И обарутена, и нежна…
Завчера прочетох във вестника, че жител на Троян убил щъркел с дърво. Властите в града реагирали бързо, убиецът на щъркела бил санкциониран веднага… Питам се, ако някой убие книга, макар не така грубо, с дърво, както е бил убит щъркелът, дали ще реагираме на това убийство, или ще го подминем. Мисля, че ще го подминем. От години наред бавно, слабо забележимо, но постоянно ние убиваме българския разказ и постепенно ще свикнем с мисълта, че в нашата съвременна литература той вече е от изчезващите видове. По същия начин в природата изчезна или почти изчезна вълкът и сме свидетели как неговата биологична ниша се заема от чакала. Чакалът, който преди се срещаше само в Странджа планина, сега се е разпространил върху територията на цялата ни земя. Миналата година бяха убити от него няколко екземпляра в Горни Лом, чак на северозападната ни граница, както и в Пернишко, ако не се лъжа, в село Дебели лаг… Хубаво име – Дебели лаг!... По-лани там първи избиха кучетата. По-късно към тях се присъединиха и други, стигна се до всеобщо изтребление на най-добрия приятел на човека. Това бе тъжен епизод в нашето развитие, но какво да се прави, трябваше и през него да минем. Ако от това сме поумнели, добре!
Българската книга е минала през огън и вода, тя е обарутена от времето и пълна с рани, както е обарутена и пълна с рани цялата ни история. Наред с това, тя е изключително нежна, макар сърцето ѝ понякога да е пълно със синини. По страниците ѝ отгърмяват железните шини на черешови топчета, но са обгърнати тези страници и от такава сгъстена тишина, че се чува чак човешкото сърцебиене. Орисията на българската книга е такава, че ние нямаме основание да се оплакваме от нашите орисници. Тъй ще е то и занапред: ту бунтовна, ту тиха, но винаги заредена с вяра, винаги със сух барут в барутницата! От Паисий до днес ние имаме няколко народни книги, които народът носи в сърцето си и нищо не е в състояние да ги изтръгне оттам. Тези книги ще бъдат винаги с нас във всички наши изпитания. Не за тези книги е моята тревога. Думата ми е за съвременната българска книга.
Забелязвам как през последните години съвременната българска книга започва да променя характера си. Тя се приспособява към новите условия на живот, подобно на чакала, който заема мястото на вълка. Условията се променят и ето че и книгата започва да се променя, нагаждайки се към тях. То е, защото книгата иска да оцелее. В природата това явление е нещо обикновено, който в природата успее да с приспособи, оцелява. Другото загива… Въпросът за оцеляването е жизненоважен за всеки вид. Със застудяването на времето лисицата сменя козината си, косъмът ѝ става лъскав и здрав – топъл зимен косъм, любимо украшение на някои от нашите дами. Дори кокошките се преобличат… Те сменят перушината си, подготвяйки се за зимата. Всички знаем, че кокошката е глупаво нещо! Глупаво, глупаво, но и то иска да оцелее!... И оцелява!... Видовете, неуспели да се приспособят, загинаха. Гигантски животни, риби, зверогущери и така нататък. За да не я сполети съдбата на динозавъра, книгата, изглежда, навреме започна да проявява съобразителност и да се приспособява към променящите се условия. Така ден из ден и лека-полека на книжния пазар се появи касовата книга.
Досега книгите бяха или хубави, или слаби. Сега към тези определения се прибави и касовата книга, носещата добра печалба. Тя стана нещо като дойна крава както за създателя си, така и за своя издател. Във всяко българско издателство тази касова книга е добре дошла, тя е като най-лична гостенка. Сдружението „Българска книга“ също я посреща с радост и ѝ отделя високи тиражи. Най-после освен патриоти и да станем малко нещо търговци!... Стопанска сметка, какво да се прави. Аз обаче бих попитал, ако е стопанска изгода да се спи с крокодил, то значи ли това да започнем всички да спим с крокодили!
През същото това време, докато касовата книга все повече и повече се масовизира, то класиците и великите книги, от които дори времето изпитва боязън, минават на заден план. С едни гърди напред сега са оборотните книги, книгите с малка художествена стойност. Изобщо малотрайното започва да придобива някаква особена стойност в живота ни. Намирам това за опасно.
Намирам за опасен и факта, че ние, пишещите, започваме да се докарваме пред читателя, искаме непременно той да хареса книгите ни. Това пусто докарване и харесване!... Доста започнахме да се нагаждаме към търсенията на книжния пазар, прикривайки понякога това с понятия от типа на социалната поръчка. По този начин мисля, че древният и отшелнически занаят, какъвто е писането на книги, се превръща лека-полека в приложен занаят, в работилница, където се правят само такива изделия, каквито в момента вървят на пазара и се търсят от купувачите.
Когато чета подобни приложни книги (някои написани много сръчно) се питам какви са тия мои събратя и какви са техните подбуди за написването на такива книжки! Какво изповядват те и като се изповядват пред нас, четящите, изпитват ли наистина някаква болка. Аз чета много книги и трябва да призная, че в тях не намирам ни следа от болка и рана, даже следа от най-леко порязване, па макар и това порязване да е станало от невнимание… Често се питам като пишем или скрибуцаме всеки в своя ъгъл, вярваме ли си ние самите в това наше скрибуцане? На самите себе си вярваме ли, или единствената ни грижа е само как да бъдем харесвани!
Забелязвам също, че доста книги надживяват своите създатели. Някои книги умират доста скоро след закупуването им. Те умират в обществените и домашни библиотеки, четени-недочетени. Други издъхват по пътя, читателят едва ги е изнесъл из книжарницата и ето че те вече берат душа. При някои книги читателят трябва да пролива много повече пот при прочитането им, отколкото пот е пролял самият писател при написването им. А има и такива книги, които агонизират още върху писалището на писателя. Агонизират не агонизират, писателят все намира начин да ги пробута в издателството и издателството, като запуши с два пръста носа си и затвори едното око – а понякога затваря и двете очи – издава мъртвородената или агонизираща книга. Благосклонната и великодушна литературна критика прави всичко възможно, за да представи мъртвата книга като истински жива. За щастие на всички, нашата литературна критика е много благосклонна и щедра, благодарение на нея ние напълнихме родната литература с шедьоври. Някои от тези шедьоври стигнаха световно равнище – твърди великодушната българска критика.
Истина е, че през последните години се написаха и добри книги, истински добри книги, действително добри книги. Това ми дава основание да мисля, че нашата литература продължава да расте и да се развива. Все още под потребностите на времето, далеч под тези потребности, но продължава да крачи по своя път. Искам да отбележа, че ние може би нямаме много пари в банката и не сме богати на природни богатства, но писатели сме имали винаги. Някои наши писатели биха правили чест на всяка европейска нация.
Струва ми се, че посредствеността излиза доста напред. Тя придава особен релеф и грапавини на общата литературна картина. Посредствеността много бързо се съобразява към всякакви изисквания… Посредствеността и патриотичното, и родолюбивото не пренебрегва, от никаква тема не се оплаква, от контрактацийка не страни!
Много е важно да вярваме в това, което пишем; да ни е развълнувало дълбоко и трайно, да ни е разтърсило до дъното на душите; да се вижда от нашите писания, че като пишем, то ние топим перото не в мастилницата пред себе си, а в самото сърце го потопяваме!... Когато човек повярва силно в своята работа, тогава и читателите ще му повярват. Мисля, че писането е апостолско дело, в пълния и истински смисъл на думата народно дело. Онзи, който пише само за препитание, е дребен хитрец. Има много по-честни начини човек да изкарва прехраната си.
Истина е, че читателят обича масовата книга. Тя го забавлява и развлича, предлага му най-различни приключения, занимава го с космически пътешествия – космос голям, скитай из него колкото щеш! Значителен дял от литературата ни заема сега историческото четиво. В тази надпревара не изостава назад и криминалното четиво. То набира скорост, изпреварвайки много нещо по пътя си, като по някое време подхвърля в нозете на читателите по някой труп в неестествена поза. Днес се чете изключително много, зная това от личен опит. Но какво?... В библиотека „Галактика“ тази година излезе книжка с мои разкази. И те излязоха в огромния тираж петдесет хиляди, разпродадоха се на бърза ръка, както се разпродават сега бананите в нашите магазини, а книгата зае първо място в класацията на в. „Поглед“. Иван Вазов мина назад. Попитаха ме от редакцията на вестника какво мисля по този повод. Казах, че се радвам на тази класация. Та и кой на мое място не би се радвал. Но заедно с това признах, че един факт много ме притеснява. Защото, докато моята книжка се разпродаде на бърза ръка, то в същото това време по витрините на книжарниците Рабле продължи да стои тъкмо със своя „Гаргантюа и Пантагрюел“ и да се покрива с тънък слой прах, какъвто прах ние всички дишаме.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук