Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

Разговор със звукоинженера доц. Димитър Василев

Участвали сте в реализирането на около 800 радиопостановки?

Горе-долу, да – около 800. Тук съм си направил едни пищови (смее се) за режисьорите, с които съм работил. 36 души. Със сигурност има още толкова.

Всички ли са специалисти по радиопиеси?

Две групи са. Първите са от режисьорското звено в радиото, те бяха специализирани. Другите идват отвън, но вече в по-късни времена. Първите бяха така специализирани, че работата вървеше много бързо – Юри Статков, Минчо Събев, Петър Дамянов… Подбираха актьорския състав по подходящ начин. Няма да поканят актьори със сходни гласове и слушателят да не разбере кой какво играе. Бяха наясно какво изисква радиотеатърът – добра дикция, добра интонация, съответстваща на звуковата картина. И обиграност по отношение на движението.

В какъв смисъл?

Актьорите да могат да се движат в пространството, за да се изготви пространствена звукова картина. Отляво да се влезе, да се стигне до средата по характерен начин, подходящ за ролята. Актьорите знаеха как да влязат, къде да минат, в каква посока да е главата към микрофона… Жалко, че в началото на 90-те – времето на големите промени, се съкрати режисьорското тяло. Обвиниха ги, че са цензура…

Нали тогава дори новините са били на запис?!

Ами да, бяха! Но не всички – централните осведомителни бюлетини вървяха пряко. Всичко останало – на запис. И всеки запис се осъществяваше от режисьор. Но е погрешно да се каже, че са били цензори, по-скоро се стараеха да придадат на предаването естетически облик, особено на радиопиесите. Събираха актьорите, правеха и повече от една репетиция, актьорите си минаваха материала, който предварително са получили и подготвили. В един период това се правеше след театралните постановки: приключва представлението в театъра, актьорите идват, работят цяла нощ с режисьора. И на сутринта има готов продукт.

Това не е ли малко халтура?

В никакъв случай, напротив! Хубаво ставаха нещата. Всички са абсолютно съсредоточени! Сложил си е звукооператорът лентата и готов да стартира с пръст на копчето. Ако някой направи грешка, връща се малко, прави се връзката и се върви напред, докато се получи завършен продукт. Обикновено всичко ставаше за една нощ. Вярно, имаше и сив поток. Аз много пиеси съм правил, но голяма част не си ги спомням, може би защото са били сив поток. Но от 200 пиеси годишно поне 20–30 бяха хубави.

А нямаше ли пропаганда и агитация?

Не, не, не, по мое време вече не. Пропагандните са от по-ранно време. Единственото идеологическо нещо, което съм правил, е един сериал по време на т.нар. „възродителен процес“. В главната роля беше Ириней Константинов. За съжаление, не мога да си спомня заглавието. Сюжетът е за човек с турско име, който протестира против смяната, но си намира корените и се оказва, че предците му са били българи. Имаше малко екшън, стрелби, преследвания…

Другите програми на радиото – „Знание“, „Орфей“, „Хоризонт“, бяха ли захранвани с пиеси?

Всички! Всички програми са се ползвали от радиотеатъра. Включително „Хоризонт“. Едно време, докато още нямаше „Хоризонт“, бяха Първа и Втора програма. Цялата Първа програма вървеше на запис. Преди сегашната „Неделя 150“ се излъчваше друго предаване, пак по същото време – цялото на запис. Текста четеше говорителката Ана Шинева. Тя беше толкова добра в работата си, че даже си подгъваше листовете, та като ги хване и премести, да не издават звук. Слагаше си ръкавици, за да не произведе шум. Най-интелигентните хора в България бяха говорителите и режисьорите в радиото. Когато беше необходима езикова справка за наименование или къде се слага ударение – питахме говорителите! Обликът на радиото се определяше от тези две звена – на говорителите и на режисьорите.

Кое най-драстично се измени в радиотеатъра?

Най-драстичната промяна е, че следващите режисьори, дошли да работят в радиотеатъра, идваха от сцената, от киното и им трябваше процес на адаптация към изискванията на звукозаписа. Не им беше лесно. Другата разлика е при актьорите: едно е да си на сцената или на екрана, може да си прекрасен актьор там, но в студиото да не се справяш толкова добре само с гласа си. Има известни имена, които идваха, но нямаха радиофоничен глас и спряха да ги канят.

А кои паснаха?

Големите на сцената и в киното и тук си бяха големи, гласовете им бяха просто прекрасни! Най-търсени бяха мъжете актьори с плътен басов глас. Те си знаеха цената и обикновено се съгласяваха да играят срещу солидни хонорари.

Като Стефан Гецов, примерно?

Точно, точно, право в десетката! За сериала, който направихме с Петър Дамянов по „Под игото“, за ролята на чорбаджи Марко бе поканен именно Стефан Гецов. Ала той поиска много висок хонорар и ролята взе друг. Имах удоволствието да го записвам – какъв глас, каква дълбочина, какъв хубав бас! Невероятен, прекрасен тембър! Просто ти пълни душата! Сред любимците на режисьорите беше и Николай Бинев. Прекрасен! Интелигентен, елегантен, всичко поднася с финес… И с чувство за хумор, с чувство за драматизъм! А от жените има една велика актриса, която, каквото и да ѝ дадеш, няма равна – Татяна Лолова! Велика е, велика! Много добри бяха и актрисите, които играеха детски роли – Славка Славова, Лора Керанова, Цонка Митева, Слава Рачева, Надка Топалова. За детските роли гласчетата им бяха невероятни. Вълшебни бяха!

А от коя радиопиеса сте най-горд?

Най ми е на сърце „Принц Всезнай“ с музиката на Павел Васев, китариста на група „Монолит“. Става дума за произведение на шотландски автор от ХІХ век – Андрю Ланг. Постановката е изключително оригинална, върви като излята – с музиката, с актьорската игра…

Сякаш детските пиеси и комедиите са ви пὸ на сърце?

Да, защото са раздвижени, ведри. Макар че с колегата Асен Саев направихме една пиеса, за която, дори и днес да се сетя, настръхвам. Казва се „По дългата, дългата улица“ от един немски поет – Волфганг Борхерт, рано отишъл си от този свят. Беше дори избрана за пиеса на месеца, правеха се такива класации в радиото. Текста чете Георги Новаков. Антивоенна пиеса за стреса у хората, преживели войната, днес му казват посттравматичен стрес. Борхерт се е сражавал във Втората световна война, бил е арестуван от нацистите и осъден на смърт, но после е бил пратен на фронта – да си изкупи там вината. Живее малко, едва 26 години, смятат го за родоначалник на т.нар. „литература на развалините“ в немската проза. Георги Новаков чете едни неща, всички свързани с ужаси, а в същото време едно детенце ги изчете съвсем делнично, по детски, със звънкото си гласче. И това имаше такова въздействие, че само като се сетя, настръхвам! Правихме тази постановка с невероятни усилия, за да пресъздадем цялата звукова картина на улицата, където се случват всички тези ужаси.

А гафове? Имаше ли?

Някоя повторена реплика, останала от някой дубъл – това най-често. Ала по принцип гафове не можеше да има.

Как така? Винаги има гафове!

Не можеше да има, защото: 1) всички бяха толкова съсредоточени, че почти не допускаха гафове; 2) постановката се слушаше от режисьорския състав и ако имаше нещо, то се оправяше; 3) слушаше се и от звукорежисьорския екип и накрая от приемателната комисия. Имаше толкова степени на прослушване, че нямаше шанс да стане гаф. Приемах за гаф, когато някой е бил пуснат ей така да си изчете текста, за да отбие номера – това бе за мен истински гаф. Една постановка, „Атолът“, със звезден триумвират – текст Георги Тенев, музика Асен Аврамов, режисьор Явор Гърдев, спечели през 1999 г. наградата „Най-добра радиодрама“ на най-големия фестивал за радиопродукции Prix Europa в Берлин. След което към Георги Тенев се обърнаха с един много амбициозен проект, радиосериал, почнал с голям апломб – „Радиотакси“. Ала първите няколко серии не ги приеха. Че ги преправяхме, че се добави и втори режисьор – получи се доста конфузна ситуация. Такива епизоди има хиляди, но това са недоразумения, не гафове. За 800 постановки всичко е възможно, всичко е било в радиотеатъра, всякакви неща. Все пак са 80 години!

Разговаря Митко Новков

Димитър Василев (1954 г.) е дългогодишен звукоинженер в Българското национално радио, доцент в Нов български университет. Над 42 години работи над реализацията на различни постановки за радиотеатъра. Участвал е в създаването, внедряването и развитието на редица нови звукостудийни технологии. Специалист по различни програмни продукти за звукозапис и звукообработка: NUENDO, Cubase, Adobe Audition, WaveLab, Sonar, Dalet и други. Наскоро във Второ студио на БНР за първи път в България представи пиеса в 7-канален съраунд – „Болен“ на Ани Васева, музика Асен Аврамов. Участвал е в реализирането на първия радиомюзикъл „Телефонът, който…“ по музика на Жул Леви, както и в радиоспектакъла „Вино от глухарчета“, за първи път записан в Долби-А система. Автор на първите успешни експерименти в България със съраунд звук във формат Dolby 5.0, 5.1, 7.0 music и 7.1 music. Участвал е в създаването на близо 800 продукции на радиотеатъра.

Цялото интервю с Димитър Василев очаквайте в Портал Култура.