Цветан Стоянов

Цветан Стоянов (1930–1971) е критик, писател и преводач. На него дължим преводите на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата“ на Киплинг, „Тортила Флет“ и „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек. Автор на прочути есета – „Броселиандовата гора“, „Невидимият салон“, „Орфей“ и „Хубавите разговори“, на романа „Изключителната история на Буди Будев“ (1969), на изследванията „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ (1973), „Геният и неговият наставник“ (посмъртна публикация, 1978 г.).


Дневник (1967 г.)

Секция „Белетристика“ при Съюза на писателите урежда разговор на тема „Отчуждението“. Любен Дилов ме кара да чета откъс от „Нишките, които се прекъсват“. Освен мене – Кръстан Дянков чете за „Отчуждението в най-новата американска литература“ – Сол Белоу, Ъпдайк, и Сивриев чете едно есе „Стени и вещи“. Впечатляващо и потресаващо – Горчивкин, Стефан Продев и други – искат да се изнесе темел от Запада до нас. Разисквания се очакват за втория ден. От „Септември“ – всички искат да дойдат в очакване на големия врясък. [...]

За хубавите разговори

Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си – не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент“; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота... [...]

Ненаписано есе за К. П.

Неговата чувствителност го води до това трагично, двойствено виждане. Паралел с Радой Ралин. Пример: стихотворенията „Флотация“, „Парадокс“, „Масово чудо“. И слабостите са именно там, където изневерява на тази си природа и става еднозначен – баснята. Например – „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“. Не бива да ни подвежда видимостта на баснята; те всички са своеобразни басни, но отвъд баснята започва вторият план, а някои си остават само на първи план – алегориите, остроумни, но еднозначни. [...]

Езикът на певеца

Великото в Паисий е, че той не е само просветител историк, но преди всичко поет, първият ни вдъхновен поет, който, пеейки за народа, е оставил името си; че много места в неговата История и досега ни хващат, подобно на „Вятър ечи“ или „На прощаване“, подобно на всички неумиращи и истински песни. Вслушайте се в думите, които изговаря, особено в двете начални глави – та той наистина пее! И го чува цяла страна, чува именно него, а не, да кажем, авторите на Зографската и Спиридоновата история, макар че те са негови съвременници. [...]