Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

С Денис Бучел разговаря Оля Стоянова

Денис Бучел е роден в Кишинев, Молдова. С фотография се занимава вече 16 години. Негови снимки са участвали в различни изложби у нас и в Китай, Молдова, Украйна, Русия, Тайван, Израел и Полша. Носител е на множество награди от наши и световни конкурси. Най-често снима стрийтфотография.

Всички са единодушни, че вашият жанр е уличната фотография. Как стигнахте до нея и въобще как стигнахте до фотографията? Минахте ли през рисуването и през отказа от него в търсене на други средства, за да продължите да рисувате?

Наистина минах през рисуването и после се отказах от него. Много рисувах, когато бях малък, но дори и тогава само в черно-бяло. Помня, че имах изпит по рисуване в училище, условието беше да се рисува цветно, но аз рисувах с един черен молив и когато бях готов, попитах учителката дали трябва да започна да оцветявам рисунката. А тя ми дръпна листа и каза: „Не, не пипай нещо повече“. Одобриха рисунката така, както си беше, даже я бяха закачили някъде и после я прибраха в архива на училището. Може би затова понякога получавам коментари под моите снимки, че все едно са нарисувани с туш или с въглен.

Как стигнахте до България? Говорите хубав български език.

Пак покрай фотографията. Когато живеех в Израел, редовно посещавах един специализиран и много популярен международен сайт за фотография. По онова време нямаше социални мрежи и хората пишеха във форумите. Поканиха ме да стана модератор на форума и така се запознах с друга фотографка, модераторка от България. Помня как по онова време разглеждах фотографии от България и си казвах: гледай какви хубави снимки правят тези българи. Бях сигурен, че съществува много силна българска фотошкола, имаше няколко фотографи, от които се впечатлявах и се учех. Заговорихме се и ме поканиха да дойда в страната на гости. Така си останах тук вече 14–15 години.

Смятате ли все още, че тук има добра българска фотошкола?

Фотошкола не знам дали има, но българска фотография определено има. Да говоря обаче аз за българската фотография и да казвам каква е тя – добра или лоша, означава да вървя по много тънък лед. Но истината е, че бих искал да има по-голяма конкуренция, особено ако говорим за уличната фотография. Бих искал да виждам амбициозни стрийтфотографи, бих искал да бъдат и по-активни. Тук и сега има много добри фотографи, познавам такива хора – поне три пъти по-добри от мен, но те не публикуват снимки, не участват в конкурси, никой не е чувал за тях и никой не ги познава.

Защо ви трябва повече конкуренция?

Ако няма предизвикателство, какво се получава – в един момент просто снимам, снимам, снимам. Важно е да има среда, в която да работя. Важно е и да се участва в конкурси – това е някаква мотивация, признание все пак, но и трезва оценка. Едно е да си мислиш, че си добър фотограф – ние всички сме неразбрани артисти и все си мислим, че сме най-добрите, но далеч невинаги е така. Друго е, когато те оценява сериозно жури и спечелиш отличие в сериозна конкуренция.

Знаете ли, че сте от малкото фотографи, които търсят повече конкуренция и искат около тях да има повече снимащи хора? Някои от колегите ви казват, че светът е залят от дигитални изображения, от хора, които непрекъснато снимат с телефоните си, че сме затънали в дигитален боклук и по тази причина понякога те самите трудно вдигат фотоапарата.

Повече от шест години работих като фотожурналист в България и през последните години се случваше на някое събитие репортерите да ми кажат: „Денис, можеш вече да си ходиш. Ние тук с телефоните ще се оправим“. Още тогава разбрах, че трябва да сменя професията. Започнах да уча графичен дизайн, преквалифицирах се и казвам малко на шега, че спрях да снимам, за да продължа да снимам.

Категорично ли се отказахте от професионалното снимане като репортер?

Да, категорично. Понякога имах нужда от пари, но казвах: „Благодаря, вече не снимам нищо освен за удоволствие“. Дори продадох цялата си лична техника, за да купя по-малък фотоапарат, по-малки обективи, по-леки и снимам само това, което ми носи удоволствие.

Не ви ли липсва забързаният ритъм в преследване на следващото събитие?

Познавам всички фоторепортери и съм щастлив, че успях да се запозная с хора като Надежда Чипева, Ани Петрова, Георги Кожухаров и много, много други. Те са истински фотожурналисти! С Надя Чипева работихме по един проект и думите ѝ са като брадва – тя е много честна, много искрена. Попита ме: „Денис, какво си ми донесъл тук? Това не е твоята фотография! Върни се после с други снимки, с черно-бели снимки“. В началото това ми подейства като истински шамар, но е много добър урок. Знам, че тези хора са истински фотожурналисти – не само са учили и работили това, но така живеят, в този ритъм.

Как започнахте да работите като фотожурналист?

Когато започнах като фоторепортер, две думи на български не знаех и извадих голям късмет. Първото ми събитие беше на 22 септември – Деня на независимостта, и трябваше да снимам Йорданка Фандъкова. Аз обаче не я познавах и колегите ми показаха така – със знаци, като на маймуна, кого трябва да снимам. Затова казвам, че не съм истински фотожурналист. Успях с времето да вляза навътре в нещата, да попия много от колегите, те са истинските фотожурналисти и не се отказват. Въпреки че тази професия не е добре платена. И смятам, че тя си заминава.

Дано не сте прав…

Много се надявам да не съм прав, но кажете – вече колко вестници затвориха? Във вестника, в който работех, мисля, че вече няма фотограф. Хората просто си снимат с телефоните. А то не става така. Това, което аз ще снимам с фотоапарата, не може да бъде заснето с телефон. Не защото аз съм толкова добър, просто защото става въпрос за различен вид снимане. Същото е, когато някой ми каже, че иска да снима като мен. Тогава директно му казвам, че няма как да стане. „Не можеш да снимаш като мен не защото аз не искам да снимаш като мен – напротив, искам да снимаш дори сто пъти по-добре от мен. Но не можеш да снимаш точно като мен, защото просто не си живял моя живот, не си имал моите драми, моите щастливи моменти, не си имал моите загуби или печалби в живота, а това означава, че ще имаш различна гледна точка. Затова колкото и да ти обяснявам, да ти покажа как обработвам снимките, как създавам композицията, ти пак няма как да снимаш точно като мен. А и не трябва, защото ти можеш да създадеш дори по-добри снимки.“ Не ме притеснява да разкривам онова, което знам за занаята. Днес всеки има мобилен телефон, дори аз така работя, когато снимам мобилна фотография.

Какви са предимствата на тази фотография?

Ако говорим за репортажната и гражданската фотография или видео, разбира се, мобилната фотография печели, защото е много бърза. Но аз вече не съм в този бранш. Уличната фотография, с която се занимавам, е твърде нишова. Може би затова при нея няма толкова публика и конкуренция.

Какво намирате в уличната и в черно-бялата фотография?

Обожавам това снимане! В цветната всичко е по-лесно – имаш синьо небе, зелена трева и вече имаш акцент в снимката. Когато има човек на снимката, той ще изпъкне. Но когато снимаш черно-бяло, е доста по-сложно да акцентираш на нещата – по-сложно е да мислиш за композиция, за баланс, за динамика. Колкото до естеството на уличната фотография, никога не тръгвам с идеята – дай сега да намеря една готина баба, ще я направя черно-бяла, в едър квадрат и всички ще я харесат. Пък и черно-бялата фотография е много по-трудна за обработка, труден е балансът, трябва да го усетиш, за да не прецакаш снимката.

Значи не само не режисирате фотографиите, но отказвате и себе си да режисирате?

Затова казвам, че не съм фотограф. Аз просто запълвам личните си празни пространства. Някои го правят с алкохол, други – с гледане на сериали, а аз ги запълвам с фотография.

Как се промени обаче снимането ви през годините?

Помня, че първите една-две години непрекъснато питах моите колеги, които ми помагаха, защо снимат хора. Какво ѝ е интересното на тази фотография? Тогава снимах архитектура и пейзажи. Начинаещите обикновено започват от пейзажи, аз започнах от архитектурата, привличаше ме геометрията в композицията, след това започнах да снимам пейзажи. И после нещо се случи – все едно някакво копче беше натиснато. Влюбих се и започнах да проучвам човешките лица и души. И досега човешката душа за мен е на първи план. И своята душа изучавам, когато снимам душите на хората.

Сигурно знаете онова твърдение за изкуството на портрета при старите майстори, че наблюдаващият може да открие в тях себе си?

Да, това е много точно и много ми харесва. Аз също вярвам, че в момента на заснемането на фотографията, тя е твоя. Но от момента на публикуването, когато я покажеш на другите, вече не е само твоя. Хората добавят своите интерпретации, което е най-ценното. Понякога чета коментари и отзиви, които никога не биха ми хрумнали. Знаете ли, за мен това е най-съществено в работата ми. Така си отговарям на въпроса как разбирам, че фотографията се е получила.

Активен ли сте в социалните мрежи?

Много активен съм във всички социални мрежи и ако затворят една, отивам в друга. И то не защото искам да съм като паяк, оплел паяжини навсякъде, а защото се случва една платформа да затвори, както стана с онзи първи сайт, в който работех. Него вече го няма, а аз използвам тези платформи като места, където създавам резервни копия на фотографиите си, където съхранявам нещата си. Всичко се случва – може харддиск да изгори, нещо друго да стане, а така архивът ще оцелее, защото онова, което е попаднало в интернет, то не изчезва.

И все пак колко често вашето усещане, че сте си свършили работата добре, съвпада с мнението на публиката?

Първо, опитвам се да не бъда повлиян от това какво търсят и харесват хората. Обикновено снимката, за която аз казвам: „Да, това е фотографията“, а това не се случва много често, може би най-много веднъж в годината, публиката не я оценява. Обикновено към тази снимка няма никакъв интерес. Докато снимките, които много хора харесват, често ми се струват по-повърхностни.

Може би тези снимки са по-лесни за разбиране?

Да, така е. Стигат до повече хора. Колегите понякога ми казват, че фотографиите ми все едно са направени за фотографи, за хора, които търсят по-дълбок прочит. Не можеш просто да сложиш един лайк, а трябва да спреш малко. Аз не снимам онова, което масово се харесва – квадратните снимки, едрият план. Знам, че така вероятно ще загубя много публика, хората, които бързат, нямат време да се вгледат в моите фотографии. Някога, когато прохождах във фотографията, търсех това и егото ми страдаше, защото исках повече внимание, но сега донякъде знам какво мога и какво не мога. Знам, че имам още накъде да се развивам и сигурно цял живот ще се уча. Мисля, че все още не съм направил моята най-хубава снимка, но продължавам. Понякога, когато чета или гледам старите си интервюта, виждам, че за някои неща продължавам да мисля по същия начин, но и много неща се променят и за мен това означава, че се развивам.

Какво друго снимате?

Не знам дали знаете за благотворителния проект и за изложбата „Кучешки живот“ – по темата за бездомните кучетата работех в първите години. Не знам дали тогава интересът към мен не се дължеше и на това, че съм чужденец. Вероятно това е един от плюсовете да живея тук, защото с това име станах някак по-бързо разпознаваем. Така или иначе, получих покана за благотворителна изложба и я направихме. Дори не разбрах колко пари са събрани, по-скоро помислих, че нищо не сме събрали и малко се разстроих. Но това беше първата изложба в живота ми и много ѝ се радвах, защото организацията на Емануил Трейман беше страхотна – аз само дадох снимките и след това отидох на премиерата официално облечен, с папийонка. Години по-късно видях, че има конкурс „Благотворителност през обектива“ и се обадих в един кучешки приют с молба да отида да снимам там, за да доразвия темата, по която бях работил, а хората там много ми се зарадваха. „Разбира се, Денис, елате“, каза ми жената и ми припомни, че съм обещал да им дам снимки, коeто аз в бъркотията тогава – нов човек, на ново място, бях пропуснал да направя. И когато се извиних, че сигурно не сме успели да помогнем много с тази изложба, жената ми каза, че толкова пари са успели да съберат, че са си позволили да преместят приюта на ново място и да направят ремонт. И аз така се трогнах, че даже се просълзих – много е хубаво да разбереш дори след години, че си направил нещо хубаво с помощта на фотографията.

Вероятно в това е силата на документалната фотография – нали все се спори дали тя може да променя света.

Може. Аз сам се убедих. Дотогава не знаех, не подозирах за тази сила. И знаете ли – тези кучета обиколиха цял свят. Публикуваха ги къде ли не – в „Нешънъл Джиографик“, в Китай, появиха се даже на билбордове. Аз ги наричам „нашите кучета“ и дори в един момент се притесних, че хората ще започнат да ме наричат „снимащия кучета“. Исках да избягам от това, въпреки че беше първият голям проект, в който се включих. По-възрастните фотографи тогава ми казваха: „Денис, това е за начинаещи. Кучета са снимали всички, толкова много е снимано по темата, няма какво ново да кажеш“. Добре че не ги послушах. Казах си, че въпреки всичко аз ще снимам така, както на мен ми се снима, това ще бъдат моите кучета. И се получи и това е най-успешният ми проект. Дори вече мога да дам съвет на по-младите фотографи, че трябва да слушат себе си.

Били ли сте от другата страна като учител?

Съпругата ми казва, че съм добър учител, и аз ѝ вярвам, защото е честен човек. Тя самата е преподавателка и много често сме си говорили на тази тема, според нея имам желание да споделям и да давам на другите. Преди време водих няколко курса по фотография и отзивите бяха добри, хората от време на време ме питат дали ще има продължение. Не искам само заради егото си да провеждам курсове, искам да има смисъл от всичко това. Продължавам да качвам в социалните мрежи снимки с композиционни елементи, по които човек може да се учи – някои хора казват, че се фукам, други ми благодарят и знам, че докато има хора, които ми пишат, че това е много полезно, ще продължавам да го правя. Аз съм като отворена книга, каквото и да ме попитат хората, винаги разказвам, отговарям на въпроси и споделям онова, което знам. Понякога се чувствам изпразнен от съдържание и уморен след тези разговори или лекции, но ми харесва, защото съм готов отново да събирам в себе си нови неща. Не разбирам другата позиция – да си научил три неща във фотографията и да ги пазиш като някакво съкровище, да ги криеш от другите и цялата ти енергия да отива в това да пазиш тези три неща. На мен дори ми направиха забележка, че не трябва да разкривам всичко, за да искат хората да се върнат. Но аз тогава отговорих, че не искам само аз да съм фотограф, искам повече хора да работим заедно и да има фотографи, които правят по-хубави снимки от мен. Затова моята мечта е някой ден да направя в България безплатна школа по фотография за всички възрасти.

Ако трябва да обясните какви са тънкостите на уличната фотография, как ще го направите? Казвате, че понякога разполагате с по-малко от секунда, за да уловите точния кадър.

Да, разбира се, само секунди имаме – това е времето, с което разполагаме. Не можеш да видиш жена, която минава с някакво кученце, да отидеш при нея и да ѝ кажеш: „Извинявайте, можете ли да минете пак, защото не успях да снимам“. Тънкостите са в това да уловиш момента. Аз гледам на това като на калейдоскоп и избирам да хвана най-красивите за мен моменти. Уличната фотография е като пауза – една пауза в града, в която ти създаваш история. Може да звучи с патос, но аз така усещам нещата, вече от всеки фотограф зависи каква история създава – повърхностна, дълбока, смешна… Но определено така запазваш една епоха, времето, в което всички живеем.

Като поредицата ви снимки на хора, заснети, докато пътуват в градския транспорт? Хем всички сме заедно, хем всеки е сам.

Това е много точно, защото имам усещането, че хората в градския транспорт все едно се чувстват затворени в някаква кутийка – никой не ги безпокои и затова се чувстват сигурни. И аз с моите снимки се опитвам да не наруша тази сигурност, не искам да нахлувам в личното им пространство, а се опитвам да уловя как се чувстват защитени зад стъклото. И аз съм така, когато пътувам – все едно направо в космоса се изстрелвам, седя, медитирам, мисля. Едва ли не градският транспорт е единственото място, където можеш да се оттеглиш и да си мислиш за някакви лични неща. И в тези снимки се опитвам да уловя този личен момент. Днес публикувах още една от серията Mirrored и видях, че по този проект работя от 2008 г. – вече 15 години не съм спирал.

Дълго работите по проектите си. Имате ли нещо ново?

Много бих искал да подредя тези снимки в една фотокнига, но нямам такива предложения, може би не познавам и правилните хора. Това е много скъпо начинание, а аз май не се обичам чак толкова като фотограф, че извадя такава сума пари за себе си. Съвсем друго ще е, ако усетя, че някой друг има нужда от това, което снимам по българските улици. Даже имам заглавие за тази фотокнига – „Душите“. Защото душите са това, което всеки ден проучвам, когато излизам по улиците и вдигам фотоапарата, за да снимам.