятах за връх в живота си да стана фотограф на агенция като „Ройтерс“, „Франс Прес“ или „Асошиейтед Прес“. Нещата се промениха, когато моят приятел и съученик Стоян Ненов, който тогава работеше за „Ройтерс“, ми каза, че във вестник „Дневник“ търсят фотограф. В „Дневник“ винаги са се спазвали стандартите за работа на „Ройтерс“ и бях много трогнат, че Живко Ангелов знае кой съм аз и че иска да работя за тях. Тогава се върнах от САЩ, но знаех, че ако не се получат нещата, имам виза за Америка и мога да се върна по всяко време. И така, уж за няколко месеца, но на четвъртия месец Олег Попов го избраха за шеф на „Ройтерс“ за Израел и Палестина и се оказа, че имат нужда от втори фотограф. Не съм си правил илюзии, че ще работя в „Ройтерс“, но един ден Олег Попов изпрати Стоян Ненов да ме извика в офиса и директно ми каза, че ако искам да работя за тях, ще трябва да забравя за сегашния си начин на живот. Защото работата в такава агенция изисква много, много голяма отдаденост, защото личният ми живот ще бъде напълно подчинен на работата. Това впоследствие се оказа точно така – тази работа не е като всяка друга, но не заради личното време и личното пространство, а заради усилията, които трябва да се полагат във всеки един момент. Работих три години за „Ройтерс“ и за тези три години там се научих на много строг професионален режим. Това е пълна отдаденост не толкова на агенцията, колкото на професионалните стандарти, на желанието да бъдеш наистина на високо ниво.

С кого се сравнявахте, имахте ли примери, от които да се учите?

По това време се срещнах и с конкуренцията. За първи път усетих, че работейки за „Ройтерс“, трябва да направя снимка, която да е на нивото на фотографиите на Димитър Дилков, който тогава работеше за „Франс Прес“, или на Васко Донев от Европейската фотографска агенция.

Какво ви даде тази конкуренция?

Много ми даде, защото ми позволи да вървя напред. За да се опитам да бъда на тяхното ниво, постоянно изучавах професионалните им навици, изучавах снимките им. Не само техните, а и на всички колеги, които съм харесвал как работят, и това ми остана навик до ден днешен. Ако ми хареса някоя снимка – започвам да гледам кой е авторът, да следя за други негови снимки. И така „крада“ професията от колеги, понякога и много по-млади от мен.

Това означава ли, че имате усещането за общност и че онова, което правите, е видимо в тази среда?

Има го със сигурност. Фотожурналистите винаги са били част от една общност, която малко или много е доста сплотена. Може би това не е точната дума, но тази общност се намира в постоянна връзка, постоянно общуваме. Преди много повече – когато редакциите бяха пълни с фотографи и на дадено събитие имаше много фотографи от различни вестници и издания. Сега ситуацията е по-различна, но пак споделяме еднакви проблеми, радваме се на еднакви победи. И някак си, когато имаме в тази общност доказани авторитети, до голяма степен всички се стремим да работим като тях.

Как се промени през годините начинът ви на работа?

Начина, по който съм се научил да работя в „Ройтерс“, съм го доразвивал непрекъснато в годините. И той е базиран на усъвършенстване както на естетиката и техниката, така и на етиката. И в последните години етиката заема все по-голяма част от всекидневието ми. Дори професионалните ни разговори с колегите все по-често се отнасят до етични теми.

Означава ли това, че с времето ви става все по-трудно да вдигате фотоапарата, когато сте на събитие, и има моменти, когато се отказвате?

Все по-често ми се случва да не вдигам фотоапарата. Дори и по някакъв начин се чувствам виновен за свободата, която съм имал в миналото. Опитът ми е показал, че винаги се изпуска нещо – нещо, за което не съм проявил достатъчно внимание и то е оказало след това влияние върху други хора. Много колеги са ми разказвали за това как страдат, че са причинили, неволно, разбира се, тежки емоции у хора. Но знам, че ние цял живот се учим, учим се един от друг, затова за мен най-важно е общуването.

„Да правиш добро е заразно и в един момент не можеш да спреш“ – това казваше Павел Павлов, един планински спасител, когото загубихме в началото на тази година. Вие споменахте, че сте усетили това чувство като спасител в Америка. А случвало ли се е като фотограф да почувствате тази благодарност от хората и това желание да направите нещо за другите?

Случвало ми се е много пъти. В работата много често съм се заемал да помагам, вместо да снимам, и смятам, че това е нормално. Нещо, с което се сблъсках още в самото начало в професията – снимката на всяка цена, задължението да имаме снимка от дадено събитие. Моят голям ужас беше, когато на сравнително млада възраст покривах инцидента в дискотека „Индиго“ и се наложи да снимам детски тела, а след това снимах и родителите им, които четяха списък с имената на децата си. С годините се отказах от това, че трябва да се върна със снимка на всяка цена. Отнася се за всяко нещо, което трябва да направим на всяка цена въпреки хората, въпреки обстоятелствата, с които се сблъскваме. И много ми олекна, когато разбрах, че имам избор.

Как стигнахте до това разбиране, че хората са по-важни от това да се върнете от дадено събитие със снимка?

Още преди да започна работа като фоторепортер, имах подобен сблъсък – първият ми братовчед, когото много обичах и ценях, беше полицай и загина през 1996 г. в една престрелка в „Люлин“, близо до Кооперативния пазар. Много го обичах, а един ден просто го видях на първа страница в локви кръв и разбрах, че има нещо, което не е както трябва.

Как се промени средата през тези години? Защото фотожурналистиката има нужда от добра журналистика като цяло, за да се развива.

Докато преди, в самото начало, си представях идеалната работа като щатен фотограф на голяма агенция или като фоторепортер в голямо издание, с времето това се промени. Все още има щатни фотографи в големите агенции и големите издания, но тяхната работа много се промени и като цяло натискът, който получават от редакциите, повлия и на моята идеалистична представа за тяхната работа. С годините започнах все повече да оценявам работата на свободна практика. Откогато приключи договорът ми с „Ройтерс“, се опитах да поработя няколко месеца за агенция БГНЕС, след това за отново за „Дневник“, но тази работа просто ми пречеше на другите ангажименти, в които участвах с много ентусиазъм. Това бяха проекти за най-различни медии, като основно имах късмета, че Майкъл Уинфри, кореспондентът на „Ройтерс“ в България, ме свърза с Матю Брунвасер, който тогава работеше активно за „Ню Йорк Таймс“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“. И с Матю направихме страхотни репортажи от България.

По какви теми работихте?

Първият ни репортаж беше за нуждата от Дунав мост 2, който днес вече е построен. Тогава обикаляхме района на Видин и Калафат и просто разговаряхме с хора, събирахме мнения, пътувахме с ферибота. Беше много пълноценна работа – интензивно натоварване в кратък срок от време. След това направихме репортаж за обезлюдяването на България. Идеята на Матю тръгна от името на град Лъки – един съвсем млад град, в който имаше много детски градини. Допреди десет години там дори е нямало гробища. Просто тогава е бил нов миньорски град – и като население, и като визия. Но по времето, когато направихме репортажа, там вече имаше две гробища, млади хора нямаше, а двете детски градини бяха полупразни. Ние се разходихме в района на Смолян, където има много села с един-двама жители, обиколихме махалите по хълмовете, срещнахме хора по поляните, овчари, които ни поканиха на обяд – с кисело мляко и каквото имаха. След това отидохме и в Дупница, където има същия проблем, градът става все по-малък и хората бягат оттам.

Това ли е вашият жанр – репортажът?

Да, харесвам го много. Но харесвам също и спортната фотография. И обичам това разнообразие – и в чисто професионален, и в емоционален план.

Намирането на баланс дори е здравословно.

Да, Олег Попов беше казал, че след като снима война, предпочита да снима само спорт.

Как през годините се промениха темите, които са ви интересни и по които искате да работите?

Така се случи, че в периода 2013–2015 г. покривах темата за бежанците от Сирия, а впоследствие и от Афганистан. Снимах първо какво се случва в Харманли, а след това по балканския маршрут – Гърция, Македония и Сърбия. И тогава с колегите се чудехме на тези групи доброволци, които преследваха бежанците по границата. Те бяха много активни и това отношение за мен беше необяснимо, защото е нехуманно и представлява тотално бягство от това да се опиташ да разбереш другия, да влезеш в чуждите обувки. С отразяването на темата за бежанците исках да изляза от ограниченията на фотожурналистиката и да изразя своето мнение. Много ми помогна, че ме насърчиха от фотоконкурса „Благотворителността през обектива“ и получих грант за моя проект да открия и разкажа за хора, които абсолютно чистосърдечно помагат на бежанците, без да очакват нищо.

Наскоро след катастрофата на македонския автобус на магистрала „Струма“ бях впечатлен как хората идваха пред посолството на Република Северна Македония и оставяха цветя. Дойде една възрастна жена, остави цветя и се разплака – помолих я да я снимам, тя се съгласи, разприказвахме се и тя ми разказа, че е работила с македонска фирма преди време и сега идваше просто от състрадание. Получи се дълъг и непринуден разговор и на тръгване тя каза: „Ами човек среща човек“. Това е най-ценното в моята работа – неочаквано срещам хора, които безкрайно ме обогатяват в личностен план, като човек.

Фотоапаратът е единственият инструмент, който използвате? Не се ли изкушавате от писането на истории, от снимането на видео?

Все по-често се впечатлявам от силна операторска работа, от репортажни видео кадри. Образците на киното ме впечатляват не само с чисто визуалното изпълнение, но и като съдържание. В последните години следя и харесвам работата на мексиканския оператор Емануел Любецки – не че имам сходни с неговите фотографски и визуални възприятия, но много харесвам стила му. Той използва широки обективи, които аз някак си не мога да се науча да ползвам, защото прекалено много информация влиза в кадъра ми. Предпочитам нормалните обективи.

Имате ли проект, по който сте работили дълго време?

Да, това е моят личен проект, който беше извън работата ми за медии. Нарекох го „Очи в очи“, разказва за българите, които помагат безкористно на бежанци. Просто защото са се срещнали, влезли са в контакт с тях и някаква симпатия е проработила. Много популярен стана директорът на училището в село Иваново до Харманли, който каза: „Аз ще взема сирийците от лагера в Харманли“. Преди това всички училища в района ги отхвърляха заради притеснения на родителите. Вероятно и той се е сблъскал с притеснени родители, но е успял да ги убеди, че става въпрос за деца, които имат нужда да ходят на училище. Деца, които са жертви на война, дошли са в непозната страна, в повечето случаи без единия си родител. Този човек успя да убеди хората в селото, че децата няма как да им навредят. И прие осем-девет сирийски деца, а когато на следващата година отидох да ги снимам, те не просто бяха интегрирани, едно от тях беше като капитан на футболния отбор, тийнейджърката Нур беше част от танцовия ансамбъл, а момчетата ходеха като облак след нея. С тези свои решения директорът показа, че няма нищо страшно, и други също започнаха да се състезават кой да приеме деца бежанци.

Това е много хубава история, защото показва как, ако позволиш, децата си намират мястото.

И това се отнася не само за децата.