Жените в Иран не са жертви
„Нито веднъж в моята работа не съм изобразявала една жена като жертва“, казва артистката Ширин Нешат, която над 45 години живее в изгнание. Фрагменти от нейни интервюта в „Тагесшпигел“ и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“
Ширин Нешат става известна в края на ХХ в. с черно-белите си фотографии на забулени, въоръжени жени, върху които калиграфски са изписани стихове от съвременни ирански поетеси. Новият ѝ филм, който снима заедно със своя партньор, иранския видео артист Шойя Азари, е наречен „Страна на сънища“. Действието се разиграва в един дистопичен свят, в изолирана от света държава, където правителството контролира дори и сънищата на хората. Сред актьорския състав са звезди като Мат Дилън и Изабела Роселини. Автор на поетичния сценарий е Жан-Клод Кариер, който почина през февруари 2021 г. Това е последният му сценарий, а филмът е посветен на него.
Вашият нов филм „Страна на сънища“ излиза в силно нажежено време.
В коментарите за филма се казваше, че това е филм за САЩ. Той е и такъв, но не само. В „Страна на сънища“ става дума за всяка диктатура или авторитарен режим, които преследват и контролират своето население. И то дори сънищата му… Филмът не показва настоящето, а близкото бъдеще. Ала преди всичко това е филм, направен от двама души, които идват от страна с диктаторски режим, в която правителството се опитва да контролира мислите на населението.
Сънищата инструмент ли са срещу авторитарните режими или фашизма?
Вдъхнови ме книгата „Палатата на сънищата“ на албанския писател Исмаил Кадаре. Нашите сънища са проекции на нашите копнежи, а кошмарите ни – проекции на нашите страхове. Мисля, че големите концерни и правителствата могат да използват нашите копнежи, за да ни ги продават отново – в нова опаковка.
Става дума за контрола върху личния живот?
Помислете за Фейсбук, Туитър или Амазон и как те искат да знаят какво вие желаете, за какво копнеете, за да могат да ви го продадат. Във филма голяма роля играе Службата по преброяването, която се оказва хибрид между концерн и правителствена организация. Ала и нашите кошмари играят роля: Джейн, героинята на Изабела Роселини, сънува, че мексиканци ѝ вземат къщата, което издава страховете ѝ да не бъде нападната, изгонена, напусната.
Известна сте преди всичко с вашите фотографии и видео инсталации. „Страна на сънища“ е едва третият ви филм. Как се вписва той в досегашната ви работа?
„Страна на сънища“ е много експериментален, сюрреалистичен и визуален филм, той се състои от шест кратки истории, всяка има собствен сюжет и език и се занимава с различна социална класа. Той не се докосва истински до действителността, ала се надявам, че въпреки това е достъпен. Макар че някои неща вероятно ще разберат само иранците или мигрантите. Както и филма ми „Жени без мъже“, „Страна на сънища“ се захранва от магическия реализъм.
Защо се обръщате отново към филма като медия?
Светът на изкуството е чудесен – обичам музеите и галериите, но той е доминиран от пазара и става дума за много пари. Искам да направя нещо, което и моята майка да може да види. „Жени без мъже“ е единствената ми работа, която хората в Иран успяха да видят. Другите ми произведения не могат да стигнат до тях.
Вашето изкуство има два източника на вдъхновение: преклонението пред жените и отношението към родината. Възхищават ли ви смелостта и силата на жените в Иран?
Вярно е, иранските жени винаги са окриляли моето любопитство. Поколение след поколение те се нуждаеха от сила и способност за съпротива, защото стояха срещу вятъра. По тази причина трябваше да развият висока степен на креативност, като талантливата поетеса Фарук Фарокзад (1935–1967), която скъса с установените традиции и за първи път превърна в тема женското желание. Или Шахрнуш Парсипур, по чиято книга е заснет моят филм „Жени без мъже“, тя беше хвърлена в затвора, после изпратена в психиатрична клиника, преди да успее да избяга в чужбина, където живееше в бедност. Моето преклонение пред иранските жени е почти обсесивно, аз се възхищавам на техния талант и въображение, които развиват при много сложни житейски обстоятелства. Тези жени се превърнаха в мои идоли.
Тогава познавате и тяхната смелост.
Моят опит с иранските жени винаги е бил в противоречие с публичната представа, че те са жертви, достойни за съжаление, които са потиснати и безмълвни. Да, те са потиснати, ала ще кажа – това съвсем не ги прави жертви! Жените в Иран винаги са се борили, протестирали са и са се бунтували. Нито веднъж в моята работа не съм изобразявала една жена като жертва – нито в цикъла фотографии „Жени на Аллах“, нито в моите филми.
В лондонския Пикадили Съркъс можеше да се види една ранна ваша работа, която посветихте на днешното движение „Жена, живот, свобода“ – женски ръце, изписани с персийски букви, които държат гилзи от патрони.
Моите произведения отдавна се занимават с това – женското тяло се е превърнало в театър на военни действия, откакто жените в Иран са мишена на религиозна и идеологическа реторика. Реза Шах, който още през 30-те години на ХХ век иска да модернизира страната и да се сближи със Запада, принуждава жените да махнат покривалото, за да докажат, че Иран е прогресивен. След ислямската революция от 1979 г. хиджабът отново е наложен на жените, като символ на ислямизацията. Женското тяло винаги е изнасяло политическите и религиозните битки. В „Жени на Аллах“ показвам тези, които не искат да се подчинят на правилата, в „Жени без мъже“ дори ги въоръжих.
Какво изпитвате, когато гледате как жени без забрадки, въоръжени само със своя глас и своята смелост се изправят срещу държавата?
Тези образи откриват едно ново, напълно изненадващо измерение. От месеци животът на повечето иранци в страната и в чужбина е спрял, те висят пред екраните, следят в социалните медии за всяко ново видео, за всяко съобщение. Свидетели сме на въстание на поколението Z, което е смело и безкомпромисно. Те казват: религията принадлежи на личното пространство, всеки сам трябва да определя облеклото си, никой няма право да изповядва религията си за тяхна сметка. Предишното поколение, което сега е около 40-годишно, искаше само „реформи“, умерени правила и повече демокрация, като Зеленото движение от 2009 г. Ала днешните млади вече не се задоволяват с това. Няма нищо по-въздействащо от снимката на жена с развети коси, горда и невъоръжена, изправила се срещу нравствената полиция.
Какъв е произходът на вашата позиция? Има ли лични и семейни обстоятелства, които ви превърнаха във феминистка?
Бих казала, че причината е моят житейски път. От 17-годишна трябваше да заживея далеч от моето семейство. Рано разбрах, че мога да живея в чужда страна, мога да преодолея болката от самотата и да се науча сама да се защитавам като жена и като човек. Като артистка трябваше да открия моя собствен глас в доминирания от мъже свят на изкуството и киното и същевременно да направя така, че моята работа да остане много лична. Творчеството ми всъщност изразява изпитанията, през които съм преминала като жена.
Казвате, че никога не бихте могли да заживеете отново в Иран. Все още ли мислите така?
Често съм си задавала този въпрос. Вероятно не бих могла, ако трябва да съм съвсем откровена. Свикнала съм да живея на място, където не изглеждам и не говоря като всички останали. Винаги съм била Другата, чужденката. По някакъв начин свикнах, че живея в Ню Йорк, където има хиляди „други“. Живея сред имигранти. Изградила съм си алтернативна идентичност. Не зная дали все още пазя спомена каква съм била преди.
Какви са най-смелите ви мечти за Иран?
За първи път от дълго време виждам искрица надежда. За първи път има консенсус вътре и извън страната. Дори вътрешно разделените партии изоставят конфликтите, за да се борят за общото дело. Стари и млади, религиозни и нерелигиозни, привърженици или противници на шаха, всички искат да освободят Иран от ръцете на моллите. Това правителство трябва да си ходи. Мечтая за единство, за ново правителство, което някога да се влее в една истинска демокрация вместо в следващата диктатура. Зная, че тази надежда изглежда прекалено голяма, но аз вярвам, моля се – с младото поколение светлината да стане още по-силна.
Превод от немски Людмила Димова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук