Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Моят филм е само един детайл от многопластовата история на Веселин Бранев – многопластова, каквато е всяка човешка съдба. В случая тази съдба е имала своя съвършен летописец.“ С Димитър Коцев-Шошо разговаря Деян Статулов

Автобиографичният роман „Следеният човек“ на сценариста, режисьор и писател Веселин Бранев е публикуван през 2007 г. Подзаглавието на книгата е „Спомени, предизвикани от документи“, защото тя представя разказ за живота на самия Бранев, направен през призмата на разсекретеното му досие в комунистическата Държавна сигурност. През 2022 г. излезе едноименният документален филм на Димитър Коцев-Шошо, създаден по книгата.

Какво провокира вашият интерес към романа на Веселин Бранев, за да направите филм по него?

Темата за близкото ни минало ме вълнува, защото то се отразява директно както на настоящето така и на бъдещето ни. Няколко поколения българи живеят по-зле и по-бедно от останалата част на Източна Европа и аз вярвам, че коренът на тази бедност се крие именно в годините на комунистическо управление на страната. А романът на Веселин Бранев по един изключително интересен и талантлив начин прави скенер на онези години. Книгата преминава през личното към общественото и обратно без притеснения, искрено и изключително интелигентно. Така успяваме да видим и да проумеем много фактори, които тровят България и до днес. И над всичко, разбира се, стои личността на автора, който е интелектуалец от европейски мащаб. Пожелах да направя документален филм, чрез който хората да чуят неговия глас и да се докоснат до специфичния му, често ироничен поглед към себе си и към нашата най-нова история.

В книгата има потенциал за игрален филм, но вие сте заложили на документалното кино. Кое предопредели този избор?

Не мисля, че бих могъл да направя игрален филм по книгата. Не си представях кой и как би изиграл пълноценно ролята на Веселин Бранев. Но това е лесно да бъде формулирано със задна дата. Реално основната причина да се заема с документален, а не с игрален прочит на този автобиографичен роман е много по-тривиална. Можех да си позволя сам да финансирам създаването на документален филм – на игрален, при това в епоха, щеше да е невъзможно.

Защо Веселин Бранев не е заснел собствен филм по този роман?

Когато излезе романът, Веселин Бранев вече не беше действащ режисьор. Доста години бяха минали от последния му филм. Дори не е ставало дума за подобна адаптация от негова страна. А и не мисля, че той би искал да го направи, ако имаше възможност. Тук спекулирам, но според мен той щеше да предостави на друг възможността да интерпретира неговия роман. Доколкото знам от самия него, той е получил предложение от режисьор за подобна игрална адаптация, но беше избрал да даде правата за документален филм.

Романът „Следеният човек“ излезе през 2007 г. Защо чак сега се появява филмът по него?

След като прочетох романа и се свързах с Веселин Бранев, изминаха една-две години преди да се уговорим за конкретната реализация на документалния филм. Самото заснемане отне още година, в рамките на която снимахме в София, Берлин и Квебек – мястото, където Бранев живя през последните години от живота си. После се започнаха истинските творчески перипетии. Оказа се, че доста самонадеяно съм смятал, че ще успея в документалния филм да побера всички теми, мисли, събития, цялото многообразие на романа. Разбрах по трудния начин, че няма как да го постигна. Работата по монтажа, изоставянията на проекта и завръщанията към него ми отнеха години. Беше ми все по-трудно да си спомня какво ме е накарало да искам да създам този филм. Минах през доста сериозна творческа криза, докато стигна до решението. А то се появи с известна доза късмет, когато открих уникални обучителни филми от архивите на Държавна сигурност. Те се оказаха ключ към монтажа, но и ключ към драматургичното решение на филма. А то беше: да се върна към основната нишка в романа, иначе казано, към „следения човек“. Да проследя тази червена линия, която пресича цялото повествование на романа. И да се опитам да разкажа на зрителите основно за този фасет на диаманта, без да се опитвам да го пресъздам целия – нещо, което се бе оказало невъзможно. Докато търсех решението, мина доста време. За съжаление междувременно героят на филма и автор на книгата Веселин Бранев почина. Но не преди да ме освободи от отговорността, която чувствах към него. Преди да си отиде, той ми написа мейл, в който ми каза, че разбира какво е да попаднеш в творческа безизходица и че не трябва да завършвам филма, само защото съм му обещал да го направя. Каза ми, че този филм ще се случи, чак когато е готов да се случи, и ще се случи по начин, по който не съм предполагал. Така и стана, а с тези свои думи той ме спаси от много притеснения по отношение на самия него. Когато най-сетне филмът се случи, неговият син Владислав беше на премиерата и прие филма от името на баща си.

Наскоро излезе ново, разширено издание на романа. Къде свършва историята на Веселин Бранев и започва вашият филм за него?

Моят филм е само един детайл от многопластовата история на Веселин Бранев – многопластова, каквато е всяка човешка съдба. В случая тази съдба е имала своя съвършен летописец – самия Бранев. Той гледа навътре в себе си и навън към обществото с погледа на ироничен интелектуалец. Но този поглед често е изпълнен с тъга по изгубената или никога непостигната вътрешна свобода. Това е тема, която силно го вълнува и която трябва много силно да вълнува и нас, защото е една от най-сериозните пречки пред развитието на България. Несвободата отдавна не представлява концентрационни лагери или затвори. Вследствие на комунизма тя е закодирана в ДНК-то на поколения българи, дори на такива, които са родени след промените и не подозират за своите травми.

Историята на „Следеният човек“ е историята на хиляди хора с подобна съдба. Защо все още толкова тихо се разказва за тези драматични лични и обща истории от комунистическия период?

Общественият наратив от времето на прехода беше и е доминиран от някогашните тайни служби. Това изобщо не е тайна и е трагично за страната ни, защото е попречило да осмислим какво точно ни се е случило и как ни се е случило. На практика три десетилетия ние слушаме версията на комунисти за комунизма и версията на Държавна сигурност за Държавна сигурност. Ето защо гласовете на истината си останаха тихи на фона на общата шумотевица, в която тон задаваха и продължават на задават медии, контролирани от същите тези хора от сенките.

Мислите ли, че ако имаше лустрация, ако бяха разкрити досиетата, животът ни щеше да изглежда по-различно?

Неведнъж съм говорил за това, че лустрацията щеше да има съвсем ясен и пряк ефект върху българското общество. Щяхме да сме по-богати. Това е толкова просто, че чак е болезнено да си го повтаряме отново и отново, без да сме направили достатъчно лустрацията да се случи. Обществата, в които миналото е показано такова, каквото е било, в които виновните за репресиите са наказани, а сътрудниците на тайните служби са извадени на показ, са видимо и категорично по-богати от страни като Румъния, България, Сърбия, Северна Македония…

Кога българското кино и общество ще бъдат готови за филм като германския „Животът на другите“? Ще стигнем ли до нашия катарзис?

Обществото ни отдавна е готово за подобен филм. Въпросът е кога някой български кинотворец ще е способен да направи подобен филм. И този въпрос, уви, е риторичен.

Димитър Коцев-Шошо е писател и режисьор. Завършил е английска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“ и филмова и тв режисура в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на романите „Лора от сутрин до вечер“ и „Скарида“. Режисьор е на сериала „Четвърта власт“, на игралните филми „Лора от сутрин до вечер“, „Баща ми, майка ми, сестра ми“, „Маймуна“, на късометражния „Шопинг“ и на множество рекламни клипове, концерти и документални филми.