Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

„natura naturans / Природата на изкуството“, галерия „Структура“ и Гьоте-институт България, куратор Мария Василева, 19 декември 2018 – 2 февруари 2019 г.

Удивително явление се оказа галерия „Структура“ в софийския арт пейзаж. Само за една година успя да направи изложби, не само качествени сами по себе си, но едновременно очаквани и неочаквани. Очаквани, доколкото са посветени на актуални и несъмнено вълнуващи теми, а неочаквани заради разширяващия поглед в тях, който отива отвъд трескавата съвременност, да го кажа така.

Видяхме форми на съвместно съществуване – потопени в глобалните процеси, но с индивидуалните възможности и невъзможности за намиране на свое място. Видяхме форми на гравитация, структуриране и отклонения, които се четяха колкото в чисто художествен план и като част от образен език, толкова и мислими в социалните движения и личния живот. Видяхме смел артистичен разказ за болестта и смъртта, който се превърна в труден, но необходим разговор за живота. Видяхме подривни игри срещу механизмите за социален контрол, разкриващи и коварно изплъзващите се форми на загриженост в потисничеството...

Пиша „видяхме“, но всъщност съм ги видяла така аз. Заради потребността ми от изложби, които не само онагледяват концепцията, а са в сложни отношения и със самата нея, а и с мен като зрител. Такава е и „natura naturans / Природата на изкуството“ (19 декември 2018 – 2 февруари 2019).

Представени са произведения на известни художници, в които са включени по един или друг начин природни елементи. В повечето случаи те са акцент или основен образ, което може да подведе зрителя към клиширани в съвременността възприятия по линия на екологията, замърсяването, глобалното затопляне, унищожаването на планетата – все теми, по които в последните десетилетия усърдно се спори, говори, обсъжда. Периодично дебатите се възпламеняват, а после временно затихват, но така или иначе оставят усещане за тревожност и безсилие у отделния човек, притиснат в хватката на двойна връзка. С усещането, че самото му съществуване и начин на живот неминуемо нанася вреди на природата.

В изложбата обаче срещу тази вече клиширана тревожност се изправя мощната фигура на Гьоте. И внася най-малкото успокоение чрез философското осмисляне на природата, с отгласа от един просвещенски дух, с изучаване и разбиране чрез разума и сетивата, с уважителен подход и към обекта, и към субекта в този процес. С усещането, че самият този процес е изначален и безкраен за човечеството, винаги вълнуващ, включително и в сегашния ни житейски отрязък от време. Ето през тази призма произведенията в изложбата се „четат“ и като актуални, и като извечни в порядъка на природата, изкуството и човека.

В преддверието на галерията е видеото на Флориан Майзенберг – представя лебед, който минава по покрита със зеленина водна повърхност, оставя диря, която бързо се затваря, и следата от него изчезва. Прост, ясен и силен образ на преходността, към който названието – цитат от Достоевски – добавя още поводи за размисъл: „Огромната маса от хора, материалът, затова и съществува на света, за да може най-после, с някакво усилие, чрез някакъв тайнствен засега процес, чрез някакво кръстосване на видове и породи да се напъне и да роди най-после, макар и на хилядата един поне що-годе самостоятелен човек“ (2013).

Усещането за тайнствен природен процес, който сигурно има научно обяснение, създават и ръждясалите огледални повърхности в работата на Алисия Кваде „Trait Transference (Случаен пренос на характерни черти)“ (2015). Едното вече лежи „победено“ на пода, а кафеникавите „облаци“ постепенно превземат и изправеното до стената огледало, оставяйки все още малка възможност да огледаме себе си и средата около нас в това човешко творение. И въпросът е дали обяснимият чрез науката процес намалява неговата тайнственост и умонепостижимост, когато са изведени чрез изкуството...

Дори по-ясен е образът на отношенията човек и природа в другото произведение на Алисия Кваде – „Неограничено противоречие“ (2018). Изящната конструкция от камъни и минаващи през тях стъкла, стъпила върху огледална повърхност, неизбежно възхищава с очевидно много прецизно изчисления и постигнат баланс. Неизбежно е и сякаш усещането за крехкост и чупливост на тази конструкция. Постижима е естетически в изкуството – където може да се съхрани като произведение и експонат в изложба. За да напомня, че извън тези идеални условия – в природата, в човешките отношения, в отношенията на човека към природата, противоречията са постоянни и се умножават.

И тези противоречия са в човека, разбира се, доколкото той се вълнува от природата, пресъздава я, одухотворява я, проектира себе си в нея, вижда в нея своите състояния. И го прави във и чрез изкуството, като обичайният жанр за това е пейзажът. Само че в тази изложба класически пейзажи няма. Има произведения, които сякаш само тръгват от неговата форма и привидност. За да конструират мек фантазен образ на природата в „33 хълма“ (2017) на Йолинде Фойгт. За да сблъскат клишетата за райски кътчета с палми и плажове с възможността те реално да са нечия тегоба и пустиня – както прави в картините си „Тропически затвор“ (2018) и desert ch8ser (2017) Норберт Биски. За да призоват към вглеждане в растения и изучаването на детайлите им дори само заради въпроса защо са там, какво е предизвикало присъствието или повторението им – както е в дигиталните отпечатъци на Анете Кели „Безсмъртничета“ (2013) и „Сирената на Хелмхолц“ (2017). За да изведат дъгата като мек преливен фон за авторови твърдения, с които да се съгласяваш, над които да мислиш или дори да се чудиш – все важни, защото предизвикват личното преживяване на магнетичния природен феномен, което прави Олаф Николай в серията „Дъги“ (2017).

Сред най-магнетичните и загадъчни присъствия в изложбата са произведенията „Антиесен“ на Михаел Зайлщорфер – 12 отпечатъка в рамки, разположени на стена, и кратко видео, прожектирано в малката зала. Всички те представят кичесто дърво насред поле с път край него, което сякаш устоява на атмосферните промени. И в слънчеви дни, и в мъгла остава неизменно. Наоколо видимо есента напредва, група дървета в далечината са вече зимни и без листа, а то си стои все така... Природен феномен!? Не, оказва се, че художникът систематично е събирал, боядисвал и връщал на мястото им падналите есенни листа. Удивително постоянство от негова страна, за да съхрани, доколкото може, поне част от природата неизменна в постоянната ѝ променливост...

За този подход на художника научих от вестника, придружаващ изложбата (както и при повечето изяви на галерия „Структура“). От него научих също, че произведенията са отвели куратора Мария Василева до Гьоте и неговото разбиране за природата и изкуството, а не обратното:

„...Два напълно противоположни полюса, като магнити, които силно се привличат, но между които няма опозиция...“