Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

През октомври 1968 г. по книжарниците в тогавашната НРБ се появява малка книга с философски есета, носеща емблематичното заглавие „Тъга и порив на епохата“. Есетата са били публикувани със съкращения в пресата, а първата част от книгата звучи днес даже конвенционално. Което, по признанието на Асен Игнатов (1935–2003), е било част от замисъла му, за да може да прокара четири текста, които са истински „пробив“ за времето си – две есета за философията и типологията на отчуждението, за западния спор за хуманизма и за анализа на догматичното мислене. Последното от тях предизвиква огромен идеологически скандал. Много скоро „Тъга и порив на епохата“, заедно с „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски (видяла бял свят пред ноември 1968 г.) биват обявени за „вредни“ и „чешки книги“ („заразени“ от Пражката пролет), и съответно унищожени.

Авторът на книгата – най-талантливият български философ през 60-те години – е уволнен от Софийски университет. На общо събрание в СУ в началото на 1969 г. той е разобличен като „вреден преподавател“. И едва след идеологическото му „покаяние“ го „въдворяват“ в Института по философия на БАН, за да го държат изкъсо. За останалото има грижа Държавна сигурност. 

Така комунистическата власт превръща Асен Игнатов във „вътрешен емигрант“ и той – след съответните „компромиси“ – прави всичко възможно, за да го пуснат до участие във философски конгрес на Запад и да стане „невъзвращенец“, за да продължи да се занимава с философия. Преди това (през лятото на 1972 г.), подпомаган от съпругата си Дора, изгаря ръкописа си на „Психология на отчуждението“, от страх, че може да се превърне в обвинителен документ срещу него. За качествата на тази творба можем да съдим по двете есета от инкриминираната му книга, едното от които – „Типология на отчуждението“, през май т.г. бе публикувано на френски език от издателството на Сорбоната в поредица, представяща кратки, но емблематични философски текстове със съвременен коментар.

Никога – дори на Запад – Игнатов не се връща към проблематиката на отчуждението, нито прави опит да възстанови унищожения ръкопис. Явно травмата от онзи акт на себеунищожение (но и себесъхраняване) е била твърде силна. А и битката срещу „Левиатана в мундир“ по неговите думи е била твърде неравна: „Анонимността на държавата не означава нереалност. Напротив, държавата е абсолютна реалност. Анонимността – това е невъзможността да се персонифицира тая безспорна реалност. Държавата е „радикална“, но безлична реалност“ („Типология на отчуждението“).

Ала най-впечатляващото е, че Асен Игнатов отнася в главата си от НРБ друг проект за книга, която му носи световна известност. През 1985 г. той публикува на немски език своята „Психология на комунизма“, която има няколко издания и преводи на различни езици. Книгата е писана още преди началото на Горбачовата „перестройка“, но идеите за „трансформация“ или „мутация“ на комунизма вече се носят из въздуха. Онова, което отличава анализът на Игнатов (освен блестящите глави за амбивалентността или магическите практики на идеологията) е дълбокото му убеждение, че комунизмът ще мигрира във… фашизъм. И съответно, че посткомунистическите общества ще имат огромни проблеми с възраждането на национализма и с фашизоидни тенденции.

С днешна дата – наблюдавайки Путинова Русия или партии като „възражданците“ в България – сме принудени да признаем, че той се оказва прав. Аргументите на Игнатов са, че „комунистическата идеология“ като такава е отдавна „безжизнена“ и че нейната мутация е възможна само чрез възраждането на национализма. Затова той обръща специално внимание на връщането на „конските опашки“ при Живков, на култа към граф Дракула при Чаушеску, на руските чествания за 200-годишнината от завладяването на Грузия и т.н. А в текстовете си от края на ХХ в. бие тревога срещу руско-имперските въжделения и инструментализацията на православието. Ето защо тези текстове на Игнатов си струва да бъдат прочетени и осмислени именно в днешното време.