Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

В бележката, вложена в голямата тетрадка с твърди корици, неговата съпруга Антоанета Войникова уточнява защо дневникът не е бил продължен: „Цветан го изостави, ужасен колко бледи изглеждат върху листа събитията“. Публикува се за първи път (с малки съкращения)

Непосредствено в края на 1966 г. Изпадане на Стефан Гецов[1] в немилост. От фаворит изведнъж става нежелан. Джагаров се отказва от него – скарали се в бара, Гецов го обвинил в недостатъчен национализъм и казал: „Ти да не си от Израел?“. Владо Найденов[2], който присъствал, казал на Гецов: „А ти да не си бивш легионер?“ – и станал бой. Освен това Гецов навсякъде говорел срещу Джагаров, дори и срещу по-горестоящи. Джагаров отишъл за последен разговор с предложение и му казал: „Стефане, нямам свободно време, сега аз ще говоря, а ти ще мълчиш! Др. Живков е вдигнал ръце от теб! Ти не разбираш ли, че както те търсят режисьори, автори, публиката, ако не те поддържаме, ще изчезнеш, бе! Ще се удавиш!“. (Впрочем Гецов е запознал Джагаров с Живков). Изглежда звездата на Гецов залязва неуморно.

Реакция на Васил Попов срещу общата смърт на поколението. Водим разговор цяла нощ – преди това изгонваме Ивайло Петров от дома ми, защото Ивайло не се сеща сам да си иде, а Васил трябва да ни говори. Той е стигнал до извода, че е заобиколен от „живи мъртъвци“, че не може да се пише в този гробищен въздух… За него Коста Павлов е загубен, защото се е оженил, уеснафил се с Любо Левчев, Насо Славов, Любо Дилов. Всички са вече изгорени, мъртви… Междувременно Васил наистина ни отрязва, ходи надут, едвам-едвам кимва, води лаконични разговори.

След моята сватба рязко скъсва с нас – престава да се обажда без обяснения. Само студено-иронични поздрави. И ние сме „уволнени“.

История със Сашо Хрусанов. Гонен и преследван до 1954–55 г. Баща му – експроприиран, в затвора. Брат му избягал в САЩ. Живял в Сандански до 1956 г. През февруари 1956 г. прави опит да пресече гръцката граница с един провокатор – Смолецов, който го издава. Осъждат го на две години – излиза през септември 1959 г. Отначало – закупчик в ученически стол, тук се запознава с Таня Димитрова и се жени. Апартамент. Софийско жителство. Изведнъж се устройва. Заедно правим няколко превода – отначало като „негър“, после с името си, накрая – самостоятелно. Влиза във „Всестранни услуги“. И през 1966 г. – пускат го в САЩ при брат му (юли-август). В края на годината го назначават редактор „Външна информация“. Сега е почти обезумял от самодоволство и постоянно повтаря какъв късмет е имал и че е ходил в Ню Йорк, и че е редактор в БТА, и че има „Форд Таурус“…

Самоубийството на Минко Николов[3]. Предполагат семейни причини – навреждане на психика, неразбиране с жена си… Освен това творческа криза – безсмислието на всичко, губи апетит към живота. Набира умора и ентусиазирано търси книги за Фройд. Изведнъж от лятото изпада в умора. „И да пишеш още три книги, какво от това?“ – казва на един свой познат. Безсъница, отслабва, заболява от кръвно налягане. Пише по 3–4 писма дневно на майка си. „Не ми се живее! Мамичко, помогни ми!“ Есента уговорих с него две статии за сп. „Септември“ – беше съвсем спокоен, както винаги. За последен път го видяхме с Антоанета през ноември, малко преди да си отиде, пред телефонната кабина срещу Военния клуб. Слаб, измъчен. Каза, че ще дойде в Боровец – чрез познати, за да не е сам…

Погребението – може би най-зловещото, на което съм присъствал. Всички смазани. Реакциите на нашето поколение – Тончо [Жечев], Здравко [Петров], Кръстьо [Куюмджиев], Йордан Василев, Георги Марков, Любо Дилов… Като че нещо в нас е спряло, сякаш всеки от нас подсъзнателно го е извършил! Съвпада и с общата творческа, психологическа и морална криза. На погребението всички плакахме. Речи от Дико Фучеджиев, Георги Цанев, Камен Калчев и Иван Цветков пред гроба, и двама от Троян.

[По този повод погребението на Владимир Василев[4] – декември 1963 г. Отидохме с Тончо и Здравко да го посетим в „Пирогов“. Преместили са го в друго здание. Лутахме се, едва го намерихме във високата сграда. На седмия етаж, асансьорът само за болни. Множество хора за свиждане идват по стълбищата. Потресаващо усещане. В стаята – той е в полусъзнание. Преливат му кръв от една ужасна машина. Една медицинска сестра се опитала да му измъкне златния пръстен от жена му (а той безумно я е обичал). Той се е мятал в несвяст, тя му издърпва пръстена. На сутринта идва в съзнание, прави скандал, намират сестрата и пръстена. След два дни умира.

На погребението – малко хора. Мъглив зимен ден (като при Минко). Нарочно не разгласяват и се държат странно. Това е в разгара на кампанията на Иличов-Хрушчов за идеологията. Няма некролог от Съюза, няма съобщение във в. „Литературен фронт“. Динеков трябва да държи реч и не се явява – пред ямата няма кой да говори].

9.II. По повод смъртта на Минко. Един от младите литератори, пробивен, наскоро дошъл от провинцията, дал следната характеристика: „Добре че почнаха да умират тук-там, за да се отвори място и за нас. Те бяха заели всички позиции, никой не можеше да припари“.

Във връзка с избора на нови членове на Съюза на писателите. Джагаров поиска всички кандидати да се явят и да прочетат нещо свое: поети, белетристи, критици. Имало големи спорове, че не е удобно и пр., но той се наложил. От 40-ина кандидати се явяват не повече от 30. Не са се явили Коста Павлов, Стефан Цанев, Милена Цанева, Тончо Жечев и др. Анастас Стоянов, вече секретар, държи слово и казва, че това е едно хубаво начало, което би трябвало да стане традиция.

12. IV. Голямата война на Милчо Радев[5] срещу Георги Марков във връзка с пиесата „Кафе с претенция“. Милчо – бесен. Оплаква се на писателите, оплаква се при Павел Матев, министър на културата. На цяла София разправя, че Джери го посрамил. Във всеки разговор обръща към това темата – срещата ми с него пред отдел „Поезия“ в „Литературен фронт“ – всичко асоциира с Георги Марков. За другата му пиеса „Да се провреш под дъгата“ казва, че била „човеконенавистна“ и антисъбитие. С Георги Марков започвала дехуманизацията в българската литература. По време на един разговор в „Лит. фронт“ за „националното достойнство“ – понеже Георги Марков е поканен – Богомил Райнов, главен редактор, заповядва на Милчо, докато не свърши разговорът, да не си излиза от стаята!

Стефан Гецов отново е опростен и любим: слуховете са, че той се е оплаквал и от славата на Николай Гяуров – защо и той не е толкова прочут като него, нима е по-малък талант? Тодор Живков в писмо до Кинематографията предлага да се направят три филма за тримата наши най-големи изпълнители – Стефан Гецов, Николай Гяуров и Калоянчев. Сценаристи могат да са (по избор) – Левчев за Гяуров, Стефан Цанев за Калоянчев и Владо Башев за Гяуров. Тодор Живков цени много тримата актьори. Приел сценаристите, плюс Венелин Коцев[6] и Павел Матев на специална вечеря в „Златните мостове“. При разговор за Васил Попов Т. Живков казал (по повод сценария му за Ботев): „Брей, този Васил Попов бил наш човек! Неправилно сме го нападали!“... А на друг филм режисьор ще бъде Тодор Динов, който иска да получи голямо признание и в игралното кино. Всички очакват провал. Левчев по този въпрос е много потиснат, но не е посмял да откаже.

Секция „Белетристика“ при Съюза на писателите урежда разговор на тема „Отчуждението“. Любен Дилов ме кара да чета откъс от „Нишките, които се прекъсват“. Освен мене – Кръстан Дянков чете за „Отчуждението в най-новата американска литература“ – Сол Белоу, Ъпдайк, и Сивриев[7] чете едно есе „Стени и вещи“. Впечатляващо и потресаващо – Горчивкин[8], Стефан Продев и други – искат да се изнесе темел от Запада до нас. Разисквания се очакват за втория ден. От „Септември“ – всички искат да дойдат в очакване на големия врясък.

Публикация Тони Николов