Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Разговор с писателя Димитър Бочев

„У Асен Игнатов духовното беше толкова необятно, така радикално вложено, толкова могъщ беше интелектуалният му заряд, че трошеше оковите. Този интелектуален заряд надвишаваше дори инстинкта му за себесъхранение. И оттам тръгваха всичките му беди и проблеми“

През 1965 г. във Философския факултет на Софийския университет се появява един млад асистент по формална логика, чието име е Асен Игнатов. Опишете го като човек. С какво той се различаваше в онези идеологизирани времена?

Бях приет за студент по философия тъкмо през 1965 г. във Философско-историческия факултет на Университета. Тогава факултетът се казваше така, по-късно бе разделен по чисто конюнктурни причини, тъй като по-догматично настроените историци не искаха да бъдат в един факултет с либерално настроените философи. Асен Игнатов беше явление, той се отличаваше радикално от своите колеги, от цялата атмосфера, която тънеше в партийна догматика. Отличаваше се със своя маниер на говорене. За пръв път чувахме такъв живописен, такъв артистичен език. Самият той беше много артистичен човек, беше като екзотична птица, бе далеч по-различен дори от нашите преподаватели по философия като Добрин Спасов и Елка Панова, които минаваха за свободомислещи, ала това бе доста условно свободомислие. Асен беше истински свободомислещ.

Как се отнасяше към студентите? С какво се отличаваше като преподавател?

Беше несъвместим със средата, в която живеехме, той носеше европейското в маниера си, при това беше полиглот. В целия факултет почти нямаше преподавател, който да владее някакъв западен език. А Асен владееше прекрасно немски и френски, и донякъде английски език. Ние, студентите, чухме за пръв път от него имената на Сартр и Камю, на Ясперс и Хайдегер. Тези имена бяха табу в онези времена, въпреки че вече бяха издадени някои литературни книги на Камю и Сартр. Тогава в Народната библиотека, която носеше името на Васил Коларов, имаше отделна читалня за чуждестранна литература. До тази читалня студентите нямаха достъп, дори да знаеха езици. Достъп имаха само специалистите и партийните функционери. Като асистент по логика, Асен имаше достъп до чуждестранната читалня и четеше там много. Той бе един от малкото, които се възползваха от този си достъп. Не смееше да говори открито пред студентите, защото знаеше какво рискува. Той беше боязлив човек и си го признаваше. Но у него духовното беше толкова необятно, така радикално вложено, толкова могъщ беше интелектуалният му заряд, че трошеше оковите. Този интелектуален заряд надвишаваше дори инстинкта му за себесъхранение. И оттам тръгваха всичките му беди и проблеми. Драмата на Асен бе сравнима с драмата на Жулиен Сорел от „Червено и черно“. Той пише за това в едно от есетата си. Жулиен Сорел, този персонаж на Стендал, е блестящ студент в семинарията, при това предан католик. Той си спечелва неприязънта и на съученици, и на преподаватели не защото е антихристиянин, не защото изказва някакво съмнение в Бога, а защото презентира християнството по един свой, много живописен, но литературно-философски начин, вън от канона. Такъв беше и Асен. Ако прочетете единствената му книга, излязла на български, „Тъга и порив на епохата“ (1968), ще видите, че тя не е ни най-малко антикомунистическа. В онези условия тя и не можеше да бъде такава. Тя е комунистическа по съдържание, но антикомунистическа по духовна сетивност.

Едно от есетата в книгата – „Из анализа на догматичното мислене“, е публикувано преди това в сп. „Септември“ в по-съкратен вариант. Защо този текст предизвиква скандал, това ли му „изяжда главата“ в спора със сталинистите?

Именно защото представяше „комунистическата идея“ по един некомунистически, недогматичен, високо художествен начин. Със стила си Асен нарушаваше единството между форма и съдържание и така подкопаваше партийната догма. Поради това бе уволнен.

Как се извърши разправата с него през 1969 г.? Присъствахте ли на онова събрание в 65-а аудитория на Университета, на което го карат да се извинява пред студентите си?

Не само присъствах, аз съм и свидетел, и участник. Това стана в началото на 1969 г. Партийното бюро на факултета беше в ръцете на закоравели догматици и неосталинисти като Кирил Петров и Ленин Димитров. Последният бе може би единственият научен работник в света, който се занимаваше с далекоизточна и китайска философия, без да владее китайски език, превеждаше Мао от руски. На партийното бюро не му стигаше, че Асен ще бъде уволнен, то искаше да докаже и на вътрешния, и на външния свят една неистина, една лъжа, а именно, че студентската младеж също го проклина.

Беше прочетена заповедта за уволнение: „Другарят Асен Игнатов се уволнява от факултета като неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж...“. Аудиторията беше пълна, повечето хора бяха събрани насилствено. На първите три реда седяха клакьорите, които обвиняваха Асен, че е проводник на буржоазната идеологическа диверсия. Такъв беше езикът, на който се говореше тогава. Самият Асен не дойде на събранието. Той забрани и на мен да отида, но аз не го послушах. Отидох половин час по-рано, защото исках да седна на първите редове, но те бяха вече заети от клакьорите. Горе на подиума бяха заели места представителите на партийното бюро. По едно време взех думата и казах: „На мен ми е трудно да преценя доколко другарят Игнатов е подходящ или неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж, аз зная обаче, че няма по-подходящ от него за академичното и научното възпитание на студентската младеж“. И заседанието изведнъж приключи. Не успях да се включа в началото, беше голяма битка, защото знаеха какво ще кажа.

Изказа ли се и някой друг в негова подкрепа?

Не. Как ще се изкаже?! Най-остра форма на граждански протест беше да се измъкнеш някак си от събранието. И преподаватели като Добрин Спасов, Елка Панова и Ради Радев не дойдоха, те просто се примиряваха със статуквото. За разлика от Асен. Той не се примиряваше, защото шило в торба не седи. След това свое изказване отидох в кабинета на Асен. Тогава той ми каза: „Ти съзнаваш ли, че си подписа заповедта за изключване?“. Което и стана, въпреки че и без това щяха да ме изключат, защото разпространявах антиленинската дисертация на Желю Желев „Определението на материята и съвременното естествознание“.

Асен и Желю бяха първи приятели, съученици от детските години, от прогимназията, след това състуденти по философия, и двамата свободомислещи. Няма да забравя как Желю направи тогава – със знанието на Асен – един гениален ход. Той разпечата в една държавна печатница срещу заплащане 200 бройки от дисертацията си, която отказваха да издадат. Всъщност в тази дисертация Жельо не оспорва ленинизма като идеология, а само едно частнонаучно определение – определението за материята. Но иди разправяй това, партийната догматика е сляпа за нюансите, тя обича безалтернативността. Спомням си, че Жельо разпрати 100 екземпляра от дисертацията до партийните величия, включително до Тодор Живков и до членовете на ЦК. Когато го арестуваха, че разпространява незаконно дисертацията си, той им каза: „ЦК на БКП незаконен ли е, аз съм уведомил другаря Живков, ето обратната разписка“. Така те не можеха нищо да му направят.

След уволнението от университета Асен Игнатов е периодично привикван в Държавна сигурност. Разкажете за натиска върху него.

Това стана индиректно чрез Исак Паси, който тогава беше заместник декан на факултета. Паси също се измъкна от събранието в 65-а аудитория. Той беше академичен човек с необозрима духовна култура и също като Асен бе полиглот. Изпратиха Паси, в качеството му на заместник-декан, при Асен и той му е казал на четири очи: „Другарю Игнатов, уволнението ви е вече факт, но има уволнение и уволнение – едното е с оставане в София, а другото – с изселване в Шумен. Кое от двете уволнения предпочитате?“. „Разбира се, че предпочитам да остана в София!“, отвръща Асен. По онова време той беше вече женен за Дора, живееха на бул. „Клемент Готвалд“ (днес „Евлоги Георгиев“) до Военната академия. „Е, тогава ще се наложи да си направите публична самокритика пред партийното събрание“, заявява му Паси.

Асен се себеоплю пред цялото партийно бюро, пред хора, които превъзхождаше и морално, и професионално. Те го знаеха и издевателстваха над него, мъстяха му за неговото превъзходството. Аз подслушвах на вратата. Почувствах се толкова зле, че повръщах в тоалетната. Спомням си как веднага след самокритиката Асен влезе в кабинета си целият зачервен и потен, разкопчан, ни жив, ни умрял. И първото, което направи той, бе да си измие ръцете на мивката. Погледна ме някак виновно и промълви: „Зная, че ти не би го сторил, но аз нямах друг изход…“. След това себебичуване партийните функционери го възмездиха с дребна чиновническа длъжност във Философския институт на БАН.

Звучи отвратително – дори в онези времена.

Историята има своето продължение. След 1988 г. Асен вече работеше във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн, а аз бях ръководител на културната програма в „Свободна Европа“. И двамата получавахме по служебен път всички български вестници и списания. Веднъж Асен ми се обади и ми изпрати ксерокопие от в. „Дума“ с отворено писмо от Исак Паси до българската общественост, в което той се жалваше, че е дискриминиран от демокрацията, че напълно незаслужено кариерата му на университетски професор е пострадала от безогледната лустрация. Жалбата завършваше с думите: „Къде са сега дисидентите Асен Игнатов и Димитър Бочев – защо мълчат, защо не разкажат какво направих някога за тях по време на комунистическото мракобесие?“.

Първо се ядосах, защото ме наричаха дисидент, а аз не се себеизживявах като такъв. Не се себеразбираше като дисидент и Асен. Дисидент означава вътрешен и добронамерен критик на комунистическата партия, докато ние с Асен не бяхме дисиденти в рамките на комунистическата система, бяхме нейни противници. Обадих се на Асен и му предложих да напишем в българския печат някоя и друга дума в защита на нашия общ преподавател по естетика. „Ти, ако искаш, пиши, но аз не възнамерявам да пиша!“ – отговори ми категорично Асен. А беше много великодушен човек, много състрадателен. „Защо?“ – попитах го аз. „Много е дълго, за да ти го обяснявам по телефона, ще ти дойда на гости и ще ти кажа.“ Тогава Асен пропътува почти две хиляди километра до мен и обратно, явно не е искал да решаваме с лека ръка как да реагираме на призива на проф. Паси за солидарност. Цяла седмица ми гостува, говорихме само за това. Запита ме следното: „Какво точно направи Исак Паси за мен? Предаде ми ултиматума на Държавна сигурност. А за теб какво направи?“.

И спомените ме връхлетяха... През 1969 г. ме възстановиха като студент след първото ми изключване от университета. Пристигнах с нощния влак в София и се записах в канцеларията на факултета. Квартира нямах. Желю Желев, при когото живеех в една порутена къщица в кв. „Хаджи Димитър”, беше изселен в родното село на жена си – Грозден, Бургаско. Настаних се за ден-два в хотел до паметника „Левски“. На другата сутрин към 4,30 ч. сутринта заблъскаха по вратата двама цивилни служители с меки шапки и с шлифери. За тях Георги Марков казваше: „Ще ги познаеш още от гарата“. Влязоха неканени в хотелската ми стая, поразровиха пътния ми багаж и ме предупредиха, че като изключен от университета провинциалист трябва в срок от 24 часа да напусна София, иначе ще бъда изпратен по етапен ред в родната ми Силистра. Отидох при Асен, казах му, че ме гонят и ще ме арестуват.

Той ми отговори: „Имаш късмет, днес Исак Паси има приемен час като заместник-декан. Длъжен е да те защити“. Отидох при Паси, той започна да върти телефони, целият се изпоти. Помоли ме да го изчакам отвън. Чувах как го прехвърлят от инстанция на инстанция. Най-после ме извика и ми каза: „Попаднах на хората, от които зависи тази работа. Ще проверят случая в рамките на две седмици. Посещавайте лекции и упражнения и след две седмици, като дойде техният отговор, ще ви го съобщя“. След две седмици пак отидох при него в приемния му час. „Другарю Бочев, защо да разлайваме кучетата! Явно са решили случая във ваша полза – щом досега не са ви арестували, едва ли ще го направят отсега нататък“ – заяви той. „Вашето „едва ли“ не ме утешава“, казах аз. „Тези хора не са свикнали да дават гаранции, дори и вербални – свикнали са да получават такива“ – промърмори Паси и аз разбрах, че повече не мога да очаквам от него.

Ето защо Асен не написа апология на Исак Паси, не написах и аз. За което, откровено казано, днес съжалявам. Проф. Исак Паси не беше герой, но се опита да живее честно в онези безчестни времена.

След уволнението Асен Игнатов остава девет месеца без работа. На едно място вие казвате: „Духовният екстаз и битовият кошмар вървяха в биографията на Асен ръка за ръка“. Как емигрира той на Запад?

Той преживя тия девет месеца със заеми. Жена му Дора също нямаше право на работа. Двамата живееха в една изключително мизерна и малка стаичка – котлонче, маса, два стола, легло. Просешка бедност. Но на един стол до леглото му винаги стоеше книгата на Хайдегер „Битие и време“. Това беше настолната му книга. Моят живот и животът на Асен непрекъснато се пресичаха – в България бяхме първи приятели, избягахме по едно и също време, независимо един от друг, но знаейки един за друг.

През август 1972 г. той избяга по легален начин. Отиде като преводач с наша делегация на Хегеловия конгрес в Брюксел. Вижте равнището на академичната ни общност тогава – не се намира нито един философ, който да знае западен език. Официалните езици на конгреса са три – немски, френски и английски. Нито един български философ не владее някой от тези езици, а Асен владее и трите. По онова време той беше секретар на Философския институт в БАН. Делегацията се състои от седмина закоравели догматици – Деян Павлов, Сава Гановски и др. Отиват в Брюксел, настаняват се в един хотел, а Асен вече е решил да емигрира. Една сутрин навън ръми, лятото вече си отива, Асен казва, че ще излезе до будката пред хотела, за да купи вестник. Тръгва по сако, без връхна дреха. Деян Павлов го пита: „Къде си тръгнал сам?“. Той му казва: „Отивам да купя вестник“. „Няма нужда“ – е отговорът. Асен го убеждава: „Нека видим какво пишат за нашето участие на конгреса“. „Добре, но ще ни го преведеш, щом се върнеш.“ Асен излиза, никакви вестници не го интересуват, качва се в едно такси и казва да карат до първото полицейско управление. Отива там гол като пушка и заявява: „Аз съм български философ и учен, търся политическо убежище“. Дежурният го пита: „Защо сте без връхна дреха, без никакъв багаж“. Асен му обяснява, че е оставил всичко в хотела. „Защо не си взехте нещата?“ „Защото, ако ги бях взел, можеха да се саморазправят с мен.“ Тогава офицерът се усмихва и казва: „Белгия е член на НАТО, все пак сте на територията на свободния свят, такива неща тук не могат да се случат.“ След което изпраща полицай в хотела, който му прибира нещата. В същото време аз емигрирах на Запад по много авантюристичен начин. Асен започна работа по един научен проект в Католическия университет на Льовен, аз пък сътрудничих на българската редакция на „Дойче Веле“. Животът ни е така навързан.

Бяхте ли свидетел на изгарянето на неговата книга за отчуждението?

Не, но Асен ми е разказвал. Това става в квартирата им на ул. „Граф Игнатиев“. Питах го: „Асене, защо изгори такава ценна книга?“. А той ми отговори: „Митко, на кого да я оставя? Беше ме страх, че ще я намери Държавна сигурност, а намерят ли я, щяха да ме пратят в Белене“. Дали щяха да го пратят в Белене, или не, можем само да гадаем, но страхът беше голям.

Преди пътуването си до Брюксел той имаше едно-единствено излизане – до Белград, пак на някакъв конгрес. Още тогава му предложих следния план: „От Белград тръгваш към Любляна. Границата между Югославия и Италия не е добре охранявана. Ще я минеш и оттам отиваш на Запад“. А той ми казва: „Митко, аз не съм човек за такива авантюри“. Не посмя да го направи. Отиде на конгреса и се върна.

А най-голямото унижение преживял в една бръснарница в Белград. Бръсне го едно 20–22-годишно момче. „Сядам аз пред огледалото – разказва Асен – и гледам множество картички. Момчето, където е ходило, от всеки град си вземало по една картичка – Осло, Стокхолм, Мадрид, Порто… Просто ми се насълзиха очите. Този квартален берберин е обиколил света, а аз, академичен фактор, до един Белград не мога да стигна“.

Решението му да емигрира бе взето отдавна. Това бе раздяла с илюзиите му, че това общество ще се промени, че ще му даде поне частични свободи. Краят на тези илюзии даде подтик на решимостта му да избяга.

Разказвал ли ви е за своите отношения с Държавна сигурност? От изследването на Ивайло Знеполски става ясно, че са го принудили да сътрудничи.

Веднъж, вече в Германия – защото ние поддържахме много тесни връзки – аз си позволих да му кажа: „Асене, имам чувството, що се отнася до Държавна сигурност, че аз съм по-искрен към теб, отколкото ти към мен“. „Митко, отвърна ми той, така е, защото си по-силен…“ Не ми каза нито, че е така, нито, че не е така, а само: „Митко, защото си по-силен“. После в досието си открих написан от него донос за мен, в който по-скоро ме оневинява. Водещият офицер го пита какво ще каже за „антимарксиста Димитър Бочев“. По онова време аз вървях из факултета и повтарях: „Аз не съм марксист, аз съм субективен идеалист“. Младежки дивотии, в които нямаше и капка истина, какъв субективен идеалист съм аз. Но когато задават на Асен въпрос за мен като „антимарксист“, той казва: „Какъв антимарксист е Бочев, той е марксист, но разбира марксизма творчески, а не догматично. Онези, които го обвиняват в антимарксизъм, те разбират марксизма неправилно, не като творчество, а като догматика“. Личи си, че се е опитвал да ме предпази.

Успя ли на Запад Асен Игнатов да се реализира като учен? Шест години той работи над Хайдегер, пише книгата си „Хайдегер и философската антропология“. Донесе ли му тя творческо удовлетворение?

Според мен той е най-значимият наш философ на всички времена. На Запад имаше свободата да се занимава с онова, което му е присърце, и той го правеше. Мисля, че е по-известен на Запад, отколкото в България, но и на Запад е недооценен. Книгата му за Хайдегер бе добре приета, за нея имаше положителни рецензии и критически текстове, както и за книгата му „Себеразпадането на хуманизма“.

И все пак книгата, която го прави световноизвестен, е „Психология на комунизма“?

Не само съм чел, но и съм превеждал рецензии за „Психология на комунизма“ по радио „Свободна Европа“. Една от рецензиите беше озаглавена „Дисекцията на един труп“. Книгата има няколко издания в големи тиражи. Но най-фундаменталният му труд в неговите собствени очи беше предсмъртното му изследване на руските православни мислители от края на XIX и началото на XX век – голям ръкопис за Соловьов, Булгаков, Бердяев, Шестов. С това му философско съчинение е свързана и най-драматичната част от творческата му биография. Той работеше над този труд през последните години на живота си. Чел ми е цели пасажи по телефона.

По онова време той беше вече семеен. Жена му Ингрид Елерт бе библиотекарка, работеше в същия институт в Кьолн. Живееха в голяма триетажна къща край Кьолн. Асен пишеше този си труд с много любов. Беше вече към края на изследването си. Неговият кабинет се намираше в мансардната стая на последния етаж. А Асен беше много несръчен човек, не можеше да си върже обувките. Една нощ, като слиза по стълбите, а той беше среднощен човек, лягаше си в три през нощта, се хлъзва по гладките стъпала.

Асен пада по гръб и се удря в темето, а на сутринта жена му го намира в локва кръв. Ингрид, която много добре съзнаваше неговото интелектуално измерение, към края на живота си изгуби разсъдъка си. Опитахме се да убедим Асен да я даде в хоспис, но той не искаше и да чуе. Смяташе, че това би било предателство към нея. След неговата смърт тя бе насилствено въдворена в затворена психиатрична клиника в Германия.

И тук дойде най-лошото: цялото това книжовно богатство остана в ръцете на брата на жена му, ограничен човек, който нямаше отношение към духовното наследство на Асен. Опитахме се да изискаме тези ръкописи, но не ни ги дадоха. Оказа се юридически невъзможно, защото аз съм просто негов приятел. Ето как неговият шедьовър бе погубен безвъзвратно.

А как прие той падането на комунизма?

Възторжено, разбира се. Той много се страхуваше от безсмъртието на комунизма. По време на преврата срещу Горбачов през 1991 г. аз бях кореспондент в България, тогава нямахме мобилни телефони. Една сутрин телефонът звънна рано, към 4,30 ч. сутринта. Вдигам, обажда се Асен от Кьолн: „Митко, моето момче, в Москва има преврат. Качвай се на едно такси и към летището. Вземи първия самолет закъдето и да е, рискуваш живота си“. А аз се смея и му казвам: „Асене, остави тази работа“. „Митко, така започна октомврийската революция. Така започна нацизмът. Дай ми телефона на Желю“. А Желю Желев по това време е президент на България. Казах, че няма да му го дам.

Облякох се и към 5 часа сутринта вече бях в президентството. Желю се опитваше да се свърже с Елцин, но КГБ бяха блокирали всички телефони. Чрез някакъв военен канал той все пак успя да се свърже с Елцин. Казах му за страховете на Асен, а Желю ми отвърна: „Митко, все още съм президент на тази страна. Дори да рискувам живота си, няма да напусна България. Аз съм отговорен пред тази нация“.

В една статия от 1997 г. Асен Игнатов споделя, че не е вярно това, че никой не е предвидил края на комунизма. Дори дава пример със своята книга „Психология на комунизма“, в която самият той твърди, че комунизмът е обречен. Друг е въпросът, казва той, че тези прогнози са осмивани или премълчавани със забележката, че са плод на самозалъгване на отмъстителни емигранти или безнадеждни поддръжници на Студената война.

Въпреки тези му прогнози никой от нас – нито Асен, нито аз – сме вярвали, че ще доживеем краха на комунизма. Тази тема много ме вълнуваше, тъй като бе част от моята лична съдба, от моята интимна участ, ако щете. Затова много четях западните политолози. Най-оптимистичните от тях като Бжежински и Кисинджър предвиждаха, че към средата на XXI век ще настъпят разложителни процеси в Източния блок с тенденция до края на това столетие те да доведат до частично разпадане на комунизма. Винаги съм твърдял, че интимната сфера и обществено-политическата сфера имат нещо общо и това е тяхната непредсказуемост.

Кои книги на Асен Ингатов си струва да бъдат четени и препрочитани?

Най-вече „Себеразпадането на хуманизма“ (1996). Тя анализира трагиката на нашето общество, пътя към бездуховността на съвременния човек.

Разговаря екипът на „Култура“

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски“. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле“, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа“, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти“. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане“, „Генезис ІІ“, „Синеокият слепец“, „Хомо емигрантикус“, „Несъгласни думи“, „Белият слон“ и др.