Една погнуса
И един неистов Явор Костов-Йондин в моноспектакъла „Сеч. Една възбуда“
На винериш (немския диалект, който се говори във Виена) отглаголното съществително Holzfällen освен „сеч“ означава и „убийствена критика“. Игра на думи (уловена и майсторски пресъздадена на български от преводача Александър Андреев), която събира в себе си целия Томас Бернхард (1931–1989).
Макар аз-разказвачът в монологичния роман „Сеч. Една възбуда“ до края да остава неназован, никак не е трудно в неговия образ да се разпознае самият автор. Авторът, който така скандализира и своите сънародници, и държавата с унищожителната критика към филистерството, парвенющината, тесногръдието и фалша на австрийското общество в творбите си, че беше забраняван приживе (включително „Сеч. Една възбуда“). „Подлостта е лозунгът, низостта е моторът, лицемерието е ключът за тази днешна Австрия“ (из „Изличаване. Едно разпадане“, прев. Александър Андреев). Само това стига да се разбуни кошерът, но Бернхард не спира дотам. Неговата сеч е поголовна и безмилостна.
Едновременно с това обаче той е писателят, който, пак приживе, беше признат за един от най-значимите (ако не и най-значимия) немскоезични автори след Втората световна война.
Той е и авторът, който сам себе си забрани – последната му воля е неговите книги да не се издават, а пиесите му да не се поставят в Австрия в продължение на 70 години, след като умре. Единственото смекчаващо обстоятелство за всеобхватната и всепоглъщаща мизантропия на Бернхард е, че той се саморазголва със същата ожесточеност, с която бичува обществото.
В „Сеч. Една възбуда“ на злъчно обругаване е подложен артистичният елит на Виена. Разказвачът е писател, завърнал се за кратко в австрийската столица от Лондон, където живее от двайсет години в доброволно изгнание. Действието се развива в рамките на няколко часа по време на „артистична вечеря“ у семейство Ауерсбергер – негови приятели и меценати в миналото, които той сега ненавижда и презира. Почетен гост на тази „среднощна трапеза“ е прочут актьор от Бургтеатер, звезда в премиерния спектакъл „Дивата патица“. Докато го чакат, гостите приглушено обсъждат самоубийството на Йоана, неосъществена актриса и балерина от техния кръг, на чието погребение са били същата сутрин. През това време писателят седи сам в полумрака на вестибюла и мислено ги „разнищва“.
В своя 90-минутен екстатичен монолог (играе се в Топлоцентрала) Явор Костов-Йондин успява да обхване цялата гама от ненавист, погнуса, жлъч и презрение на протагониста към хората, които го заобикалят. Към Виена и нейния „канибализъм“, който смила всеки млад човек с артистични амбиции, опитал да се разграничи от мейнстрийма. Но и към самия себе си, защото навремето е бил част от този свят и все още не успява напълно да се раздели с него.
Актьорът великолепно нюансира черния хумор, иронията и сарказма на Бернхард, превръщайки ги в амалгама от злъч и гротеска. Изпълнението му на моменти стига до хиперболизиран жест, до разкривяващ чертите крясък. Друг път утихва, умълчава се, в него се прокрадва носталгия, дори стаена привързаност (особено в ретроспекциите за Йоана и връзката ѝ с разказвача). Ерупциите, бесът и възбудата, които при Бернхард остават само вътрешно преживяване, тук са извадени наяве и доведени до крайност.
В сценичната версия на Елена Димитрова и Явор Костов-Йондин (постановката също е тяхна съвместна работа) всички конкретни топоси са сведени до минимум. Така от портрет на Виена през 80-те години на ХХ в. текстът добива по-универсален характер и в него могат да се открият достатъчно алюзии със софийските артистични среди от днешно време. Няколкото назовани знакови за австрийската столица места – улиците „Грабен“ и „Кертнерщрасе“, имперският Бургтеатер – са по-скоро символ на потъналата в плюша на своето самодоволство Виена. Интонацията, с която биват произнесени в представлението, онагледява и донадгражда вложеното в тях от автора презрение. А злъчният коментар на Бернхард за Бургтеатер буквално може да се отнесе и към някои водещи софийски сцени. Тъкмо съзнателният избор на Елена Димитрова (актриса от кръга на „Сфумато“ и съ-участник в независими проекти) и Явор Костов-Йондин (Ателие „Пластелин“) да стоят далеч от репертоарния театър и неговите блазирани актьори, им е позволил да съхранят своята актьорска чувствителност, вкуса си към нетрадиционни за нашия театър текстове и е запазило сетивата и професионалните им рефлекси. Това със сигурност е за сметка на личния комфорт. Но пък е единственият начин един изпълнител физически и психически да постигне и оцелее в такова неистово (в най-добрия смисъл) преживяване, каквото е превъплъщението на Явор Костов-Йондин в „Сеч. Една възбуда“. За този спектакъл събитие аплодисментите – да перифразирам Бернхард – със сигурност не са предвестници на бедствие.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук