Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Късна смърт“, Иван Станков, издателство „Хермес“, 2022 г.

Романът на Иван Станков е сякаш неизбежна книга: след сборниците с разкази, с които показа белетристично майсторство, професорът нямаше как да не изпробва сили в по-мащабната, а и приемана за по-престижна литературна форма. Бързам да кажа, че изпробването е успешно: също както разказите, романът на Иван Станков привлича с всички онези особени черти на неговото писане, твърдо спечелили ни за читатели.

Най-напред с мекото си, почти ромолящо разказване: ако решим да оприличаваме на древногръцките стихии почерците на някои днешни писатели, то Иван-Станковият определено е вода. Категорично почеркът му е вода, както този на Георги Господинов е въздух, на Здравка Евтимова – огън, а на Теодора Димова – земя. Но не каква да е вода, не някакво искроструйно ручейче, нито громолящ водопад, а голяма река. Дунав: Иван Станков е попил много от начина, по който се носи огромната река покрай българския бряг – спокойно, без бързане и припряност, уверено и силно. За Дунава винаги съм мислел, че той много добре знае къде отива, осведомен е отлично, че ще се разлее в безбрежната делта, преди да се влее в Черното море. По същия начин и за Иван Станков мога да кажа, че и той прекрасно знае накъде води нишката на разказа, плете я и я разплита умело и с ясен план. Разбира се, това усещане идва след прочитането на книгата, инак той си знае дали тази увереност, която му приписвам, е налична, докато пише, но резултатът е такъв – плавен. Не те въвлича насила, а постепенно те просмуква, без нервничене и нетърпеливо пристъпване; не холерично, а почти флегматично писане. Флегматичност, която омайва завинаги…

Другото е сюжетът (по-скоро сюжетите). Те са български, окъпани са в българско, но не сияят, както, да кажем, сияят чак до режеща болка и смях сюжетите на Милен Русков. Не, по-скоро са овлажнени от лека мъгла, от мека нега, от носталгия по някогашното, което може и да не е било идеално, но пък със самия факт, че е някогашно, вече става копнеж. В „Късна смърт“ това се усеща в настроенията на Аристотел Теодоров, едно истинско алтер его на Иван Станков: човек, потънал в книгите, покрай когото животът по-скоро протича, а той стои на брега и пуска пръчки по течението или хвърля камъчета в дълбокото (ей го пак Дунава). Аристотел даже любовта си към Деляна Новакова преживява повече литературно, отколкото истински. За разлика от Богдан Чизмаров, неговия антагонист, който се домогва до нейното тяло, макар и без да го/я покори. В тези два образа Иван Станков завоалирано посочва кое според него е по-стойностно, по-истинското живеене – именно бавното на Аристотел, не устремното на Богдан. И смятам, не е случаен фактът, че името на единия започва с първата буква от азбуката, а името на другия – с втората: той винаги ще е втори, винаги ще следва по петите първия, дори в смъртта (въпреки че се мисли за победител). Нарисувани са двамата изцяло различни, чак противоположни: първият изказва чрез писмото себе си – открит е и искрен; вторият изказва чрез писмото (досиета) другите – прикрит е и притворен. Черно и бяло: кой знае, може би чрез своите герои Иван Станков иска да изяви самата същност на българина – понякога светъл, понякога тъмен, но най-често – двойствен и сам на себе си непонятен…

Накрая е историята/историите. Макар че единственото число май е пò на място (историите са при разказите). В 140-годишните животи на двамата се оглежда цялата българска летопис през ХХ в. и не само се оглежда – потъва в тях. Феноменално превъртане: ако голямата история е провал, частните истории не са; имат си своите чар и признание (àко дълголетниците да не го вярват твърде). Читателите обаче го вярват: тече покрай двамата скрепени (кажи го по сиамски) герои родното, тече и се затрива в бездни, за разлика от частното – почти вечно, почти безсмъртно. Разказът сякаш иска да ни утеши: като приватно българското е неунищожимо, като история обаче клони към нула. Както към нула клони целият български ХХ век – черна космическа дупка…