Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Юда Искариот. Разкази“, Леонид Андреев, превод Димитър Чорбаджиев, издателство „Астрала“, 2021 г.

Леонид Андреев принадлежи към писателите, чието творчество продължава да поражда разночетения и полярни оценки. Наричат го родоначалник на руския експресионизъм, но литературният му стил трудно може да бъде определен, бидейки твърде необичаен, той представлява по-скоро сплав от различни направления. В едно обаче критиците са единодушни – отличителна особеност на творбите му е крайният скептицизъм. Сам той признава, че възгледът му за действителността е доста мрачен. Описвайки себе си в писмо до приятел от 1891 г., споделя: „Аз съм донякъде песимист, тоест човек, който се опитва да намери навсякъде и във всичко лошата страна“. А малко по-късно пише в дневника си: „Искам да покажа, че в света няма истина, няма щастие, няма свобода и равенство – няма и не ще има. Искам да бъда апостол на самоунищожението. Ще ми се човек да бледнее от ужас, като чете книгата ми, тя трябва да му действа като опиум, като страшен сън, трябва да подлудява хората, така че да ме мразят, да ме проклинат, но все пак да ме четат... и да се самоубиват. Искам да се надсмея над човечеството, искам от душа да се посмея на глупостта и егоизма му, на неговото лековерие...“. Тази младежка „философска програма“ очертава до голяма степен по-нататъшния му път – възлови за него си остават темите за болезненото раздвоение на съзнанието, за екзистенциалната умора от живота, за самоубийството или смъртта като логичен изход от света на несвободата, за човешката самота и трагичното съществуване без Бога.

Несъмнено Юда, този най-загадъчен евангелски персонаж, е особено притегателен за Андреев, като се има предвид интересът му към подсъзнателното и противоречията в човешката душа. В центъра на повестта „Юда Искариот“, една от най-известните му и скандални творби, стоят образът на предателя и неговият своеобразен „експеримент“. Юда обича Иисус, но смята, че светът не е достоен за него, обича любовта, но презира човечеството. Разпнат между тази любов и омразата, той сякаш дублира образа на Спасителя, напомняйки изображение в негатив. Къде е истината и в какво греши Искариот – в любовта или в омразата? Това е въпросът, чийто отговор той търси посредством предателството и инстинкта на провокатор, разчитащ на чудо, което да опровергае презрението му към човешкия род. Предавайки Иисус, Юда иска да предизвика тълпата и апостолите да откликнат. Ако дори един лъч светлина гори в душите им, те трябва да застанат зад своя Учител. Направят ли го, животът би намерил оправдание, макар че предателят не би бил прав за омразата. Не го ли направят, истинският победител ще е Искариот, но пък победата му ще е пирова, тъй като животът не би имал никакъв смисъл. „А ако изведнъж разберат? Ако изведнъж с цялата си маса от мъже, жени и деца те тръгнат напред мълчаливо, без викове, изтрият войниците, залеят ги до главите с кръвта си, изтръгнат от земята проклетия кръст и на ръцете на останалите живи вдигнат високо над повърхността на земята свободния Иисус! Осанна!“ Само че не разбират – апостолите побягват, тълпата крещи „Разпни го“, а Христос умира, увиснал на кръста. Юда се сдобива със своята страшна победа, но трябва да последва Спасителя в смъртта, обесвайки се на едно криво и измъчено от вятъра дърво.

Двойственият характер на героя – той е лъжлив, завистлив, безобразен, но и най-умен от всички ученици, при това с някакъв свръхчовешки, сатанински ум – предизвиква и полярността на оценките за тази типично андреевска повест-притча, в която мотивът за личната отговорност на предателя е твърде приглушен. Фокусът на писателя пада не толкова върху разкаянието на героя, колкото върху неговите страдания и убедеността му, че стореното е трябвало да бъде извършено – в съответствие с гностическото разбиране за предателството на Юда като висше служение, необходимо за изкуплението на света. Вероятно това предизвиква Мережковски, един от най-яростните критици на повестта, да заключи: „Художникът може да съзерцава грозотата, но не бива да желае грозота, може да живее в хаоса, но не бива да бъде хаос. Художественото творчество на Андреев ми се струва съмнително не защото изобразява грозотата, ужаса и хаоса, напротив, подобни образи изискват най-висше художествено творчество – а защото, съзерцавайки грозотата, се съгласява с нея, и съзерцавайки хаоса, става хаос“.