Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

С Маргарита Русева и Раймондо Варсано разговаря Оля Стоянова

Context e втората фотокнига на фотографката Маргарита Русева и писателя Раймондо Варсано. Изданието се появи в края на миналата година, а фотографиите бяха представени в галерия „Аросита“. Маргарита Русева и Раймондо Варсано работят заедно и върху фотокнигата „Далечни песни – образи и думи от Родопите“ (2014 г.), която събира черно-бели портрети на хората от планината. Раймондо Варсано е автор също и на сборника с разкази „Натам, нанякъде“, а в момента е готов с още два ръкописа, които предстои да бъдат издадени.

Маргарита, вие освен фотограф сте човек на думите, имате опит и като преводач, но кога идва онзи момент, когато думите не са достатъчни и решавате, че една история си струва да бъде разказана само визуално?

Маргарита Русева: Аз не мисля, че едно нещо приключва завинаги. Може би ще се върна отново към езика, даже в момента има една книга с разкази, върху която работя като редактор.

Раймондо Варсано: Моя е книгата.

Маргарита Русева: Да, ето го отново това преплитане. И литературата, и фотографията не се изключват взаимно. Едното обогатява другото.

Раймондо: Маргарита много хубаво преведе една книга от английски на български, тя има опит и като преводач. Но не стана преводач, защото в кръвта ѝ е фотографията.

Маргарита: Да, обичам да превеждам. Завършила съм филология и може би в момента, в който започнах да работя като преводач, установих, че имам нужда от нещо по-динамично. Фотографията открих за себе си, пътувах в чужбина, бях в Мексико и започнах да снимам. Но не се отказвам от думите. Изобщо не се отказвам от тях.

Но как се намира баланс между думи и изображения? Как една история, която може да разкаже с много думи, накрая може да бъде сведена до едно изображение и едно изречение?

Раймондо: Пък и защо да е трудно – както теорията на Айнщайн, която иначе е триста страници, накрая е сведена до една формула. По същия начин ние намерихме този баланс в Context.

Маргарита: В нашия случай думите обогатяват фотографиите. Това е различното в този проект. Думите не са обяснения към снимката, те са абсолютно друг код, интерпретация на снимката. Те понякога са контрапункт на това, което виждате като образ.

Раймондо: Не бихте ли искали, гледайки една сюрреалистична картина, която не може да се разбере веднага, да има заглавие?

Искам. Даже искам цял разказ да има отдолу. Затова ми е интересно как вие се отказахте от думите и как ги сведохте до едно изречение?

Раймондо: Тези фотографии са сюрреалистични и тази книга се прави за първи път. Затова и снимките трябва да се гледат като картини. Това си говорихме с Марги, че ако тези фотографии бяха картини, на тях щеше да се гледа по друг начин. Но и Милош Форман казва, че най-трудното на този свят е сериозните неща да се казват по забавен начин.

Маргарита: Малко хора разбират, че в този проект абсолютно всяка една фотография е планирана, обмислена, подготвена и като реквизит, и като локация. Няма нищо, което да е случайно. Колкото и да е сюрреалистично, фотографиите не са плод на някакво бълнуване – с камера да вървим през някакво пространство. Тук всичко е преднамерено и режисирано. Сериозните неща са поднесени по един вълшебен начин, забавен и красив, но са сериозни неща.

И все пак имаше ли го момента на изненада при работата ви? Защото дори при най-добре планираните и режисирани снимки понякога се налага да се разчита на импровизация?

Маргарита: Не, не сме били изненадани. Ако ни е изненадвала ситуацията, по-скоро беше в такъв смисъл, че някои снимки отпаднаха.

Раймондо: Или процесът на работа беше прекалено сложен. Имахме много хубав замисъл, но сложен за изпълнение. А и нямахме време, защото сроковете ни притискаха вече.

28 фотографии събирате в този албум…

Раймондо: 28 фотографии за 28 месеца.

Маргарита: Разбира се, ние имаме и лични проекти, така че не са били 28 месеца непрекъсната работа само по тези фотографии.

Това ли е проектът, върху който най-дълго сте работили?

Маргарита: Не. За мен това беше работата по фотокнигата „Далечни песни – образи и думи от Родопите“, която ми отне пет години. Идеята и за „Далечни песни“ беше на Раймондо, той е и редактор на книгата. За мен това беше страхотно време, един от най-хубавите ми периоди. Тогава пътувах на стоп из тези села...

Раймондо: На стоп, сама, със скъп фотоапарат…

Маргарита: Никога не ме е било страх. Пътувах сама. Имах си базов лагер в Триград и оттам тръгвах и обикалях околните села. Тъкмо се бях върнала от Америка и може би съм имала нужда този забързан свят да го сменя с нещо друго.

Документалната фотография има особена сила и хората вярват, че тя може да променя. Context обаче е нещо съвсем друго. Вие отивате в друг жанр и какво търсехте там? Доказателство, че всеки от нас е „играещ човек“, по думите на Йохан Хьойзинха, способен сам да режисира и да прави света такъв, какъвто на него му е интересен?

Раймондо: Аз мисля, че Context също може да променя хората, ако вникнат в снимките. Всеки може да се види в някоя от фотографиите. А също така тези образи могат да променят хората към по-добро или към лошо. Защото тази приказка – да се променим към по-добро, какво значи? Добре ли е един просяк да има два лева повече? Това също е по-добро, но човекът си е на същото ниво.

Маргарита: Има и нещо друго – Context като произведение си е напълно завършено. Но какво става от тук нататък, то е собственост на зрителя. Всеки го дообогатява спрямо собствения си контекст, въпреки че ние имаме конкретни идеи и конкретно послание.

Имате ли обратна връзка с публиката? Какви отзиви получавате?

Раймондо: Аз получавам отзиви от „Гениални сте“ до „Не разбирам нищо“.

Маргарита: Няколко поеми получихме, страхотни интерпретации. Едно дванайсетгодишно момиче купи книгата за подарък, което много ме радва.

Раймондо: Но предполагам, че момичето си е купило книгата заради хубавата котка на корицата.

Маргарита: Все пак, ако всичко се изчерпва категорично с това, което Раймондо или ние искаме да кажем, какво остава за читателя?

Как разбирате, че една фотография е добра? Че се е получило точно онова, което сте търсили? Защото при вас процесът на снимане е изключително натоварен с предварителните очаквания.

Маргарита: Как аз разбирам добрата фотография? Говоря специално за Context, защото при „Далечни песни“ беше различно. Първо – снимката да е красива. И идеята, която дойде от Раймондо – това да е животът. В живота има грозни, нелепи, красиви неща, но всички са приказни. Всяка една идея исках да изобразя по приказен начин. Важно ми беше снимката да е красива. Важно беше да видя идеята на Версано в образ. Когато и двете неща бяха изпълнени, кадъра го имах.

А какво търсехте при „Далечни песни“ и това внимателно изследване на хората от Родопите?

Маргарита: Там търсех друго. „Далечни песни“ беше точно улавяне на мига, там нямаше нищо режисирано, за да се стигне до този миг – до тези портрети, до тази степен на откровение, можеш да достигнеш само ако си там, в точния момент. Просто трябва да се слееш със средата и обекта, който фотографираш. Но не мисля, че „Далечни песни“ беше само документалистика. Резултатът беше повече арт фотография, отколкото документалистика. Там образите са извадени в човешки план, не се търси фактологията на всекидневието им.

Раймондо: На мен ми беше по-лесно, защото аз нямам изискванията на професионалиста и знам, че снимката се е получила, когато ми хареса.

И все пак как разпознавате добрия кадър? Какво искате да има в него – да разказва история, задължително да има и втори, дори трети план, нещо друго?

Маргарита: Преди всички други формални изисквания към една фотография най-важното е поезията в нея. И емоцията. Това е моментът, в който трепва нещо в мен и знам – това е кадърът.

Раймондо: Обикновено хората искат всичко да е изпечено, да е готово и ясно. Ако вие предпочитате да има втори или трети план, тази книга ще ви допадне. Може би заради това книгата беше наречена „елитарна“, аз не мисля, че е елитарна, но просто трябва повече мислене. И съзерцание.

Маргарита: Това е арт фотография. Концептуална фотография.

Раймондо, вие не сте ли се изкушавали да хванете фотоапарата? Още повече че идеите идват от вас?

Раймондо: Не. Аз мисля, че човек трябва да иска всичко или нищо. Човек трябва да владее едно нещо, което прави изключително добре. В никакъв случай не ми е хрумвало – при такъв брат като Симон Варсано и при Маргарита Русева, за какво ми е да хващам фотоапарата? Да, иначе аз мога да снимам, както всеки човек, като всеки любител. В началото ми мина тази егоистична мисъл да направя всичко сам, но после си казах – защо трябва да правя всичко това сам? След като Марги разбира моята сетивност. А и Марги отрази моите идеи напълно и мога да кажа, че щастливо работехме заедно. Няма нещо, което да ми е дало такава свобода на мисълта, както книгата Context. Имахме абсолютна свобода и може би малко ме е яд, че всичко свърши. А да снимам сам? Ами че аз първо трябва да се науча да снимам. И винаги ще ме е яд, че няма да мога да снимам като Маргарита или като Симон Варсано.

Маргарита: Раймондо много добре владее словото. И там разгръща силата си. Докато аз експериментирам с фотографията си, той със словото прави каквото си пожелае.

Раймондо: Моята проза е много поетична и много минималистична, много изчистена и затова е близка до фотографията. По същия начин държа и фотографията да бъде много изчистена, да няма нищо претрупано в нея. Между другото, ние имаме само една снимка по-детайлна – в една библиотека, която Марги откри. И още една – в ателието на един скулптор. Това са фотографиите, в които има повече детайли.

А в коя от тези 28 фотографии има разказ, който си струва да бъде представен и с думи?

Раймондо: Имаме една фотография със спирала от книги. Тази спирала може да е символ на еволюцията на човечеството. Както и да напомня за човешкия геном. На върха на тази спирала – тоест на цялото усилие на това човечество, на тези книги и научни трудове, има една бележка отгоре, на която пише: „Всичко е вятър, само вятърът не е“. Това в превод на български звучи така: „Всичко е вятър работа, само самият вятър не е вятър работа“. А истинският вятър – какво е тогава? Изкуството, любовта. И цялата тази спирала, която символизира целия труд на човечеството, се свежда само до това – до изкуството и любовта. Не казвам, че усилията на човечеството са напразни, но и без тези усилия, това е валидно – че каквото и да се прави, най-важното е любовта. А изкуството и любовта са едно и също нещо.

Маргарита Русева e автор е на „Далечни песни“, книга с автентични разкази и черно-бели фотографии за хората от Родопите. Нейни фотографии са представяни в самостоятелни изложби в Българския културен институт в Париж и Лондон, галерия „Лейкшор“ – Чикаго, Виваком АртХол, Градската художествена галерия – Пловдив, и др. Работи върху третата си фотографска книга, посветена на Андалусия, която ще бъде представена от Институт „Сервантес“ през 2019 г.

Раймондо Варсано е автор на книгата с разкази „Натам, нанякъде“. Има награда от Съюза на българските писатели за разказа „Смехът на хиените“. Превеждан е на английски, руски, френски, чешки и словашки. Под печат са книгата му „Някой те обича“, детската книга „Среднощна дъга“, както и детска поема за числата.