Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Преди всичко е звукът, какво искаме да изразим с ритъм, музика. Но има и елемент на показност, ударните инструменти винаги са били много атрактивни.“ С перкусионистката Татяна Колева разговаря Светлана Димитрова

Още при обявяването на програмата на фестивала „Софийски музикални седмици“ си избрах един специален концерт. Винаги съм знаела за желанието на Татяна Колева да експериментира, да търси различни партньори, но този път изкушението беше неустоимо – Татяна Колева, маримба, и Живко Василев, кавал. Уговаряме се с нея след концерта да се срещнем за разговор. Концертът, разбира се, беше емоционален, ефектен, виртуозен, с неочаквани и много красиви моменти, в които всеки от музикантите представи своите търсения и открития за звукови съчетания и интересни техники. Емоционално бe и заглавието – Wood-Skin-Air.

На следващия ден отидох в Софийското музикално училище, където Таня Колева имаше майсторски клас. Открих я в залата, заобиколена от ученици, пред които показва и разказва за своя опит, за техниките, които е развила, отговаря на въпроси и отново показва.

Концертът беше нетрадиционен – вие с маримба и ударни инструменти и кавалът на Живко Василев.

Тази формация се случи, както се случват много хубави неща – като дар, от случайността. В България съм с новата формация кавал и маримба по покана на „Софийски музикални седмици“. Тук, в София, направихме нашия български дебют. Преди около година в Холандия бях на концерт на Arifa, група, която смесва фолклор с джаз и оригинални творби. Тяхна почитателка съм и знаех, че от известно време имат в състава си кавалджия. Така на концерта се запознахме с Живко, говорихме малко и стана ясно, че ще работим заедно. Аз отдавна имах в главата си този звук – комбинацията на маримба и кавал. Веднага щом излезе възможност за концерт, предпочетох да направим това дуо. Когато получих поканата за концерт в България, започнахме да репетираме. През декември той беше в Холандия за други свои ангажименти. Тогава направихме проби как ще звучи, дали имаме какво да си кажем като музиканти. Записахме три кратки скици. Оказа се, че има хубав заряд.

Междувременно се потвърди поканата да свиря на много голям фестивал в Хага, Rewire, в началото на април. Той е за експериментална и електронна музика. Те отдавна искаха да бъда техен гост. Идеята беше да свиря соло на Ксенакис за ударни инструменти, но с ремикс с live електроника. Предложих им и нашата формация с Живко, с която освен пиесата на Ксенакис представихме изцяло авторска програма. Преди това направихме предпремиерно представяне в амстердамския клуб De Roode Bioscoop.

Почти всяко дете има малко ксилофонче или барабанче за ужас на съседи и близки. Вие как тръгнахте по този път?

Бях съвсем малка, когато баща ми ме попита дали искам да свиря на цигулка или пиано. Аз реших, че ще е пиано. Тръгнах на уроци в музикална школа във Варна. Преподавателката казала на родителите ми, че набират ученици по ударни инструменти за музикалното училище. Дали го е направила, защото е решила, че нямам пианистични способности, или е смятала, че имам по-други интереси, не знам, но се явих на прослушване. Като си малък, правиш това, което ти казват. Приеха ме в класа на Роза Сивриян и след това в СМУ „Добри Христов“, Варна със специалност ударни инструменти. Вече в училището, докато се готвех за конкурс, разбрах, че това искам да правя – ударните инструменти са моят свят. Това се потвърди и от резултата на конкурса в Провадия (Националния конкурс за млади инструменталисти „Светослав Обретенов“, б.р.), в който спечелих Голямата извънредна награда. После бях приета в Музикалната академия в София. В края на първата година отидохме на конкурс във Франция. Свирихме Сонатата за две пиана и ударни инструменти на Бела Барток. Беше в рамките на голям фестивал и курс по ударни. Спечелихме трета награда, а аз – наградата на публиката. Един от членовете на журито, Робърт ван Сайс, американец, който преподаваше в Холандия, правеше своя интернационален клас и ме покани. Беше много трудно, защото нямаше стипендии. Но направихме невъзможното и успях да замина. За мен беше интересно – нашата школа в България е създадена под патронажа и насоките на проф. Добри Палиев и неговите преподаватели, но за развитието на съвременната музика, за развитието на нашите инструменти бяхме малко по-назад, колкото и да не искам да го призная. Тогава на Запад имаха и инструменти, и по-широк поглед и възможности, по-голяма отвореност към съвременната музика. Ударните инструменти, ако не са част от оркестъра или не са етнически или прототипи на новите инструменти като балафон или различни барабани, всички останали са за съвременна музика.

Няма много концерти за ударни инструменти преди ХХ век, нали?

Да, ударните инструменти навлизат в репертоара в началото на ХХ век. Един от първите е на Дариус Мийо, но от средата на века са първите солистични произведения. Сола, етюди, има преди всичко рагтайм, който се е свирел много на ксилофон. Първо е вибрафонът, после маримбата. Написани са етюди, виртуозни пиеси за телевизионни шоу програми в Америка. Огромна част от традиционната музика на Гватемала и Мексико е за маримба, прототипите на която идват от Африка. Но първите класически творби се създават в Щатите. Един от първите концерти за маримба е на Пол Крестън, по-късно и Мийо пише за маримба и вибрафон. В края на 30-те години се заражда изявен композиторски интерес. Има и оригинални рагтайми от Хамилтън Грийн за нашите инструменти.

Пред учениците в майсторския клас споменахте ваш колега, който изпълнява барок.

В момента е много актуално да се свирят Бах, Скарлати или Рамо на маримба. Но и докато бях в музикалното училище, се свиреха транскрипции. Помня, свирих Шакона на Бах, а с ансамбъла и Малка нощна музика на Моцарт. Много е важно да се свирят адаптации, за да се докоснеш до стила, за да можеш да го научиш, да го усетиш. А и звучи много добре. Пиацола също звучи изключително добре на маримба. Полифоничната музика, тангото с различните пластове звучи прекрасно, нотите са чудесни.

Споменахте етническите инструменти. Търсите ли самата вие? Имате ли такива?

Имам колекция, да. Когато пътувам, ако попадна на нещо, винаги е вълнуващо, а и съм получавала като подарък. Имам малки китайски гонгчета, на концерта свирих с шейкъри от Африка, направени от изсушени семена или от черупки на растения. Имам малък балафон с резонатори от кратунки. Има и китара, направена от калабас, нещо като изсушена тиква или с корпус от кожа на коза. Като цяло първите прототипи на ксилофона, маримбата са различни по дължина дървени късове, наредени по височина на тона.

Децата ви попитаха на какви най-странни инструменти сте свирили. Как се прави изборът – за шоу или при търсене на специални ефекти в дадена пиеса?

Различен е изборът. Преди всичко е звукът, какво искаме да изразим с ритъм, музика. Но има, разбира се, и елемент на показност, на шоу. Ударните инструменти винаги са били много атрактивни. Например като част от пиеса съм свирила на стъклени бутилки. По време на пандемията от ковид направих проект с моята формация Youth Percussion Pool, който се казва „Как да свирим на кактус“. Специално за програмата композирах и аранжирах пиеси за кактуси. Подходих „класически“: сопран, тенор, алт. Не от всеки кактус става свирка (смее се). Трябва да има по-дълги игли, да са по-твърди. Важното е как звучи. Те са повече като пицикати. Избрах кактус, който да има различни височини на тона. Имам видеа, но не съм ги публикувала. Направих саундтрак с кактуси и монтаж. Това беше от нищо нещо. Целта беше да можем да свирим в отворени пространства, да е в ботанически градини и паркове. А и така се погрижих за финансиране, за хонорари на млади музиканти. Беше и добра инвестиция.

Музикантите изпитват затруднения при пътуванията си – цигулки, виолончели … Вие само с чантата с палките ли пътувате? За концерта ви в София освен маримбата имаше още много шумящи, дрънчащи и какви ли не неща, включително и шкурка.

Шкурка се намира навсякъде…

Но все пак трябва да е осигурена в залата…

Трябва да се нагаждаме към ситуацията. Събираме инструменти. Връщам се от много години в България и колкото и нескромно да звучи, съм една от първите, която направи и невъзможното, за да помогне на ученици и свои бивши преподаватели да потърсят инструменти с по-добро качество. Всичко става стъпка по стъпка, с много усилия. Една от първите много добри маримби, които успяхме да внесем в България, е във Варна. Вече в много градове има добри инструменти. В София има поне шест.

Но на концерта казахте, че маримбата е пристигнала от Пловдив.

За жалост и огромно разочарование, има още много да се направи в посока на партньорство, колегиалност и сътрудничество между организатори, институции, изпълнители. Но има вече и много хубави инициативи. Например новата „Перкусионна работилница“, която преди няколко месеца започна в София с огромен успех. Музикалните институции, ако имат инструмент, не го дават. Донякъде го разбирам, но според мен сътрудничеството между гости музиканти, институции и колеги по-скоро би допринесло за развитието на нашата специалност. Благодаря много на колегата, който на приемлива цена предостави личния си инструмент за концерта.

А в чужбина как е?

Пак така се наемат инструменти, но цените са реалистични. Търси се сътрудничество и се работи практично в намиране на решения.

За никого не е тайна, че много деца от България отиват в Холандия, за да учат ударни инструменти. Следите ли ги по време на обучението и след това?

Да, това трябва да е двустранен процес, трябва да имаме контакт. Преподавам в Консерваторията в Грьонинген. За нас е важно да се работи в екип. Аз съм част от екип с трима основни преподаватели. Преподаваме специалност оркестър, тимпани. Специалист съм по маримба, вибрафон, съвременна музика. Но също така си сменяме задачите. Работим като екип. Преподавам и оркестрови трудности, и тимпани, и камерна музика, когато е необходимо. Когато дойдат, студентите попадат в среда, в която не само трябва да се научат да свирят добре, но от самото начало да се научат да работят заедно с колеги. Защото един такъв инструмент, дори да го имаш, не можеш да го пренесеш сам. Само маримбата е сто и двайсет килограма. Студентите трябва да изградят чувство на отговорност към себе си и другите. Освен това колко от нас могат да станат солисти? Разбира се, нещата вече се променят и все повече солисти на ударни има в програмите на оркестрите. Има все повече концерти на перкусионни ансамбли. Радвам се, че много от тези, които са били на моите първи майсторски класове, вече са световно познати. Хубаво е, че се връщат тук. Надявам се, че новите имена, които навлизат, биха инвестирали повече в обединяването на българските перкусионисти, в създаването на приемственост. Това не става насила.

На концерта изпълнихте ваши композиции. Какво ви вдъхновява? Как се ражда заглавието, решението какви инструменти да включите?

Работила съм с много композитори, които пишат за мен. Имаме сесии, в които обменяме идеи, задават въпроси какво е възможно да направи този инструмент. Процесът е много интересен. Един идва с форма, друг със звука. Така ти си непрекъснато ангажиран с импровизация какво може един инструмент да ти даде, какво можеш допълнително да извадиш като звук. Композиторите на съвременна музика преоткриват звуците, всичко, което е около нас. Този процес на търсене, обмен, експеримент всъщност ме насочи към моя звуков свят, даде ми вдъхновение сама да започна да композирам и да правя нови пиеси.

Виждам, че сте си измислили специални техники. Музикантът трябва да има гъвкавост на пръстите – къде да чукне по клавиша, с каква сила.

Да, всичко е въпрос на развитие. Аз продължавам да нагаждам и надграждам всеки ден. Що се отнася до композицията, явно фантазията или опитът, или комбинацията от всичко, което ми се е случвало досега, доведоха до момента, в който да създам мои собствени неща. Аз много импровизирам. Търсили са ме джаз музиканти, свирила съм и в рок група. Винаги има нотка на експерименталност, дори екстравагантност.

Като частта с лъка, в която го теглите по пластините…

Да, в случая записвах в студиото моя албум „Песни за маримба“. Имах в главата си идея, която исках да запиша, и насложих звуковия файл с лъковете. Наскоро направих нова пиеса за вибрафон, пак с наслагване. С Живко Василев вдъхновението дойде от комбинацията на нашите инструменти. Когато се запознахме, се оказа, че за него също е много важно от какво дърво е направен кавалът. Самият той прави свои инструменти и е много отдаден на това. Оказа се, че един от кавалите му е от розово дърво, и пластините на моята маримба са от розово дърво. Това ни доближи още повече и насочи общия ни интерес към съчетаването на нашите два звукови свята. Живко е композитор. Учил е фолклор и джаз. Идва от по-конкретната форма, но беше отворен за провокация. Аз бях готова да навляза в неговия свят. Така че двата свята на конкретност и абстрактност, и на импровизация се доближиха много и мисля, че резултатът се получи на концерта.

Неравноделните тактове харесват ли се в чужбина?

Много, много. Друг е подходът. По-линеарно ги усещат. Това беше интересното с Живко – не да го направим само във фолклорен стил, не беше задължително да стане като танц или хоро, а се получи като крос ритъм. Ако е в 10/8, не е задължително да имаме винаги еднаквия метрум. Смесваме ги.

Разпознах няколко емблематични песни като „Дилмано Дилберо“.

Бяха само загатнати. Ние искахме с вдъхновението от познатите песни и хорà да направим наши авторски пиеси. Това е засега началото. Имаме и други идеи, но концертът беше пилотният ни проект.

Споменахме композиторите, писали за вас?

Спрях да ги броя, но вече са над сто-сто и петнайсет.

С какво ги провокирате?

Може би с това, че имам интерес към новата форма, към новата звучност, към това какво те виждат в нашите инструменти. Има композитори перкусионисти и когато пишат, лежи много удобно, но не винаги като композиция е най-сполучливото. Докато има композитори, да ги наречем неперкусионисти. Те тръгват от формата, звука. Някои композират с компютър, но резултатът макар да е чудесен, невинаги е технически възможно да се направи. Но така или иначе, репертоарът се развива с шеметна бързина през последните двайсет години. Има някои попадения, които са феноменални. Един от композиторите, който много ценя, е от Южна Африка – Питър Клатцоу, с него съм работила и той е писал за мен. Той наистина намери начин маримбата да запее. Тук, в България, Ценко Минкин е много обичан, особено в нашите среди. Изключително съм щастлива, че имам специални пиеси и дори солов концерт от него. Особено силно ме привлича музиката на Мартин Георгиев – друг свят и естетика, която промени много и моето виждане за линията на фразата, ангажираността, себеотдаването в музиката и вярата. Мартин е от Варна, но живее в Лондон, диригент в Кралския балет и е все по-търсен композитор. Неговият Концерт за маримба е едно от най-красивите, но и най-трудни произведения, които съм свирила. Той написа един от концертите, които променят звучността и възможностите на маримбата. Не е подходящ за широка публика, защото има силно религиозен акцент, с византийски модуси. И разбира се, композиторите, с които съм се запознала и работила в Холандия: Луи Андрийсен, Клаас де Фрийз, Яанис Кириакидес и много други. Вълнуващо е, че ми предстои съвместна работа с маестро Емил Табаков и неговия Концерт за маримба, вибрафон и тъпан.

Благодаря за последния ви диск „Песни за маримба“! Въпреки изключително активната ви концертна дейност записите ви не са много. Нямате интерес или живите изпълнения повече ви привличат?

Имам много записи: два солови диска, два с дуо – единият със саксофон, с моя съпруг Рутгер ван Отерло, а другият с орган, с Ян Хаген – както и като солист на различни формации и с оркестри, между които и със Симфоничния оркестър на Българското национално радио.

По време на пандемията записах няколко сеанса, но те излязоха в плейлиста в Ютюб. Да, издаването на дискове намаля. Сега всичко минава през интернет. С моето разбиране и усещане за звук ми е много трудно да приема факта, че музиката се слуша само през телефон, през слушалки, често през компютър без тонколони и се губи качеството. От няколко години винилът се завръща и това е чудесно. Може би и дисковете ще се върнат.

С Живко имаме планове за записи, но това ще стане малко по-нататък.

Да споменем и вашия фестивал. Кога се провежда?

Той е през март догодина. Името му е „Амстердам маримба уикенд“. Целенасочено не се обвързвам с конкретни академични среди, музикално училище или консерватория, за да може финалът да бъде достъпен и за широката публика. Разбира се, има майсторски класове в много сбит период – четири дена. Програмата е микс от джаз, етно, електронна, класическа и съвременна музика. Много цветно, пъстро, пълно е. Идеята е да излезем от големите зали, джаз клубове и алтернативни сцени за музика и да се срещнем с повече хора.

Татяна Колева е родена във Варна. Учи пиано и ударни в СМУ „Добри Христов“ във Варна, продължава обучението си в НМА „Панчо Владигеров“, в Консерваториите на Ротердам и Хага. Сред нейните учители са Р. Сивриян, проф. Д. Палиев, Р. В. Сайс, С. Шик, З. Финк, В. Фос и Д. Ууд. Ангажирана активно с представяне и популяризиране на нова музика и арт форми по цял свят, тя е призната за едно от водещите имена в областта на перкусионната и съвременната музика. Изнася концерти и води майсторски класове в цяла Европа, САЩ, Канада, Япония, Йордания и Мексико. Реализира множество проекти, голяма част от които са създадени специално за нея. Първият ѝ солов компактдиск Knock on Wood е издаден през 2004 г. от NovaLinia Records. Татяна Колева има записи за Decca, New World Records, Unsounds, Attacca, Unsounds, Mode Records, Orgelpark Records, Wergo, BVHAAST, ICSM Records и др. Свири като солист с различни оркестри и редовно си сътрудничи с водещи ансамбли и театрални трупи от целия свят. Свири в много успешните дуа с джаз саксофониста Рутгер ван Отерло и органиста Ян Хаге, както и с експерименталната рок група Rubatong. През 2009 г. създава младежката формация Youth Percussion Pool. Носителка на много международни награди, Татяна Колева е отличена през 2010 г. с наградата Музикант на годината на БНР и предаването „Алегро виваче“, а през 2019 г. получава Златен медал в Manhattan Music Competition, Ню Йорк.