Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

Преди 1989 г. културата и в частност киното в България са подчинени на централизирана система на контрол, планова икономика и идеологически наратив на властта за осъществяване на политическата повеля на Партията. Киното е важна част от организираната пропагандна показност. Затова целенасочено във всеки бивш окръжен град се организират тематични панорами и фестивали. Всички масови културни прояви, към които се числят националните филмови фестивали, конкурсите и филмовите панорами, са подчинени на държавната политика на „единните дългосрочни програми“ за „по-нататъшно усъвършенстване на ръководството на културния фронт“.

Фестивалът на българския филм е създаден през 1961 г. като резултат от желанието на държавата и Партията да покажат успехите на народната власт на културния фронт. Затова и в началото се представят игрални, документални, научнопопулярни и анимационни филми. Журито определя награди за най-добър филм на съвременна тематика, най-добър сценарий, режисура, операторска работа, най-добро изпълнение на женска и мъжка роля и др. Основният девиз е „Родното киноизкуство за мир и социализъм“.

Първият Фестивал на българското кино „Златна роза“ се провежда от 31 юли до 9 август 1961 г. във Варна. Прожекциите на деветте игрални филма са в кината „Република“ и „Златни пясъци“. В първия ден зрителите са 9300, като по време на фестивала публиката нараства до 17 300 дневно. Първият игрален филм, награден със Златна роза, е „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова. Следващата година фестивалът се провежда в новооткритото лятно кино „Ленин“. Зрителите са 140 000. След построяването на Двореца на културата и спорта през 1968 г. филмите се прожектират всяка вечер в зала „Конгресна“ пред повече от 5000 души. От 1974 г. форумът се нарича Фестивал на българския игрален филм и се провежда веднъж на две години. Поради липса на средства през 1990 г. се премества еднократно в София, а през 1994 г. се връща отново във Варна. През 1982 г. „Златна роза“ е важна част от честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава и демонстрира мегаломанския размах на ДО „Българска кинематография“ с филмите „Хан Аспарух“, „Боянският майстор“, „Търновската царица“, „Ударът“, „Предупреждението“ и др. През 1986 г. „Златна роза“ се провежда за първи път във Фестивалния и конгресен център, където е и до днес. Гвоздеят в програмата тогава е „Да обичаш на инат“ на Николай Волев, а Златна роза получава „Те надделяха“ на Киран Коларов (в чест на 75-годишнината на Тодор Живков). На юбилейното издание през 1988 г., окрилено от „перестройката“ на Горбачов, публиката най-после може да види забранени филми като „Животът си тече тихо. Партизани“, „Прокурорът“ и „Понеделник сутрин“, но пък селекционната комисия отхвърля от конкурсната програма „Маргарит и Маргарита“ на Николай Волев.

В лабиринта на времето Фестивалът все пак успява, макар и трудно, да се наложи като авторитетен форум въпреки идеологическия, а по-късно и конюнктурния натиск. Днес той отбелязва края на една дълга серия от филмови фестивали във Варна, ограничена в рамките на един месец, в един град и на едно място. А това неминуемо води до прогресивно намаляваща публика през годините. Затова не е изненада, че през последните години „Златна роза“ постепенно се превръща във ведомствен фестивал, разположен в огромната зала на ФКЦ, при ограничена публика от творци, критици и все по-малко непредубедени зрители. Към това можем да добавим пропуските в менажирането на фестивала, липсата на рекламна стратегия, инертността и рутината в организацията, както и пасивния интерес от страна на самите творци. Надявам се тази година да бъде различна и вдъхновяваща, защото залогът е съществуването на Фестивала. Всеки компромис е в ущърб както на организаторите, така и на авторите, техните творби и накрая на зрителите.