Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Деца на въображението“ бе озаглавена изложбата на Греди Асса, представена в зала „Райко Алексиев“ в София от 1 до 22 юни 2022 г.

И названието, и датата на откриването са свързани с темата за детето. „Изложбата е замислена като помагало за напреднали любители на визуалните изкуства“, пише художникът. Цитиран е Бодлер, стигнал до прозрението, че геният е „преоткрито детство“. Във всеки от авторите, чието творчество се оглежда в рисунките, Греди Асса е търсил детето „като завършена визия на художника“. „Така част от рисунките се превърнаха в упражнение по измисляне на деца.“

Безброй са връзките между художниците и децата – постоянно откривани и преоткривани, осмисляни и преосмисляни, неизменно с възхищение, понякога с умиление, но сякаш винаги с нежелание загадката да се разкрие докрай. За да остане нейното очарование, което окрилява и самото търсене, а и собствените открития, които зрителят прави или може да направи за и чрез творчеството на всеки един художник.

Например „преоткритото детство“ при Бодлер може да се види и като запазено детство. А съответно и художниците като непораснали деца – поне що се отнася до въображението, породено от любопитството към света. Знаем, че всяко дете рисува. Защото рисуването е един от начините за опознаване на света. В един момент повечето от порасналите деца престават да рисуват – за тях светът е вече в основни линии опознат и започва процесът на търсене на себе си в него. Някои от тях обаче продължават. Дали защото запазват любопитството си към света, дали защото интуитивно разбират абсолютната му непознаваемост, дали защото самият процес на опознаване е важният за тях – и при това вдъхновяващ именно въображението…

Ето такива мисли, породени от названието на изложбата, ме съпътстваха и при разглеждането ѝ. Разделена на ясно обособени две части – прецизни малки рисунки в рамки под стъкло в преддверието и привидно небрежна живопис върху тип амбалажна хартия в залата. Тематично, а и образно двете части са свързани, но е много важно докъде и как

„Рисунките са посветени на една малка част от авторите, които във Времето съм се опитвал да разгадая било като художествено поведение, или като морал“, пише Греди Асса във въвеждащия текст. И си помислих какво забележително признание е това. На художник, виждащ себе си в редицата от безброй други художници преди него. Създавали са светове в изкуството, оттласквайки се от общоприетия за реален, и връщайки ги обратно към него – като възможности, гледни точки, отношения… Художниците, макар и „деца на въображението“, също порастват. И в зряла възраст могат да осмислят израстването си в изкуството чрез плеядата творци, които са ги интригували през годините, пленявали са ги с откритията, а може би и със задънените си улици, които са се оказвали врати и пътища за други... Именно такова вълшебно пътешествие предложи с изложбата си Греди Асса.

И е важно на кого го предложи. „Тази изложба е отдавна замислена като помагало за напреднали любители на Визуалните изкуства“, е написал авторът. Това е неговата своеобразна лична история на изкуството. През която повежда зрителите като мен. И така призмата към тази история е вече тройна – общата, тази на художника и на всеки посетител в изложбата.

Малките рисунки в преддверието предполагат взиране. Проследяване на линии, щрихи, форми в плътно черни или волно бели полета. Но най-вече заради „разказа“, който се съдържа във всяка от тях. Определям го като разказ, защото представя всеки от художниците с портрет, потопен в образния свят на творбите му, изведен в неговия си стил, но и пречупен през виждането, разбирането и почерка на самия Греди Асса. Портретите са константа, независимо дали са рисувани прецизно – при Питер Брьогел Стари например, или при Жул Паскин; „нахвърляни“ уж небрежно – при Анди Уорхол; само загатнати – при Иван Вукадинов, или почти неузнаваеми – при Константин Бранкузи.

Много често към портретите се явяват и образи на деца. Те са именно децата на въображението. Или представата за самите тези художници като деца, вплетени в света на изкуството им, но и изведени от него. Надничат от образния им свят, както е при Аниш Капур, центрират композицията – например при Гилбърт и Джордж, присъстват призрачно и почти демонично – при Кристо, невинно доминират – над главата на Ван Гог… Или направо заместват липсващия портрет на художника, както е в рисунката, посветена на Егон Шиле.

Понякога не дете, а друг образ се явява алтер егото на художника – както е при Иван Кирков, при Пийт Мондриан или при Вера Недкова. Другаде сякаш просто няма нужда от алтер его – например при Дечко Узунов. А понякога няма нужда и от портрет, защото образният свят на художника е самодостатъчен като негов портрет – при Рене Магрит, да кажем.

„Бях писал, че рисунката е магическо езеро на въображението. Сега бих добавил, че е изкристализиран образ на художественото мислене“, отбелязва в текста към изложбата си Греди Асса.

Малките черно-бели рисунки от преддверието имат своето цветно продължение в големи и свободно висящи в пространството на голямата зала импресии. А може да се каже и че са „експресии“. Доколкото са рисувани със замах, с едри петна, с волност и свобода в пресъздаването на различните стилове и авторови почерци. Предизвикват не към взиране и търсене, а са своеобразно опиянение от намереното, открито и усвоено от Греди Асса през годините в личната му история на изкуството. Лекотата, с която се превъплъщава в образния свят на всеки един от художниците, е заразителна. Дори игрова, доколкото призовава към разпознаването им отдалеч, а посвещението на етикета само трябва да го потвърди. Разбира се, призован и предизвикан е именно „напредналият любител на визуалните изкуства“, за когото изложбата се явява помагало, както стана дума в началото.

Но всъщност не само за него, си мисля. Защото всеки зрител вече е подготвен от рисунките в преддверието, въведен е достатъчно от тях в образния свят на всеки от художниците. И в този смисъл е напреднал поне дотолкова, че да направи връзките между тях и тези в залата. Това е допълнителен елемент в игровата ситуация, особено когато посвещенията на художниците се повтарят.

Какво например Греди Асса е „взел“ от рисунката си за Иван Вукадинов, за да го представи в цвят в залата. Само три характерни за творчеството му изображения, но вече без портрета. Или от Йозеф Бойс. В рисунката в преддверието и без това няма портрет, а само знакови за присъствието му обекти. В залата само един от тях – шапката – плува в едър план на фона на кръстове, самолети или мрачни птици. Отпадането на „разказа“ с портрета и концентрирането върху стила и характерните елементи за творчеството им се случва и при Жорж Папазов, и при Бранкузи, и при Баския…

Интересно е, когато представянето на един и същи художник е съвсем различно в преддверието и в залата. Така е при Марсел Дюшан. Рисунката в преддверието препраща към прословутата снимка на художника, играещ шах с гола жена в ретроспективната си изложба в Пасадена през 1963 г. Докато в залата Марсел Дюшан е представен с неясна, но категорично изведена червена форма, която може би препраща към ранните му реди-мейд обекти. Тук „напредналият любител“ в мен се опитва да привиди не по-малко прословутия писоар, наречен „Фонтан“, от 1919 г. Или може би късната Étant Donnés… Обаче, сякаш солидарно с Греди Асса, оставих „бащата на концептуализма“ да бъде все така загадъчен и изненадващ в цялата си привидна конкретност.

Разбира се, в изложбата имаше много повече творби. А рисунките са издадени и в книга със същото заглавие – „Деца на въображението“. Предполагам, че ще е удоволствие за всеки читател да се вглежда в тях.