Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Жалко е, че повечето млади хора не знаят какво удоволствие е да докоснеш сребърно-желатиновата фотохартия, да видиш как например при ръчно нанесената емулсия изображението не е върху хартията, а вътре в нея.“ Разговор между Катерина Гаджева и Рафаело Казаков преди изложбата „Огледала и прозорци“ в галерия „Синтезис“ в София (до 28 април 2023 г.)

Запознах се с Рафаело Казаков преди много години – във времето, когато все още гледах фотографския живот отстрани и се опитвах да си представя хората зад камерата, изследвайки техните дела. Един ден му написах писмо. Не защото живееше в Ню Йорк. Просто в онзи момент за мен той беше преди всичко човек на думите – все още не познавах добре образите, по които работеше (нито пък тези, които колекционираше), но бях прочела всичките му интелигентни, находчиви и безкрайно увлекателни текстове. От Рафи, както започнах да го наричам и аз впоследствие, разбрах колко голяма разлика има между това да разказваш за собствените си фотографии и да съчиняваш истории за фотографиите на другите. Второто е рядка дарба, с която не може да се похвали всеки. Трябва да допуснеш нечии чужди очи в твоя собствен свят. Странно и особено проникване на образа в теб и на теб в образа. И когато отново се срещнете, където и както и да се случи това, се разминавате като близки познати, които взаимно си пазят тайните. А какво ако този познат ти е винаги подръка? Твой е? С Рафи разговаряме за тялото на фотографията, за копнежа да го притежаваш, за удоволствието да прокараш ръка по повърхността му и за смисъла от споделянето на емоцията, породена от докосването. Поводът е изложбата „Огледала и прозорци. Избрани фотографии от частната колекция на Рафаело Казаков“ с куратори Надежда Павлова и Никола Михов, която може да бъде посетена от 22 март до 28 април 2023 г. в галерия „Фотосинтезис“. Експозицията включва както произведения на световноизвестни автори като Едуард Уестън, Робърт Франк, Елиът Ъруит, Ралф Гибсън, Антанас Суткус, така и на значими български фотографи, между които Гаро Кешишян, Йордан Йорданов-Юри и Станка Цонкова-Уша.

К. Г.

Катерина Гаджева: „Огледала и прозорци“ – очевидно това заглавие ни препраща към известната изложба в Музея за модерно изкуство от 1978 г., с която кураторът Джон Шарковски формулира идеята си за двете възможни превъплъщения на фотографията – да бъде прозорец, през който се гледа навън, или огледало, което отразява автора (или пък зрителя?). Запомнила съм едно от изреченията, с които започва знаменитият предговор към каталога на експозицията, нещо като „застраховка“, необходима при толкова амбициозна задача: „ясната грешка може да бъде по-поучителна от неясната истина“. Ти какви фотографии търсиш за своята колекция – такива, които напомнят, че всички сме грешни, или другите, които ни убеждават да не спираме да вярваме в идеала, колкото и разфокусиран да е той?

Рафаело Казаков: Въпросите за идеала и греха са етични и духовни и почти не ме занимават в преживяването ми на снимката. За мен е важен светът, който чуждият образ ми разкрива. Именно затова обичам да съзерцавам изкуството на колегите си, а не своите неща. През чуждите снимки гледам навън и затова ги оприличавам на нови прозорци в стените. Алън Уотс говори за „затвора от кожа, в който сме заключени“. Изкуството е един от ключовете на катинара на този затвор. Другата метафора, която съм си повтарял много пъти, е, че собствените ми снимки са огледала, в които се оглеждам. (Гледката невинаги е приятна, дори и снимката да е хубава.) За какво ми е затвор с огледала! И моето его е голямо, както обикновено при артистите, но чак пък толкова! Да го виждам вътре в затвора, умножено от огледала, и да му се радвам всяка сутрин. Е, не! Не съм чак толкова самовлюбен.

Макар че сега, когато виждам нещата събрани и подредени, разбирам, че нищо не е толкова просто. Разбрах, че огледалата понякога са двойни и съчетани с прозорци, прозорците отразяват и връщат светлината като огледала, а във всичките тези произведения, които съм събирал през годините, се отразяват моите очи и погледът се връща отново при мен. Забелязвам полусъстояния, почти докосванията, близки разминавания, напрежения… Пропуквания на действителността, притърквания на сън и реалност, които ги има много в моята собствена фотография. Осъзнавам очевидното – че когато гледам чуждите снимки, виждам контурите и материята на моите. Просто не можеш да избягаш нито от погледа си, нито от желанията си, нито от страховете си – всичко рикошира като в прекрасните снимки на Рей Мецкър, в които светлината полудява късно следобед и започва да гони сама себе си в процепите между небостъргачите. И естествено отново прозорците стават огледала и огледалата – прозорци.

К. Г.: Ти какво колекционираш всъщност – ценни отпечатъци, емоции, преживявания? В изложбата можем да видим както сребърно-желатинови копия, докоснати от ръцете на самите автори, така и плакат, изработен от теб. Когато искаш да имаш определен образ, ти го гледаш с очите на колекционер, на фотограф или на развълнуван зрител?

Р. К.: Моето възприятие е маркирано от всичко, което съм научил чрез разума, чрез очите и чрез ръцете си. Мога да различа перфектността на обработката и тя въобще да не ме докосне. Мога да видя немарливост, която точно съответства на естетиката на изображението. Аз съм емоционален човек и е малко вероятно някога да купя произведение само защото пасва интелектуално или исторически на нещо друго. При мен поривът идва основно от слънчевия сплит. Удивително, чудесно е това, че водейки се само от емоциите си, виждам кохерентност, виждам как в колекцията има „естетическо лепило“, невидимо, но здраво. Ако аз съм успял да направя това благодарение на слънчевия си сплит, значи той е голям майстор!

Тази изложба представя една страст – моята, но също така може да бъде и образователен поглед към фотографията като предмет за ценене, за уважение. Жалко е, че повечето млади хора не знаят какво удоволствие е да докоснеш сребърно-желатиновата фотохартия, да видиш как например при ръчно нанесената емулсия изображението не е върху хартията, а вътре в нея. Фотографията има тяло. Тя не е просто файл, който се носи из пространството; някъде съществуват отпечатъци, над които фотографът е треперил като родител над новородено. Аз съм прекарал хиляди часове от живота си в „мократа“ фотолаборатория. Имало е нощи, когато съм употребявал един пакет фотохартия, докато стигна до това копие, което ми залепя усмивка на лицето и което знам, че спокойно мога да подпиша.

Тази скъпоценна „критерийност“ лесно прескача в заниманията ми на колекционер. Ако човек има очи за градациите на сивото, не може да не му омекнат краката от това как е изкопирано копието на снимката на Едуард Уестън в изложбата. То е копирано впрочем от внука на Уестън, Ким, от единствения негатив на дядо му, който не е „пенсиониран“ и от който Ким Уестън продава неограничена емисия от копия – разбира се, сребърни копия по класическата Уестънова техника – контактно копие от голямоформатния негатив.

В същото време обаче, ако едно изображение ме пронизва през годините и няма възможност да го притежавам в оригинал, тогава и един плакат е предостатъчен. В крайна сметка ако истински обичаш един образ, няма толкова голямо значение любовта ти къде ще се взре. А ако дори и плакат не мога да намеря, тогава кой ще ме спре да си го направя сам! Депресираното лале на Андре Кертес от години не мога да го намеря дори като плакат на eBay. И си измайсторих на Фотошоп един собственоръчно.

К. Г.: Разбирам, че твоята колекция е дълбоко лична. Дори в някакъв смисъл е декларация, удостоверяваща твоята свобода. А за мен като зрител тази изложба е сбъдната мечта. Проекция на едно фантастично бъдеще, което очаквам, но същевременно знам, че едва ли някога ще се случи другаде. Фотографиите на световноизвестни имена достойно висят на стената, а до тях с не по-малка тежест присъстват работите на български автори. Гледката е сюрреалистична. Но в същото време и напълно органична.

Р. К.: Имам късмета да работя с много способни куратори – Надежда Павлова и Никола Михов. За мен самия също беше интересно да видя техния прочит на фотографиите, които съм събирал и преживявал през годините. Те „убиха“ няколко изключителни фотографии, които не влязоха, но тази „жестокост“ е любовна, необходима за целостта на изложбата и аз не само не им се сърдя, а съм им благодарен, защото сам нямаше да имам тази сила…

Има снимки подлози и снимки сказуеми; има и междуметия и съюзи. Двамата ми чудесни куратори владеят синтаксиса на изложбеното пространство и създават с подредбата си изречения и стихове, за които аз не съм знаел, че ги има. Така все едно чета строфи от стихосбирка, която е, да кажем, само наполовина написана от мен. Тоест Надя и Никола ми правят подарък, който като всички най-важни подаръци е невеществен. Затова съм им безкрайно благодарен.

Всички автори в колекцията са ми еднакво близки – естетически и лично. Някои от тях са ми скъпи приятели, знам как се е развил животът им, трудностите, през които са минали. Голямо удоволствие е да виждам визуални рими между световноизвестни кадри и снимки на фотографи, които познавам и които са радикално, световно неизвестни.

К. Г.: Чудесно е да имаш свои собствени вселени от образи, в които да можеш да се скриеш, когато действителността стане прекалено непоносима. Но след радостта от тази изложба за нас, останалите, неминуемо ще дойде голямата празнота. Ти ще отнесеш притежанията си обратно в своя личен свят. А ние ще чакаме следващото подобно събитие. Експозицията ни предлага един смел и интересен прочит на фрагменти от историята на българската фотография, която е преплетена със световната. Но парадоксът е, че у нас друго освен фрагменти няма. А фрагментите имат стойност, когато се съпоставят с цялото. Историята на световната фотография ни е добре известна – знаем къде се позиционира Ралф Гибсън в нея, знаем какво му е повлияло естетически и на какво след него той самият е повлиял. Но генеалогията на българската фотография е обвита в мъгла. В този смисъл заглавието, което си обмислял преди да се спреш на „Огледала и прозорци“, ми се струва също много подходящо – „Пукнатини и рани“. Изоставил си го, понеже ти се е сторило прекалено мелодраматично. Но действителността ни е точно такава.

Р. К.: Не преследвам цели като това да поставям въпроси, свързани с памет, общество, история. Това, което споделям, е лично, дори съкровено. Но в същото време несподеленото съкровено визирам като естетическа себичност. Затова е важно фотографиите да бъдат показвани. Излезли от кутията, те оживяват и започват не само да отразяват светлина, а и да я излъчват. Също както и стиховете живеят тогава, когато нечии очи ги четат или нечии устни ги изричат. Мисля си за моите кадри, които са в колекциите на няколко музея. Стоят и чакат там, в депата и чекмеджетата. Страхувам се, че вероятността някога да бъдат включени в някоя групова изложба, тоест да поживеят един-два месеца истински, е малка. В този смисъл те лежат на тъмно в кома, в зимен сън.

Знаеш ли какво може да ме направи истински щастлив? Да срещна посетител, който съзерцава някоя фотография от изложбата като влюбен. В галерията е нейното тяло, тя е материално там. В най-смелите ми мечти този идеален зрител се връща няколко пъти, за да се преживее образа отново и отново. Такъв човек заслужава да сваля рамката от стената и да му подаря работата…

К. Г.: Сещам се за това изречение, написано за един от най-известните американски фотографи по време на Голямата депресия, когато всички негови колеги се фокусират върху драматичните портрети: „Светът отива по дяволите, а Ансел Адамс снима чукарите!“. Мисля си дали и сега някои критици няма да възкликнат същото: светът отива по дяволите, цялата вселена се е мобилизирала да ни докаже колко сме крехки, колко нетрайно е всичко около нас и колко бързо можем да загубим материалното, към което е най-добре да не се привързваме. А ти ни показваш произведения, събирани с години, чрез които споделяш емоции, пространство, внимание, средства. Отговорен си за тях. Вие сте като скачени съдове.

Р. К.: Много добре осъзнавам, че всичко е временно. Тези фотографии, които имам, ще си заминат един ден заедно с мен. Не само защото донякъде живеят през мен, а защото някой ден кутиите ще отидат на боклука при някое пролетно разчистване от внуците ми.

Смъртта ще ме направи абстрактен. И всичко мое ще стане абстрактно. Философията на Кристо е в сърцето ми: Помисли – това, което виждаш сега, утре няма да го има! Ако искаш, премини през изкуството за минути, ако искаш, го съзерцавай с дни. Но не забравяй, че миналото е мъртво, а бъдещето никога няма да се случи: то е постоянно случващото се сега.

Искам в момента, когато гледам например „Красотата има три зърна“ на Джоел-Питър Уиткин, линията между очите ми и повърхността на снимката да бъде нажежената жица, която ме прогаря с радостта, че съм жив тук и сега.

Рафаело Казаков е роден през 1963 г. в София. В началото на 80-те години изучава самостоятелно теорията и естетиката на фотографията и придобива технически фотографски умения в различни кръжоци. През 1985 г. печели голямата награда Златна камера на Биеналето на българската фотография. Завършва английска филология през 1988 г. в СУ „Климент Охридски“, след което работи като редактор в списание „Българско фото“ до закриването му през 1989 г. През 1994 г. се дипломира като магистър по фотография и визуално изкуство в колежа School of Visual Art в Ню Йорк. Автор е на 16 самостоятелни изложби в България, САЩ, Дания, Словакия, Норвегия, Beликобритания и Канада. Има участия в над 75 колективни изложби по цял свят. Негови творби са в постоянните колекции на Националната художествена галерия в София и музеите Preus Fotomuseum – Хортен, Норвегия, Museum of Fine Arts – Хюстън, САЩ, и Musée de la Photographie – Шарлероа, Белгия.