Изсечен от скала поетичен дух
Поетът Константин Павлов, можем ли да си го представим днес като 90-годишен старец? Като един от петимата старци в едноименната му поема? Като един от старците, които се появяват и в стиховете, и в киносценариите му? Изглежда той предчувства своето не-остаряване, невъзможността да понесе немощта на преклонната възраст, след като е понесъл ВСИЧКО. Но все пак роденият под огнения знак на Овена, жив в Словото си и патиниран в представата ни за сила и достойнство поет, могъщият владетел на гротеската, „детето голомеше“, разтерзавано от „Кралимарковската си държава“, днес щеше да е на 90 и щяхме да го честваме, и го честваме, защото той принадлежи на всички български времена в поезията. Константин Павлов още приживе бе едновременно конкретност и символ, своеобразната, болезнена цялост на свободата... Зазидан от Системата в принудително мълчание, със забрани за публикации и работа, той изгради своя уникална словесна система, смайващата му дарба овладя и усъвършенства до неистовост иронията и самоиронията във всичките им регистри, думите му се „шлифоваха“ до стъписваща и оголена, дори озъбена автентичност, достигайки до най-дръзкия и пронизителен фалцет, и неслучайно сътвориха (почти чувствено) безграничността на абсурда. [...]