Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

„Първо трябва да сме хора, след това професионалисти, музиканти и каквото му е дал Господ на човек да достигне. В съвременния свят е изключително важно да се изграждат характери и добри хора.“ С цигуларя проф. Ангел Станков разговаря Светлана Димитрова

Срещите ми с Ангел Станков през годините бяха няколко – по повод на негови концерти, заради участието му в журито на конкурса „Недялка Симеонова“ в Хасково, а последната беше в „най-затвореното“ време, през пандемията, когато излезе дискът му с Ивелина Казанджиева, наречен „Настроения“. Тогава ми разказа, че затворен вкъщи се упражнява да изпълнява двойни флажолети. „На тях никога не съм обръщал голямо внимание. Нашият велик цигулар Васко Абаджиев впечатляваше всички, а ако чуете записите му на живо на Първия концерт на Паганини, там няма нито една драскотина. Това е невероятно. Слушал съм световни цигулари, на които на живо винаги се случват проблеми. Флажолет означава флейта, а при него са точно като две флейти.“ Разказа ми, че препрочита любими стари книги и заради дъщеря си пише спомени, които вероятно няма да издаде, но ще останат за близките и приятелите. Освен това рисува. По време на обучението си в Лондон живеел при един архитект, който го окуражавал да рисува, но след това изоставил тази своя страст.

Така, заредена със спомени, тръгнах за срещата с Ангел Станков. Бях се подготвила да започнем разговора от началото, от детството, но той ме посрещна в залата на Националната музикална академия, където преподава.

Тук преминават срещите ви със студентите. Какви са днес младите музиканти, с които работите? Идват ли следващите таланти, които публиката ще аплодира?

Ние, преподавателите, се стараем да им предадем всичко, което знаем. Дано стигнат по-далеч от нас. Това само ще ни радва. Колкото до талантите, тях винаги ги е имало. През всички тези години и аз съм имал много успешни ученици. Веднага ще кажа името на Санджар Сапаев от Узбакистан. Той е водач в Дортмунд и сега оркестърът ще купи италианска цигулка за него. Яна Зеленогорска свири в камерния оркестър в Есен…

Българите сме много талантлив народ. Казвам го, защото съм преподавал във всички съседни държави и смятам, че с изключение само на Румъния, в България са най-талантливите деца.

Какво е най-важно за един млад човек, за да успее, ако не е ярък талант, който веднага грабва вниманието?

Дори и ярките таланти се стремя да ги направя добри хора, защото това е най-важното. Първо трябва да сме хора, след това професионалисти, музиканти и каквото му е дал Господ на човек да достигне. В съвременния свят е изключително важно да се изграждат характери и добри хора.

А промениха ли се репертоарът и начинът на преподаване от времето на вашите учители?

Репертоарът непрекъснато се обогатява. Има съвременни композитори, които дори аз не познавам. Но начинът на преподаване смятам, че не се е променил от времето на Ауер и големите педагози като Карл Флеш. Ние се стремим и въз основа на опита, който имаме от нашите учители, доколкото можем, да скъсяваме пътя за овладяване на някои по-трудни неща при обучението. Но невинаги е възможно. Трябва много търпение, много постоянство. Всъщност най-важно е постоянството. При срещите ми с различни известни музиканти някои от тях казват, че не им е необходимо да свирят по много часове.

Това означава ли, че е необходима по-силна концентрация?

Концентрираната и внимателна работа е много важна. Многочасовото свирене не е задължително. Чувал съм го за Яша Хайфец. Но например за Ян Кубелик казват, че е репетирал чак до разраняване на ръцете си. Ако човек свири с главата си, ако внимава, може да учи добре. Само че към това се добавят и неговите възможности, защото един учи по-бързо, друг по-трудно. Забелязал съм, че понякога този, който учи бързо, и бързо забравя, друг забравя бавно, трети учи бавно и бавно забравя (смее се). Хората са различни. Възпитаването на един инструменталист е доста сложна работа. Обикновеният човек не си дава сметка каква координация, каква концентрация, каква памет и още колко качества са необходими, за да се изгради музикантът и да излезе да свири на сцената.

И един въпрос, който си задават мнозина. Кога е най-добре да започнат уроците по цигулка?

Аз съм започнал да свиря на шест години в музикалната школа в Княжево. Сега започват и на пет. В някои японски школи започват на три. Заедно с майките учат по системата „Сузуки“ („Шиничи“). Аз лично смятам, че човек трябва да изживее детството си, защото когато не се е наиграл, после това оказва лошо влияние върху здравето. Пет, шест, седем години са нормалната възраст за начало. След десет-единадесет години е късно. Има и такива примери, но при детето ръцете се поддават на обучение, меки са. След това е по-сложно.

Щом споменахте за първите уроци, да продължим в тази посока, но този път за вас.

В Княжево започнах да свиря при Христо Иванов и след това при Борис Карадимчев. Това не бяха прочути цигулари или именити педагози, но ще съм им благодарен до края на живота си, защото ме запалиха по инструмента. А това е най-важното. Да запалиш детето. Да знае, че цигулката има много възможности, че тя може да имитира и лъва, и птичката, и кукувичката, и славея. Имам автограф от 1956 г. от Борис Карадимчев, „Шест пиеси за малките цигулари“. Там ги има и камилата, и бръмбарчето. Няма да забравя как ми казваше: „Представи си камилата как пристъпя, кервана, който преминава“. Той беше директор на школата в Княжево. Със сестра му, Катя Карадимчева, са първите ми концерти. А първата му съпруга, Красимира Магнева, преподаваше солфеж. Страхотен екип.

И това в едно читалище!

Да, но в читалище „Братя Миладинови“ имаше много възможности. Имаше хубав театър. В Княжево имаше културна среда. Проф. Петър Христосков, когото смятахме за корифей, живееше в Княжево. След това съм учил при много различни хора – Росица Зидарова, Михаил Бояджиев, но голямата роля изигра проф. Леон Суружон. Той настоя, когато не ме приеха в музикалното училище, да продължа да свиря.

Вие бяхте на косъм да се откажете ли?

Аз не, но целият семеен съвет смяташе така. Баща ми отсече: „Край с тези музикантски глупости!“. Тогава на мода беше английската гимназия и тъй като бях силен ученик, ме приеха втори в София. Майка ми си спомни, че е съученичка с Катя Казанджиева, и я помоли да ме чуе проф. Суружон. „Какво ще ми изсвириш?“ „Една моя композиция.“ Чу ме и попита защо искат да ме спрат. „Ами защото не го приеха.“ Той каза, че ще ми преподава, както и асистентът му Михаил Бояджиев. Благодарение на него бях приет в Консерваторията една година по-рано от колегите ми, защото образованието в Музикалното училище продължаваше пет години, а в гимназията – четири. Продължих при Суружон, а когато замина за Белгия, преминах при проф. Владимир Аврамов. Специализирах при Мануг Парикян, приятел на Руджеро Ричи, а също и при Ифра Нийман.

Концертиращ музикант ли искахте да бъдете?

Да, правех най-различни опити. Доста време нямах и работа. После с Йосиф Радионов започнахме да свирим заедно, а след това ни приеха като концертмайстори в Софийската филхармония. Беше на 1 април 1981 г. Диригент беше Константин Илиев, след това – Йордан Дафов, Емил Табаков. Така до 2000 г.

Бяхте ли свирили с Филхармонията?

Не. Бях свирил с различни оркестри в провинцията, с оркестъра на юристите в Казанлък, където Христо Иванов беше диригент, и на други места.

Казахте, че сте изпълнили пред Суружон ваша композиция. Продължихте ли да пишете?

Не, спрях.

А с дирижирането?

Дирижирането ми е предсказано от една баба още докато съм бил бебе. Дълго остана моя мечта, но накрая се осъществи. Без да съм учил специално дирижиране, нямам диплома. Прочел съм всичко, което е написано за дирижирането. Работил съм с много диригенти и по-точно под ръководството на Асен Найденов и Добрин Петков. Те много ме окуражиха, но най-вече някои колеги. Те най-добре знаят кой колко струва, когато гледат диригента в очите. Когато те ми казаха: „Има хляб в тебе“, продължих (смее се).

Кога беше първият ви концерт като диригент?

Беше с един камерен оркестър, изпълнихме Дивертименти от Моцарт. Бях ги свирил многократно като цигулар, знаех ги наизуст. Като симфоничен диригент при мен нещата се развиха много бързо и тук, и в чужбина. Иначе диригентското съсловие не е много толерантно, особено към някакъв цигулар. Дори имаше статии по въпроса. Особено след като дирижирах симфониите на Бетовен, с които някои завършват кариерата си. Аз я започнах с тях през 2000 г. Бях направил фестивален оркестър. Имаше някакъв европейски грант, който спечелих. Изпълнихме ги в зала „България“. Правил съм и други оркестри. Свирихме например валсове и имахме голям успех, а концертите се повтаряха на различни места. Дирижирал съм и в чужбина – в Ниш, Истанбул, Киев, Солун. Покрай директорите на Британския съвет направих няколко английски концерта, които бяха излъчени и по телевизията. След това ме поканиха, когато дойде принц Андрю, за да открие новата сграда на посолството и на Британския съвет. Предложих концертът да бъде с българска музика, а това много го впечатли. Дори дойде и сподели: „Аз не съм знаел, че вие имате нестинари“, защото изсвирихме Нестинарския танц на Марин Големинов. Имаше много голям успех. Може би и затова когато станах на шейсет, получих много висока английска награда, „Член на Британската империя“. Това е най-високото стъпало за чужденец към придобиване на титлата сър.

Другата ви страст е камерната музика…

С Йосиф [Радионов] сме заедно от петдесет години. А и не само с него. Имах и трио „Димитър Ненов“, когато бяхме в Разград с Николай Беспалов, чело, и Жени Захариева, пиано. Свирих в квартет „София“, след като Димо Димов напусна. И съм щастлив, че сега моята ученичка Кристина Хинова е примариус на квартета. Тя е невероятна!

По-трудно ли се изпълнява камерна музика?

По-трудно, защото, ако си в един състав, най-трудни са отношенията между хората. Има и филм по темата – A Late Quartet, и съм сигурен, че идеите в този филм са дошли от музиканти. Докато изгладиш отношенията с хората, с които работиш всекидневно, е много трудно. Не че в оркестъра не е така, но не е толкова персонално.

Казахте, че от половин век свирите заедно с Йосиф Радионов. Как се събрахте?

Събрахме се, защото се знаем от деца, бяхме съседи, учихме при едни и същи преподаватели, свирехме заедно. А проф. Аврамов каза: „Я, от вас ще излезе нещо“. Наричаше ни двамата Аякси (герои от оперетата „Хубавата Елена“ на Офенбах). Дори ни покани на семинар във Ваймар, където свирихме с оркестъра на Йена. Даде ни и много материали, окуражи ни. Започнахме да пътуваме, имаше голям интерес. Съставът е необичаен – две цигулки. Дори имахме късмета да направим записи за Би Би Си 3, радиото за класическа музика в Лондон. След това спечелихме Първа награда, златен медал и Гран при на конкурса в Осака.

С пианистите как работехте? Обичайната комбинация е цигулка и пиано.

С пианистите е по-трудно, но мога да кажа, че съм свирил с прекрасни хора. Започвам с Теодора Несторова, с която направихме първите си рецитали в чужбина. След това с Жени Захариева. Ето и с Божидар Ноев, с Виктор Чучков сме правили много камерна музика. И в Англия с Джон Блейкли. В последно време тук свирих с един много голям руски пианист, Василий Лобанов. Той живя три години в България, но никой не го оцени. А това е човекът, който има записи на пиеси за четири ръце със Святослав Рихтер. Баща му пък е бил асистент на Софроницки в Москва. Но нашите хора дори концерт не му дадоха. Аз организирах два концерта. В Академията изсвирихме три сонати на Брамс, а благодарение на Пламен Джуров изпълнихме четири сонати от Моцарт на „Софийски музикални седмици“. След това той замина за Германия, а можеше да дава майсторски класове. Какъв музикант! Членове на неговото клавирно трио са Наталия Гутман и Виктор Третяков.

Има толкова много написани творби, че един живот не стига да се изпълнят. Но вие сте вдъхновител и за създаването на нови. Как става това?

Как става! Идва композиторът и подарява своята нова творба. Имах приятелства с много от тях. Например с Михаил Пеков. После и аз съм поръчвал някои неща, например концерта му за две цигулки. Работихме и с Велислав Заимов. Марин Големинов ни посвети последното си съчинение – Соната за цигулка и виола. Свирихме с Филхармонията Концерт за две цигулки и голям симфоничен оркестър от английския композитор Джордж Нюсън. Най-големият проблем в България е отпечатването на българска музика. Хората я харесват и казват: „Дайте ноти!“, но ноти няма. Дори и от Панчо Владигеров няма. Това е все едно в книжарницата да ги няма книгите на Иван Вазов.

Споменахте виолата. Как се разбирахте с Йосиф кой на какво ще свири?

Изобщо не сме се разбирали. Той обича да свири на виола. Не сме спорили и кой да е първа или втора цигулка. Но сме спорили за програмите. Програмата е като едно меню. Трябва да има с какво да започнеш, с какво да свършиш. И така догодина, ако сме живи и здрави, ще празнуваме юбилей. Започнахме през 1974 г.

А за какво спорехте при съставянето на програмите?

Е, как – за най-важното: кои да са композиторите, как да се подредят. Има голямо значение. Понякога има значение характерът на произведенията, дори и самите тоналности. С какво ще свършиш – десерта? Тънка работа! Но най-важно е да има българско произведение. Всички страни имат своите изпълнители. Ние сме малка страна, изпълнителите сме малко и трябва да свирим българска музика.

Искате ли това и от вашите ученици?

Винаги. Като свирихме навремето в Лондон с Филхармонията, съм запазил един случай в сърцето си. Бяхме със славянска програма. Но на другия ден в „Таймс“ написаха: „Ако българите не свирят българска музика, кой друг очакват да им я свири?“. Това е ужасно! И беше правилно. Все едно австриец да не свири валсове. Нашата работа е точно тази. А и хората много харесват нашата музика. Тези особени тактове, които не могат да изброят – единайсет ли е, тринайсет ли е, даже професионални музиканти се объркват. Затова трябва да свирим тази музика. Ние по нея се открояваме.

Сега да поговорим за годините в Софийската филхармония – най-грандиозните в нейната история.

Това беше оркестър с невероятни традиции. Старият оркестрант те хващаше за ръката и ти разказваше разни истории. Когато аз постъпих, имаше хора още от времето на Саша Попов. Той беше въвел желязна организация, дисциплина, правила.

Госпожа Вера Бонева ми е разказвала, че следял за всичко. Ако закъснееш, не влизаш. Следял е и за облеклото.

Но как! Дори с цветни чорапи не е можело да се ходи. Грандиозни години! Ненапразно тогавашният директор Васил Костов написа една книжка, която нарече „Оркестър на стоте виртуози“. И беше така. Всички изпълнители на духови инструменти бяха известни личности, концертиращи музиканти – Петко Радев, Лидия Ошавкова, Георги Йоцов, Георги Желязов, Стефан Кънчев и т.н. Да не говорим за щрайха. Неслучайно започнаха и големите турнета. Да отидеш в Америка за два месеца, за концерти в най-големите зали и с хубави критики. Свирили сме в „Карнеги Хол“, „Кенеди Център“, зала „Бетовен“ в Щутгарт, „Роял Фестивал Хол“ в Лондон, „Шаушпилхаус“ в Берлин, „Сантори Хол“ в Токио. После световни турнета с Емил Табаков – Франция, Англия, Америка, Корея, Сингапур, Тайван, Япония. А записите! Направихме всички симфонии на Густав Малер, всички симфонии на Йоханес Брамс, двата концерта на Брамс с Димитрис Сгурос. Дори не мога да изброя гостуващите солисти.

Не че сега не е хубаво. Започват да се възстановяват нещата по същия начин, но нямат такива турнета и поръчки за такива грандиозни записи като този на Малер. Хубаво е, че отново идват световни артисти, както и наши големи музиканти.

Днес освен че преподавате, изнасяте ли и концерти?

Не много, но ето, наскоро във Видин осъществих една моя мечта. Заедно с Христо Танев изпълних за първи път Концерта за цигулка и виолончело на Йоханес Брамс, който не бях свирил. С един мой студент ще изсвиря трите сонати на Брамс, защото 2023 е годината на Брамс. За първи път ги свирих през 1983 г., тогава Богомил Стършенов правеше „Декемврийски музикални вечери“. После съм ги свирил с много хора – с Божидар Ноев, Василий Лобанов, с Теодора Несторова. Правим план с Жени Захариева да изпълним всички сонати на Бетовен.

Имате и други награди освен английската.

Имам и една японска награда. Свирил съм и съм преподавал на японци, дирижирал съм много от тях. Сред тях е Даичи Накамура, един от известните им цигулари. Освен това сме имали много концерти в Япония с Йосиф. Имам и запис с един японски квартет. Бях поканен да дирижирам концерт, посветен на дипломатическите отношения между България и Япония. Накамура изсвири Концерта на Брамс, а изпълнихме и български произведения. Точно по време на пандемията ми се обадиха, че съм получил награда от японското правителство и императора, която се казва Орден на изгряващото слънце, с лента. След като отпаднаха забраните, японският посланик ме покани да я получа. Това е голяма чест за българската музика, както и английската награда. Такива големи нации да обърнат внимание, че си допринесъл за културния обмен, е голямо уважение. Тогава направихме и концерт в посолството с Жени Захариева, която също е носител на тази награда. Последната ми награда е Златен век. С Йосиф Радионов имаме много награди. Направиха ни и почетни граждани на София.

Ангел Станков е роден през 1948 г. в София. Завършва цигулка в Националната музикална академия при Леон Суружон и Владимир Аврамов. От 1996 г. е професор в НМА, а през 1999 г. става и заместник-ректор. През 1993 г., заедно с Йосиф Радионов и Теодора Несторова печели Първа награда и златен медал на Първия международен конкурс за камерна музика в Осака, Япония. Сред другите награди, които цигулковото дуо Ангел Станков и Йосиф Радионов печели, са Златна лира на СМТДБ, Диплом за високо изпълнителско майсторство от XII световен младежки фестивал в Москва, наградите Златно перо, 100 години Бела Барток и др. Осъществил е записи – индивидуално и с цигулковото дуо Станков-Радионов за БНР, БНТ, „Балкантон“, Би Би Си – Лондон, Радио Хага, Радио Прага, телевизии във Франция, Русия, Япония.