Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Крис Шарков представя една от най-адекватните и завладяващи интерпретации на Вирипаев

За всеки режисьор е чиста проба хазарт да се захване с пиеса на Иван Вирипаев. Без значение дали преди това му се е удавало да намери ключ към подвеждащо простите и уж разбираеми сюжети на родения в Русия (от 2022 г. приел полско гражданство) драматург, актьор, режисьор, сценарист и продуцент. Защото тук, както никъде другаде, провалът е абсолютно гарантиран, ако не се вникне между редовете. Самият Вирипаев неведнъж е казвал, че смисълът на неговия театър е не толкова в това, което се казва, колкото в невербалния контакт между зрителя и актьора. Посредством мистицизма авторът разказва за съвсем прости неща, а разказва за прости неща, за да досегне мистичното. Така беше в „Кислород“, така беше в „Танцът Делхи“, така е и в „Непоносимо дълги прегръдки“ (написана по поръчка на Дойчес Театер в Берлин). Пътищата на млада семейна двойка в криза и на родена в Сърбия авантюристка и посветил се на хедонизма чех космополит – всички те на възраст около 30-те – се пресичат в Ню Йорк. Трима от тях са дошли тук в търсене на по-добър живот. Но сега всички са стигнали в задънена улица и въпреки отчаяните опити не откриват изход и смисъл. Екзистенциален. Тогава на помощ идва Вселената. Явява се с гласа на извънземно, който звучи в главите на четиримата. (В „Пияните“ това беше „божественият шепот, който всеки от нас чува в сърцето си“.) И този глас ги повежда към доброволната смърт. За да достигнат нов еволюционен етап, когато близостта с друго човешко същество е съвсем различно преживяване.

Текстовете на Вирипаев вървят по тънкото острие между баналното и откровението, между пошлото и притчовото. Само една грешна стъпка и техният интерпретатор може да се хлъзне по учебникарски баналности, дидактичен примитивизъм, повърхностна демагогска реторика. Изходът? Няколко харизматични актьори, които да претопят думите на Вирипаев и да ги превърнат в свои (какъвто беше Део в „Кислород“ на Галин Стоев, каквито са Владимир Пенев и Герасим Георгиев-Геро в „Пияните“ на Явор Гърдев, какъвто беше самият Вирипаев като актьор в „Кислород“, когато гостува в София). И задължителна (само)ирония. Особено когато въздухът започне да трепери от гръмки думи за Бог или Мирозданието.

От гледна точка на „адекватността“ спрямо текста спектакълът на Крис Шарков „Непоносимо дълги прегръдки“ (Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“) е безупречен. Най-вече актьорите! Те не играят роли, не представят режисьорски решения, не въплъщават авторския текст – просто са самите себе си. И то само на ръка разстояние от зрителя, където и най-малкият фалш изглежда десетократно уголемен.

Димитър Николов е съсредоточеният в себе си Чарли, който изневерява с Еми на жена си Моника, докато тя лежи с кръвоизлив в болницата след аборт. Мария Сотирова е обърнатата навътре към себе си Моника, която забременява в първата брачна нощ, а няколко месеца по-късно прави аборт без знанието на мъжа си. Мартин Димитров е замаяният от вглеждане в себе си Крищоф, който гребе с пълни шепи от живота: гурме веганска храна и завоевания със секс за десерт. Веселина Конакчийска е ведро безотговорната Еми, която след поредния нестандартен секс с Крищоф ще изпие цяло шишенце таблетки.

Всеки от тях прави едно или друго с една-единствена цел – да се почувства жив. Накрая заедно ще преминат от ада в рая, от хаоса към хармонията, от състоянието на „жив труп“ към състоянието на „жива душа“.

Музиката на Емилиян Гацов-Елби и сценографията на Огняна Серафимова създават среда, която е наистина вселенска, отвъдна, допълваща невербално текста и актьорите.

По автор актьорите изговарят и репликите, и „ремарките“ – не просто говорят от името на персонажите, а описват тяхната реч и действия. Но това не прави изпълнението им дистанцирано, а тона – неутрален. Напротив – позволява им така необходимата при Вирипаев здравословната доза ирония спрямо образа.

За Вирипаев казват, че е като татаро-монголите: завоеванията му тръгват от изток и вървят на запад. Но неговият поход едва ли щеше да е така победоносен, ако във всяка една от „завладените“ страни (Полша, България, Чехия, Германия, Франция, Англия, Канада) той нямаше своя „пета колона“ – режисьорите. След спектакъла на Крис Шарков доминацията му у нас стана още по-категорична.