Цветан Стоянов (1930–1971) е критик, писател и преводач. На него дължим преводите на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата“ на Киплинг, „Тортила Флет“ и „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек. Автор на прочути есета – „Броселиандовата гора“, „Невидимият салон“, „Орфей“ и „Хубавите разговори“, на романа „Изключителната история на Буди Будев“ (1969), на изследванията „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ (1973), „Геният и неговият наставник“ (посмъртна публикация, 1978 г.).
Култура / Цветан Стоянов
Дневник (1967 г.)
Секция „Белетристика“ при Съюза на писателите урежда разговор на тема „Отчуждението“. Любен Дилов ме кара да чета откъс от „Нишките, които се прекъсват“. Освен мене – Кръстан Дянков чете за „Отчуждението в най-новата американска литература“ – Сол Белоу, Ъпдайк, и Сивриев чете едно есе „Стени и вещи“. Впечатляващо и потресаващо – Горчивкин, Стефан Продев и други – искат да се изнесе темел от Запада до нас. Разисквания се очакват за втория ден. От „Септември“ – всички искат да дойдат в очакване на големия врясък. [...]
За хубавите разговори
Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си – не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент“; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота... [...]
Ненаписано есе за К. П.
Неговата чувствителност го води до това трагично, двойствено виждане. Паралел с Радой Ралин. Пример: стихотворенията „Флотация“, „Парадокс“, „Масово чудо“. И слабостите са именно там, където изневерява на тази си природа и става еднозначен – баснята. Например – „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“. Не бива да ни подвежда видимостта на баснята; те всички са своеобразни басни, но отвъд баснята започва вторият план, а някои си остават само на първи план – алегориите, остроумни, но еднозначни. [...]
Езикът на певеца
Великото в Паисий е, че той не е само просветител историк, но преди всичко поет, първият ни вдъхновен поет, който, пеейки за народа, е оставил името си; че много места в неговата История и досега ни хващат, подобно на „Вятър ечи“ или „На прощаване“, подобно на всички неумиращи и истински песни. Вслушайте се в думите, които изговаря, особено в двете начални глави – та той наистина пее! И го чува цяла страна, чува именно него, а не, да кажем, авторите на Зографската и Спиридоновата история, макар че те са негови съвременници. [...]