Насилие и интерпретации. Разговор с Мария Тодорова
Ирина Недева разговаря с проф. Мария Тодорова
На 9 юни се навършиха сто години от военния преврат през 1923 г. Вие дойдохте в София за конференция, посветена на това събитие, организирана от Колектива за обществени интервенции. Защо е толкова важно осмислянето на Деветоюнския преврат, както и на Септемврийското въстание, избухнало няколко месеца по-късно?
Нека да започна с това, че юбилеите се празнуват, а годишнините се отбелязват или пък не се отбелязват. Тази година имаме две знакови дати – 9 юни и 23 септември 1923 г. И те са взаимосвързани.
Защо лично за вас това осмисляне е важно? Видях, че последната ви книга „Изгубеният свят на социалистите“, изследваща един дълъг период – от 1870 г. до 1920 г. ( „Блумсбъри академик“, 2020) – е посветена на вашите дядо и баба. Върбан Ангелов, вашият дядо, е завършил право в Берлин, обвинител е в Народния съд, където пледира за по-малко смъртни присъди. Автор е на спомени за БКП, разбиващи догмата колко светли личности са били Георги Димитров и Васил Коларов. Има ли връзка между изследователския ви интерес и семейната история?
Разбира се, че има връзка. Книгата ми е за утопията, но посвещението ми е „на утопистите реалисти“. Именно този баланс между утопизма – който е надежда за промяна – и реализма е онова, което ме вълнува. Исках да покажа, че историята на българската социалдемокрация реално приключва през 20-те години на ХХ в. със започването на гражданската война в България. След това идва едно ново поколение, което по съвършено различен начин вижда събитията. Исках да вкарам нещо ново в интерпретацията на българската левица.
Какво всъщност се случва от 9 юни до 23 септември 1923 г.?
Да започнем със самия 9 юни. Защо е свалено правителството на БЗНС, оглавявано от Александър Стамболийски? Има наслагване на различни интереси, често пъти съвършено противоположни. С изборите през 1923 г., които са мажоритарни, БЗНС успява да получи абсолютно мнозинство и може да провежда своята политика, включително и селска диктатура. От там насетне има яростна съпротива срещу икономическите и социални реформи на Стамболийски – поземлената реформа, реформата в съдопроизводството, в здравеопазването и образованието. Всичко това създава отпор. Особено важна е външната политика на Стамболийски, който е за мирно уреждане на отношенията и за сближаване с Югославия. Както знаем, това му коства живота. Убит е от ВМРО, което е държава в държавата, но със санкцията на превратаджиите.
Превратът се извършва от Военната лига и Народния сговор. Какво участие или неучастие в него има цар Борис III? Доколко деветоюнският преврат обслужва интересите на държавния глава?
От това което знаем, превратът не е организиран от царя. Но той дава зелена светлина на преврата. Нещо, което е малко парадоксално, защото часове преди преврата той е посетил Стамболийски, а Стамболийски, макар и изявен републиканец, не е бил опасност за монархическата институция. Царят не е организирал преврата, но знае за него. Интересно е също така, че идеологията на Стамболийски, включваща теорията за производителните и за паразитните класи (където влизат военните, Църквата, адвокатите), си създава естествени врагове. А естественият съюзник в лицето на Комунистическата партия, която е втората по сила партия в парламента, е гледан като съперник. Земеделци и комунисти в онзи момент са отявлени конкуренти за електората, който е селски. Не помага и „оранжевата гвардия“ с ексцесите си, макар че ретроспективно те бледнеят при последвалата касапница. Но превратът на 9 юни е факт. Разтурена е най-голямата политическа партия в България – БЗНС, а министър-председателят Стамболийски и неговите най-близки сподвижници са избити. Налага се диктатура на града над селото в една 80% селска държава.
Каква е битката на интерпретации за преврата от тук насетне? И кой организира съпротивата срещу него? За да се стигне до септемврийските събития и до атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г., безпрецедентен по мащаба си.
Почти веднага се създават две интерпретации за преврата. Едната има за стожер държавността. Идеята е, че се спасява България от диктатура, хаос и произвол, налага се порядък. Тази теория неексплицитно е подплатена от идеите на Макс Вебер, че държавата има монопол върху насилието, което ни връща още към XVI в. и към Жан Боден. Идеята е, че това насилие е легитимно.
Тоест военният преврат е легитимен, защото…
… спасява държавността. Тази интерпретация е господстваща до 9 септември 1944 г., но и след 10 ноември 1989 г. Другата интерпретация е около стожера на съпротивата. Става дума за съпротивата в името на широките народни маси, която също си позволява насилие. И то също е легитимно. Съпротивата е насилие срещу насилието. Тази втора интерпретация съвършено експлицитно се позовава на идеите на Френската революция, която е насилствен отпор срещу друго насилие.
Естествена ли е тази реакция на съпротивата в България през септември 1923 г.? Тя произтича от средите на комунистическата партия или инструментът на насилието е привнесен отвън, от Коминтерна? Защото това е една от интерпретациите.
Да, това е едната интерпретация. И както винаги, отговорът е сложен. Първо, има спонтанна реакция още на 9 юни и тя е от хората на БЗНС. През септември 1923 г. има спонтанна реакция на съпротива от хора, които обаче са задействани от външния фактор.
Кой е външният фактор?
Коминтернът. Това е външният фактор. Знаем, че на 9 юни 1923 г. БКП излиза със становище за неутралитет, неудачна формулировка, която просто прикрива слабостта на една невъоръжена партия в този момент. При вътрешната дискусия се стига до извода, че това би било „самоубийство“, защото превратаджиите само чакат предлог, за да катурнат и втората по сила парламентарна партия. След разтурването на БЗНС БКП е първата по сила парламентарна партия. Но тя все още се ръководи от хора, които държат на легитимните средства за борба.
А не на насилието. И кой вкарва насилието в играта?
Насилието е вкарано от друго поколение в тази партия. Това е, което липсва в интерпретациите. Едното поколение е формирано в една несъвършена, но парламентарна демокрация, която е отпреди войните. А другото поколение е оформено от войните. Говоря за едно почти цяло десетилетие – Балканските войни, Първата световна война – когато се формират млади хора, които са видели ужаси и кърви. Това поколение е нетърпеливо. В самата партия имате един ешелон от тези т.нар. „леви“, които Благоев гони от БКП. А Коминтернът налага позицията си за въстание в България чрез Димитров и Коларов. Има едно скандално изказване на Карл Радек, че ние досега не сме се месили в тази най-стара комунистическа партия, но трябва да я направим „по-революционна“. И тази теза се налага, въпреки че 42 гласа от партийното ръководство на БКП гласуват срещу позицията на Коминтерна за въоръжено въстание, която е подкрепена само от 3 гласа.
Тогава се говори за преврат, насилие, гражданска война. Сега чуваме същите тези думи в инструментариума на партии като „Възраждане“. Знам, че историците са против аналогиите, но искам да ви попитам следното: ако европейската левица се отказва от инструмента на насилието след Втората световна война, това означава ли, че те предават този инструмент в ръцете на крайната десница?
Все пак това са заплахи на думи, особено в момент, когато се чува крайна реторика от всички страни. Реториката е едно, действията са друго. Има един съществен философски и морален въпрос – кога насилието е все пак легитимно? Не е легитимно да се прави експеримент с човешкия живот в името на някаква идея. Ала в същото време също не е легитимно да се твърди, че хората нямат право да употребят насилие в името на живота като най-висша ценност.
Мария Тодорова (род. 1949 г.) е българска и американска историческа със световна известност. Специалист е по нова история на Източна и Югоизточна Европа, по османска история и историята на национализмите. Била е гост-професор в Харвардския университет, в Калифорнийския университет „Ървайн“, в Босфорския университет, в Европейския университетски институт (Италия). В момента е професор по история в Университета в Илинойс, САЩ. Издадената през 1997 г. нейна книга Imagining the Balkans (в български превод „Балкани. балканизъм“ (1999) се определя като истинско научно събитие. Автор на книгите „Англия, Русия и танзиматът“ (София, 1980), „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой“ (София, 2009), „България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития“ (София, 2010), Remembering Communism: Genres of Representation, Columbia University Press, New York, 2009 и др.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук