Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„В кадъра търся съзерцание, едно чувство, което кореспондира с мен – все едно снимам собствения си живот. Като автопортрет, който се движи във времето.“ Оля Стоянова разговаря с фотографа Борислав Борозанов, който живее в Стокхолм

Имате богат опит като оператор, но как започна всичко? Кога хванахте фотоапарат?

Спомням си, че мама ми подари първия фотоапарат, когато бях на 16 години – през 1960 г., и това беше една източногерманска „Вера“. Бях толкова възхитен, че вечер, когато си лягах, слагах фотоапарата до възглавницата си. Едно лято заминах със сестра си на море и помня, че първите снимки, които направих с този фотоапарат, бяха на мрежите в Созопол – срещу старото казино. Снимах залеза и още имам една фотография, запазена оттогава. Това са първите ми срещи със светлината на залеза, а мен още от малък ме интересуваше осветлението. Спомням си кристалния пепелник в хола, как слънцето се отразяваше с цветната дъга на стената и как аз с часове проследявах движението на сенките и петната. Имах и късмета, че наш съсед в кооперацията беше известният фотограф и оператор от старото кино Константин Янакиев. Той си беше направил фотолаборатория в мазето. И мама реши да му даде мазето, което беше към нашия апартамент, с молба и аз да имам ключ, за да се уча. Той беше първият човек, който ме запозна с фотографската естетика и техника. По-късно изкарах един много хубав курс в Двореца на пионерите и започнах непрекъснато да снимам из София. Помня как правех снимки на ул. „Граф Игнатиев“ с едно стативче, как броях няколко секунди, за да може да се експонира. Много обичам да снимам свободно, да обхождам града без цел и досега продължавам да го правя.

След казармата обаче вече имах много голямо желание да отида в киното и така 20-годишен успях да вляза като осветител. След петнайсет години напуснах студията като втори оператор на игрални филми – вътре се движех по стълбичката.

А фотографията? Тя лично ваша територия ли си остана?

Да, фотографията винаги се е движила странично, някак отделно. За мен това са две различни неща – филмовата фотография, от една страна, и другата фотография, онази, която много обичам. Някак в киното ти си ограничен в мизансцена, в сценария, който следваш. Но пък в тази работа има друга тръпка – трябва да заснемеш някои неща много специално, вярно на драматургията. Реденето на осветлението е много интересно, но както казвам – това е една друга граматика. Докато художествената фотография е граматика, с която трябва да си се родил. И аз правя разлика между тях – тази граматика, при която можеш да научиш някои неща, след време не можеш да я ползваш. Докато колкото повече вървиш по пътя си, толкова повече ползваш това, с което си се родил – то се е превърнало в твоя начин на виждане, твоята естетика, твоята култура и всички натрупвания, които си получил през живота си.

Тогава как се промени вашият начин на снимане през годините?

И сега понякога, когато съм в Стокхолм, излизам рано сутрин, без да знам какво ще снимам. Понякога ми харесва някаква ситуация, без изобщо да знам какво се случва. И когато го заснема, вече откривам нещо друго във фотографията, което не съм забелязал в момента на снимането. Но въпреки това нещо ме е привлякло в тази фотография, нещо ме е накарало да отида натам. Както казва Сюзан Зонтаг – в кадъра винаги трябва да има нещо мъничко, нещо беличко някъде. Това е много хубаво и много вярно според мен.

А какво търсите в кадъра? Ясно е, че всеки кадър е и лична гледна точка, нещо, типично за вас, но търсите ли история? Или емоция?

Не мога да кажа, че търся история, но търся съзерцание, едно чувство, което кореспондира с мен – все едно снимам собствения си живот. Това е като автопортрет, който се движи във времето. Човек намира всички неща сам в себе си. Другите неща, които е научил, са технически и са просто като инструменти. Специално повествованието не ме интересува много. Мисля, че това човек трябва да го остави в кинематографията. Във фотографията трябва да търсиш своя свят и да имаш диалог с природата, със света, с нещата около тебе.

През какви периоди сте преминали във фотографията, през какви жанрове?

През 80-те години снимах много мода в Стокхолм, но когато изчезнаха списанията, изгубих интерес. Нещата тръгнаха в дигитална посока, която вече не е толкова интересна за мен. Навремето списанието имаше стил, определяше твоя почерк и ти се съобразяваш с неговите изисквания. Модната фотография е много интересна – тя е като театър. Но някак си съм минал през това и сега си мисля, че трябва да я оставим на по-младите хора.

Няколко пътувания през Гърция ме насочиха към една голяма тема – на Цикладските острови си бях избрал да снимам църкви, но исках да ги снимам по най-трудния начин – през деня, при най-силната светлина, с аналогова техника, обратно на правилата. Исках тези църкви да изглеждат така, все едно са заснети през нощта, да светят по особен начин. Това беше като духовно занимание за мен. Много ми беше интересно. Бяхме няколко души – компания, която се движеше от остров на остров, две години ми отне, но направих дванадесет снимки, които ме направиха по-известен. Тези фотографии в чужбина имаха много голям успех, показвал съм ги почти навсякъде из Скандинавия, имам две в Средиземноморския музей в Стокхолм. Направих в Атина самостоятелна изложба.

След това големи теми за мен бяха стокхолмските прозорци, улици, сгради и въобще архитектурата. Даже търсех известни места, които нарочно снимах без хора, защото за мен понякога хората правят снимката туристическа. Разбира се, зависи какво търсиш. Но ако не правиш стрийтфотография, трябва да избягаш от тълпите.

Имах и една много голяма колекция от многозначни контрасти, която срещнах с гръцките църкви и протестантската архитектура. Те се допълваха по особен начин – две култури, които имат различна естетика, но са много извисени.

Последната колекция, която снимах – Around me, е съвсем друга. За пръв път снимах в тъмнината в Стокхолм – през февруари, в най-студените дни, нещо, което никога не е будило интерес у мен. Но дигиталната фотография позволява да влезеш много дълбоко в сенките, в тъмното. А това ми даде и възможност да видя неща, които самия мен ме изненадаха. Снимах една седмица, почти всеки ден, как ледените блокчета се движат по стокхолмските улици. И поради това, че слънцето почти не изгрява и ги осветява странично, тези ледени блокове придобиват много особена, мистична форма.

На тези фотографии все едно наблюдаваме сътворението на света, сякаш улавяте движението на континентите в тези парчета лед.

Да, просто виждаш един друг свят, нещо преди теб, преди да си се родил. Това беше последната ми изложба през 2017 г. в Стокхолм, сега подготвям нови неща, но ми е трудно на тази възраст, защото ставам твърде взискателен в някои отношения и това ми създава проблеми. Когато бях по-млад, не мислех много-много, но сега съм обременен от изискванията.

Какво означава това? Че сте много критичен към себе си и работата си или когато търсите да снимате нещо, независимо дали става въпрос за църкви на Санторини, или прозорци в Стокхолм, търсите красота, определен вид естетика?

И двете. За мен красотата е особено нещо. Това не е красотата на туристическата картичка. Красота откривам и в мистичното. Търся това, което мен ще ме развълнува. Доста неща съм видял и имам по-малък избор. А може и да не съм прав – човек живее в периоди, когато понякога нещата се случват по-бързо, друг път – много по-бавно.

От колко години живеете в Стокхолм?

Живея над 40 години в Стокхолм, заминах през 1981 г. Тогава бях на 36 години и за мен това бе много голяма промяна. В живота ми има две големи промени по линия на фотографската естетика – първата е, когато видях филмите на Френската нова вълна в София благодарение на проф. Тодор Андрейков, с когото бях приятел от младите си години. Той правеше лектории в Студентския дом и аз толкова се запалих и въодушевих, защото тогава излязоха по-чувствителните ленти и образът беше много по-свободен. По онова време нямаше толкова много осветление, но тези филми промениха моето виждане през 70-те години. И втората промяна се случи, когато през 80-те години заминах за Стокхолм. Промяната беше пълна – просто всичко започна отначало. Естествено, това, което си носех, то ми вършеше работа, но не беше достатъчно, за да се справя в този живот. И тогава си казах – сега ще видиш какво можеш сам да направиш.

Как свикнахте с този нов свят?

Много ми беше интересно. И досега колкото обичам България, толкова обичам и Скандинавия. Мога да кажа, че там съм видял само добро от хората. Естетиката им много ми харесва, много е близка до мен. Не е толкова бъбрива, не се говори толкова много в снимката, по-малко неща има в нея, по-малко детайли. И това ми повлия – вярвам, че колкото по-малко неща има в кадъра, толкова по-хубав става. Това е лично мое мнение, защото не може да се генерализира.

Какви уроци научихте там?

Първо, радвам се, че се срещнах с две култури. За мен това е богатство и човек може само да спечели от него. А сега, в една свободна България, е много хубаво, че винаги можеш да си дойдеш и после да си заминеш, когато решиш. Защото преди не беше така и първите десет години аз не можех да се връщам.

Споменахте прозорците на Стокхолм. Там има традиция да се слагат свещички на прозореца. Защо се насочихте към тази тема? Вероятно и заради отношението към светлината на място, където половин година тя е оскъдна.

Да, главно заради светлината. Пък и тези светлини на прозорците са много типични за Стокхолм. Казват, че понеже е морски град, са слагали тези светлини като сигнал за корабите. Не знам дали е легенда, но шведите имат отношение към светлината, към свещичката. Винаги вечерята ще е на свещи, за тях тази естетика е много важна. Има значение, че през зимата денят става по-къс и те много ценят светлината. Затова е толкова голяма радост, когато има един хубав слънчев ден. Колкото до прозорците – первазът при тях е много широк и обикновено там се слагат скулптури, цветя, свещници. И понякога при определено осветление на тези прозорци можеш да видиш цели картини, когато ги наблюдаваш отвън. На мен графично ми харесват прозорците и играта на светлината. Понякога си мисля, че естетиката на Скандинавия е била в мен, когато съм се родил. Нищо че съм роден в София.

Какво виждате, когато се обърнете назад?

В тази моя България от младите ми години имаше толкова много хубави неща. Не само моята работа в Студията за игрални филми, но и всичките ми приятелства са оттогава. Бях в средата на много интелигентни, способни и талантливи хора. Работил съм с най-големите оператори като Тодор Стоянов, Димо Коларов, Борислав Пунчев. Естествено, и от тях съм взел нещо.

В онези години хрумвало ли ви е да се откажете от снимането? Да бъде човек оператор е по-скоро професия, но фотографията като че ли носи повече свобода.

Така е, фотографията е свобода. Осъзнах го в чужбина. През 70-те години тук не можех да се изявявам самостоятелно като фотограф и да правя изложби, защото някой трябваше да ми разреши. Но има и нещо друго – снимането за филми наистина е професия, трябва да познаваш някои специфики на снимането, за да осъществиш един мизансцен и да работиш по определен сценарий. Но след като заминах, никога повече не го работих.

Никога повече не сте работили като оператор?

Никога повече. Работих като оператор до моето заминаване. После изцяло съм се занимавал с фотография и аналогов монтаж на рекламни филми за индустрията. В началото с това се издържах. Завърших курс на „Ампекс“ за аналогов монтаж, а от 90-те години изцяло се занимавам с фотография на свободна практика.

Споменахте, че близо две години сте снимали на Цикладите. За една голяма част от фотографите, особено за онези, които работят в медиите, това е голям лукс – да посветят толкова много време на един проект. По кой проект сте работили най-дълго?

Може би по този, защото в продължение на две години прекарвах поне по два-три месеца през лятото там, когато бях свободен. Но такова напрежение, каквото имах по време на работата по този проект, никога повече не съм преживявал. Тогава си бях поставил за цел да завърша проекта на живот или смърт. Исках да го постигна на всяка цена, а дигиталната фотография още не се беше появила. Но пък снимах с много хубави, брилянтни черно-бели японски ленти.

Развитието на фотографията промени ли начина ви на снимане?

Спомням си как веднъж през 80-те години си зареждах камерата на една маса в кафенето на площад „Трокадеро“ в Париж, а след двайсет години на същата маса сменях дигиталната карта на новия си фотоапарат. Пепелниците и униформите на келнерите бяха същите. А просто бяха минали двайсет години.

Това, че идвате по-често тук, дава ли ви възможността да видите София, България по по-ясен начин – да бъдете обективен, да забелязвате промените? И как изглеждат тези промени във вашите очи?

О, да, мога да ви кажа, че България се променя, и то се променя в хубавия смисъл. Много хора, които живеят тук, са недоволни от най-различни неща. Но хората често не виждат хубавите неща, които се случват тук. Много ясно помня момента, когато за пръв път си дойдох в България през 1989 г., кацнах със самолета и от София се виждаха само някакви мъждиви светлинки. Помня, че имаше лека мъгла и тогава си помислих: „Боже, това ли е моят град? Къде кацаме?“. Защото човек има съвсем друга представа за родния си град. А сега, когато кацам в София, тя изглежда като европейски град. София е много хубав град – има си и кусури, разбира се, трябва да се оправят тротоарите например, но е наистина хубав град. Ето, и младите хора са много добре облечени, страхотни сладури са.

Иначе аз много обичам да си идвам в България и забелязвам, че колкото повече минава времето, толкова по-дълго оставам тук. Някак си срещите ми с колеги, с хора като Николай Трейман, като Цочо Бояджиев, с които ходим заедно да снимаме из Трънския край, ми стават все по-важни. Правилно е да се каже, че аз ходя с тях, защото това е тяхна традиция, но тези пътувания страшно ме обогатяват и съм много щастлив от срещите ми с тези хора.

Говорите на един език, така ли?

Знаете ли, в България човек има друг разговор с колегите си – в чужбина не е така, но не защото аз съм чужденец там, а защото те помежду си общуват така. Няма го този близък контакт.

Откривате ли смисъл в социалната фотография, във фотожурналистиката?

Не се интересувам много от социална фотография и от фоторепортерство, но да се занимаваш с това е голямо предизвикателство. Има смисъл, има и бъдеще в този тип фотография, но аз специално не обичам да снимам нещастието на улицата. Тези неща ме огорчават. Не желая да се занимавам с това. Но в скандинавските страни художествената фотография и джазът са на изключително ниво. Това там е начин на живот. И аз дори ги свързвам – тази музика и хубавата фотография за мен по някакъв начин са свързани. Знаете ли защо? Много пъти, когато е трябвало да сложа заглавие на някоя снимка, си казвам: „Чакай да видя името на някое от старите джаз парчета“. И всяко заглавие пасва идеално на фотографиите ми, особено на онези, които искам да са по-абстрактни и по-свободни.

Да, но някои от тези заглавия звучат и като поезия.

Нали? Точно така мисля и аз.

Имали ли сте моменти, когато сте се отдалечавали от фотографията?

Никога! Напротив – мога да кажа, че фотографията ме е спасявала в много трудни моменти. И когато съм имал проблеми, просто съм взимал камерата и съм излизал навън, самото движение ми е помагало. А когато започна да снимам, забравям за проблемите си. Това е като разходка в едно друго пространство, което няма нищо общо с реалния живот. Там можеш да си почиваш. Там е по-хубав светът.