Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

„Стъкления“, САЩ, 2019 г., сценарист и режисьор М. Найт Шиамалан, в ролите Брус Уилис, Самюел Л. Джаксън, Джеймс Макавой, Аня Тейлър-Джой, Спенсър Трийт Кларк, Шарлийн Уудард, Сара Полсън

В желанието си да демонстрира как не комиксите влияят на реалния живот, а обратното, американският режисьор М. Найт Шиамалан направи два (най-малко) доста досадни филма. По-лошото е, че между „Неуязвимия“ (2000 г.) и „Стъкления“ (2019 г.) остава „притиснат“ наистина добрият психотрилър „На парчета“ (2016 г.), който не заслужава подобна пренебрежителна съдба. Трилогия или не (това определено изглежда малко комерсиално нагласено), в следващите редове повече няма да стане дума за „На парчета“, защото останалите „две части“ не са му в категорията и е някак омаловажаващо да бъде поставян редом с тях.

Озарен от славата на „Шесто чувство“ (1999), „Неуязвимият“ започваше обещаващо с мистериозното оцеляване на Дейвид Дън (Брус Уилис), съвсем в духа на интереса на Шиамалан към необяснимото. Появата на Илайджа Прайс (Самюъл Джаксън) и теорията му, че в природата на всеки „безсилен“ съответства по един „суперсилен“, също беше предпоставка за интрига, макар че акцентът върху комиксите разводняваше леко философския аспект на ситуацията. Проблемът на филма от 2000 г. се коренеше в бавния, почти съзерцателен ритъм, който не подхождаше на съпътстващия го съспенс, и най-вече в безкрайните колебания на сюжета между семейна драма, крими трилър и научна фантастика. А след развръзката оставаше натрапчивото усещане за недовършеност...

И ето че двайсетина години по-късно пътищата на Шиамалан и същия Дейвид Дън отново се пресичат, като застаряващият охранител се е вживял в ролята на супергерой с наметало, който обикаля улиците на Филаделфия в търсене на зловещия убиец психопат с прякор Ордата (Джеймс Макавой е талант в трансформацията, но ние вече го знаем), известен със своите две дузини самоличности. Скоро разбираме, че това търсене не е в основата на интригата, защото двамата се откриват доста бързо и попадат в нещо като психиатрична клиника за лекуване на мними супергерои, където от 20 години ги чака Илайджа Прайс, Стъкления...

На моменти „Стъкления“ напомня за ритъма на „Неуязвимия“ – нещата се случват бавно, макар и не чак толкова. И отново имаме персонаж, който не вярва в свръхестествени способности – д-р Ели Стейпъл трябва да убеди своите пациенти, че всичко, което умеят, е плод на психична травма. Актьорите не постигат нищо ново във вече изградените образи, жанрът все така се колебае, а от един момент нататък фабулата има сериозен проблем, защото сюжетът сякаш не знае накъде е тръгнал, в резултат на което обратът в развръзката изглежда малко като Deus ex machina. И всичко приключва набързо, тъй като драматургичният подход в развитието на действащите лица е стигнал до избор между клиширана екшън схема и „задънена улица“. Като цяло сценарият на „Стъкления“ отново изглежда незавършен, но този път не защото остават неизследвани посоки пред персонажите, а защото цялата „дандания“ се оказва някак „много шум за нищо“, поне от гледна точка на историята, която си мислим, че филмът разказва. Същевременно се промъква една поука, затвърдена в епилога, как хората трябва да отстояват своите сили (естествени или свръх), да вярват в себе си и да не се подценяват, което звучи толкова наивистично (когато не сме на територията на киноприказка), че може да съсипе и малкото създадено добро впечатление.

Хубаво е, че сме имали предишни поводи да се убедим, че режисьорът М. Найт Шиамалан владее материята на психотрилъра, а що се отнася до доброто впечатление от „Стъкления“, то идва главно от предсюжетното ниво и касае базисната идея на филма, заявена още в „Неуязвимия“, но доразвита тук, която провокира размисли в различни посоки. От едната страна застава комиксът, популяризирането му в киното и цялата комикс култура, която по един или друг начин залива съвременния свят, а от другата – произтичащата от него или предпоставящата го теза за човешките дарби (в пряк и преносен смисъл). Идеята, че комиксите са се появили на базата на реално съществуващи хора, не е нова в киното, но тук те са обикновени индивиди, без свръхестествен произход или „жертви“ на злощастен (химически) инцидент. Така стартира теорията в „Неуязвимия“, съпътствана от някаква негласна идея, че животът сам „пише“ комиксите, и така на преден план излиза идеята за създаването, а не за четенето. В „Стъкления“ дори се промъква един интересен мотив (в думите на мистър Glass към майка му на финала), че случващото се в момента е „история за произхода“, т.е. че тримата злодеи (отново по думите на мистър Glass) са част от комикс, който се преживява в „реално време“. Оттук наднича и втората теза – за извечния сблъсък между човешкото и божественото, предшестван, съпътстван и пораждащ манипулация (която филмът свежда, за съжаление, до опростеното становище, че ако хората осъзнаят своите способности, ще се превърнат в заплаха). Идеята за присъствието на върховния кукловод (дори когато цивилизацията на Земята не е създадена от извънземни) винаги натрупва материал за размисъл в киното (и в изкуството като цяло), но тя трудно може да бъде усвоена подобаващо от неорганизиран сюжет като „Стъкления“, който отскача от интрига към метафизика и обратно, в опит да прикрие някаква чисто сценарна безпомощност. Така дълбочината на философските идеи, за които би могло да става дума в този филм, само подчертава „счупения“ опит на Шиамалан за пореден път да премине отвъд завесата на видимото битие.