Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

В. „Народна култура“, год. VII, брой 41, 12 октомври 1963 г.

В 1717 г. Волтер беше затворен в Бастилията. В 1734 г. по постановление на парижкия парламент бяха изгорени неговите „Философски писма“ – Волтер трябваше да напусне Франция. В същата клада попадна „Естествена история на душата“ на Ламетри. В 1749 г. Дидро беше арестуван и затворен в тъмницата на Венсенския замък. В 1759 г. беше осъдена на изгаряне книгата на Хелвеций „За ума“. В 1762 г. – едновременно в Париж и Женева – беше изгорен „Емил“ на Русо и авторът трябваше незабавно да напусне Франция.

Бастилията, Венсен и Фор-Левек искаха да погълнат идеите на Волтер, Дидро и Русо. Волтер, Дидро и Русо искаха да унищожат Бастилията, Венсен и Фор-Левек. В никоя друга европейска страна Просвещението не взе толкова остри революционни форми, не се сля така открито с плебейския протест, не осъществи такъв интимен контакт между мисълта и делото, както това стана във Франция. Английското просвещение трябваше да приведе идеологията в съответствие с вече извършената „славна революция“ – пред него не стояха непреодолими социални прегради. Немското просвещение се развиваше при такива уродливи условия, които му дадоха възможност да се осъществи почти единствено във философско-литературната сфера – то не можа да изрази една открита социална програма. През XVIII в. Франция беше единствената страна, която издигна идеологията до висотата на политиката и политиката до висотата на идеологията. Просветителите никак не се страхуваха от политическата мисия на изкуството, напротив, те страстно се стремяха към нея, включваха изкуството в общонародната борба. Известно е как завърши тази борба: Бастилията не можа да унищожи идеите, но самата тя беше разрушена.

Към средата на века умря Монтескьо, Волтер се пресели в своето фернейско имение. В Париж остана второто поколение френски просветители и сред тях най-разностранната и най-обаятелната фигура, Дени Дидро. Сега Дидро разгърна своята енциклопедическа дейност, на която ние днес, при днешното състояние на науките, можем само да се удивляваме. Какво е било онова великолепие на ума, при което у един човек могат да се съчетаят философът, поетът, прозаикът, драматургът, критикът, естествоизпитателят и на всичкото отгоре организаторът на такова издание като монументалната „Енциклопедия“? Подобно на епичните герои, които сами приготвяха оръжието си и се биеха с него, енциклопедистите сами решаваха проблемите на науките и изкуствата, които според условията на времето придобиваха първостепенно значение. Те бяха герои, герои на мисълта.

Дени Дидро започна дейността си като теоретик и критик на изкуството, както и дейността си на писател, с пламенна възхвала на новия „сериозен жанр“. Изкуството не трябва да изобразява кралете и монарсите, аристокрацията и порока, то трябва да служи на народа, на средното съсловие, да изобразява неговата добродетел и неговото нещастие. За тази цел според Дидро не са подходящи класическите форми на трагедията и комедията, необходим е нов жанр, „сериозната драма“, и ето че Дидро застава начело с драмите и теоретичните си трактати. „Сериозният жанр“ трябваше да съчетае трагичното с комичното, да покаже ролята на обстоятелствата в живота на човека, да измести театралните ефекти, изобщо да въведе на сцената истината.

Аналогични бяха изискванията на Дидро и по отношение на живописта. Редовен критик на салоните, той създаде образец на обективната и същевременно революционна критика, която и днес се чете с удоволствие, защото в реторичната приповдигнатост на нейната фраза се оглежда огненият поток на мисълта. Яростно Дидро се нахвърля срещу представители на академичната живопис, срещу аристократическите художници Буше и Ван Лоо, срещу причудливостта и маниерността на „рококо“. Неговият вкус към истината го доведе до жанровата живопис и в нея той видя самата добродетел, истинското противодействие на аристократичните пороци и моралните престъпления. За Дидро „жанровата живопис“ беше сериозният жанр в живописта и неговите възторзи от Грьоз, Шарден и Вермеер бяха така безкрайни, както безкрайна беше неговата страст към добродетелта. „Красотата в изкуството има същото основание, каквото и истината във философията. Какво е истината? Съответствие на нашите съждения с творенията на природата. Какво е подражателната красота? Съответствие на образа с предмета.“ Нищо че Дидро надцени Грьоз, че заради морала невинаги виждаше изкуството, заради намеренията – реализацията. Тук по-важна е симпатията към принципа – художникът трябва да познава живота.

Сантиментално-реалистичното направление през XVIII в. беше тясно свързано с буржоазно-демократичните кръгове: то идеализираше буржоазното семейство, патриархалните добродетели, зовеше към природата и естественото състояние, възвеличаваше чувствеността, като не пропускаше да се опълчи против аристократическото лицемерие. Победата на „сериозния жанр“ и на жанровата живопис беше победа на третото съсловие, жив портрет на неговите идеали. „Сериозният жанр“ и жанровата живопис доказаха самочувствието на бъдещите революционни сили и никаква революция не е възможна, ако нейните герои предварително не спечелят битката за самочувствие. Дидро беше апостол на народната гордост – към нея водеха и драмите, и трактатите на великия просветител. И все пак никоя революция не се е извършвала само със самочувствие. Самочувствието трябва да се трансформира в борба, апологията на еснафите – в героичен идеал, сантиментализмът – в суров рационализъм.

Към последната третина на века „сериозният жанр“ и жанровата живопис изпълниха мисията си и постепенно започнаха да се изчерпват. Приближаването на революцията отхвърли „интериорната“ камерност на Грьоз и Шарден. Художниците на прогреса отново трябваше да се обърнат към класицизма – вековния арсенал на героизъм и достойнство. „В класическите строги предания на римската република гладиаторите на буржоазното общество намериха идеалите и художествените форми, от които се нуждаеха, за да скрият от самите себе си буржоазно ограниченото съдържание на своята борба и да задържат въодушевлението си на висотата на велика историческа трагедия“ (Маркс). Чувствителната натура на Дидро не само, че не изостана от новите революционно-естетически потребности, но отново се оказа в техния авангард. Толкова повече че сега Дидро почувства кого трябва да очаква бъдещото човечество: то трябва да очаква хора като племенника на Рамо, хора умни, хищни и безскрупулни, хора, които ще погазят най-свещените нравствени добродетели и през човешки трупове ще вървят напред.

В „Парадокс за актьора“ вече се долавят съвсем различни интонации в сравнение с теорията на „сериозния жанр“. Сега Дидро твърдо изисква актьорът да бъде „разсъдъчен“, „хладен“, „спокоен наблюдател“, „проницателен“, но не и „чувствителен“. Актьорът трябва да бъде подражател на природата, но не и самата природа, той е същество най-малко чувствително, той ни дава външните признаци на чувствата, за да ни измами. Най-сетне и самият спектакъл прилича на добре организирано общество, където всеки трябва да се жертва за общото благо. Аналогични процеси се извършават и във френската живопис, и в „живописните“ възгледи на Дидро. Към края на 60-те години Дидро охладнява към сантименталната живопис и към стария си любимец Грьоз. В 1781 г. 68-годишният Дидро вижда първите картини на 33-годишния Давид. Топло и ласкаво пише прославеният критик за младия живописец, мака че смъртта му пречи да види неговите прославени картини. Всичко това отведе Дидро в „края на века“ и целият този призив към идеалния и абсолютен образец, към героичния рационализъм, към актьора-гладиатор го включи в непосредствения тътен на Великата революция. Наистина сега мисълта на Дидро прие формата на „парадокс“ (от една страна, театърът е сфера на житейската истина, а от друга – актьорът съзнателно заблуждава, че преживява чувства), но това беше мъдър парадокс, чрез който постепенно се домогваше истината.

От ранния Дидро през поколенията до нас достигнаха любовта на художника към народа, нравственият смисъл на изкуството и истината като най-върховна естетическа норма. От късния Дидро през поколенията достигнаха героичният идеал, разумната дистанция на образа от живота и повеляващата мисия на изкуството. И с едното, и с другото Дидро влиза в нашето време, приятелски ни се усмихва, крачи с нас, помага ни.

Есе, писано по повод 250 години от рождението на Дени Дидро