Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Когато Русия нападна Украйна на 24 февруари 2022 г., тази война преобърна целия ми свят. Със сигурност не само моя, но и моя. Струваше ми се невъзможно, немислимо. Война в Европа – след две ужасяващи световни войни, за които бях чела. Всеки път се вълнувам, четейки и преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека, приета на 10 декември 1948 г. Струваше ми се, че тя е помъдряването на човечеството, което няма да допусне нова война – поне не в цивилизования демократичен свят:

Като взе предвид, че признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света.

Като взе предвид, че пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството, и че създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения, бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека…

Ето това се преобърна за мен с нахлуването на Русия в Украйна. А за изминалата година и половина светът ми се намести в такъв обърнат вид – с жертвите, ужасите, новините за войната. Тя е, ако не в предния, то поне в средния и никога в задния план на живеенето ми.

Изложбата „След войната“, открита в галерия „Капана“ в Пловдив, отново смути обърнатия ми свят. Тя е в рамките на Седмицата за съвременно изкуство и продължава до 5 октомври. Когато е замислял темата на това издание, кураторът Емил Миразчиев се е надявал войната да е свършила. Но тя продължава и това задава нова перспектива и на самата изложба, и на художниците, а неизбежно и на зрителите. Войната все някога ще свърши, но както не съм очаквала, че въобще ще започне, така и не съм мислила как ще завърши и какво ще е след нея… Ето отговорите на художниците.

Алла Георгиева (България/Украйна) представя „Родни пейзажи“ (2023) – три големи платна (юргани), съшити от различни десени камуфлажен плат. Трогателни идилични картини на къщи, дворове, кротко пасящи домашни животни, чиито силуети се губят и появяват сред маскировъчните петна. Единственият ясно очертан обект е забита в земята руска ракета. Според художничката „войната, започната от Русия срещу Украйна, показва, че в света войните никога няма да спрат“. Вече никоя страна не е застрахована. Градовете, селата и жителите ще трябва да се научат да се крият, да се маскират, да живеят в бомбоубежища, да стават невидими. Мрачна прогноза за обречения свят на невинните.

Бомби включва и инсталацията „Военно присъствие“ (2023) на Велизар Димчев – зад завеса с изображение на обезумяло лице и с видео, представящо сякаш древен войник в битка. Впечатлението е за обстановка в лунапарк и същевременно за видеоигра, зловещо превърнала се в насъщна реалност. Обобщен образ на войната и крайностите на човешката психика в нея е търсил художникът в произведението си – там, където човекът/човечеството губи своя разсъдък.

Наглед спокойна и абстрактна е инсталацията от висящи черни меки модули REM (2023) на Група „7+1“ (Камен Цветков, Панчо Куртев, Илко Николчев, Йоханнес Артинян). Те са прозирни, но и плътни, сред тях зрителят се разхожда, вижда и не вижда другите… Фразата на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“ е мото на това произведение. А REM е съкращение от „бързо движение на очите“ – фаза на съня, в която запомняме сънищата си. Какво сънуваме и какво преработваме от действителността, е въпросът, когато войната присъства в нея…

Агресията на Русия/СССР в миналото на България, а и днешната ѝ политика бележат работите на Димитър Келбечев – в изложбата и в акцията му „Интервенция“. Слагайки кавички на думата „освободителка“ в надписа на паметника Альоша, художникът възстановява историческата истина. Упорито настояващи, че окупационната съветска армия е „освободителка“, надписите на тези паметници периодично се подлагат на „редакция“, включително и в София. Войната в Украйна неизбежно изостря нетърпимостта към тях – този път необратимо, струва ми се.

Ясно и категорично е „Светлинно послание“ (2023) на Емил Миразчиев – редица от светофари, в които червената светлина е заменена със синя. Украинското знаме сега е символ на борбата за свобода и независимост срещу агресора Русия. А художникът заявява позицията в подкрепа на жертвата.

Жана Кадирова (Украйна) участва в изложбата с две много силни произведения. Във видеото „Руска ракета“ (2022) тя е залепила стикер с изображението на руска ракета върху стъклото на влак. И впечатлението е, че тя лети над мирни градове така, както истинските руски ракети в Украйна. Да си представим, но и да знаем, че това е съвсем реална заплаха и за все още мирния останал свят… „Паляниця“ (2022) е преживяването на Жана Кадирова във войната. Думата означава опечен на фурна пшеничен хляб, но се превръща и в символ, и в код – защото руските окупатори не могат да я произнасят правилно. В началото на войната, премествайки се да живее в безопасност в Карпатите, тя забелязва речните камъни. И ги превръща във филии от паляниця. Дарява 100% от парите, получени за тях, на Териториалната отбрана на Киев. В началото на войната смята, че изкуството е сън, че е абсолютно безсилно пред безмилостната военна машина. „Сега вече не мисля така: виждам, че всеки артистичен жест ни прави видими и прави гласовете ни чути!“.

Безмилостната военна машина е представил в работата си „Желязната разходка“ (2023) Иван Иванов – чрез видео, в което тя минава върху стоманена плоча, и чрез веществените резултати от това преминаване. Войната оставя не просто следи, а деформира, включително и човека…

Сдържано мрачна е визията на Надя Генова за след войната. В „Небе“ (2023) летят в бездушна равнопоставеност найлонова торбичка, хартиени боклуци, а сред тях – камуфлажен плат или летателен апарат? В SOS (2023) зовът за помощ е изписан от климатиците върху фасадата на също така бездушна и безлична сива панелна сграда. „Войни има от хиляди години. Днес също“, отбелязва художничката. И работите ѝ представят „мъчителното безсилие на човечеството“.

„Картина в розово“ на Наталия Залозная (Беларус/Белгия) е вдъхновена от снимка на Питър Бърнстейн. И действително е в розово: празнува се победа и край на война, хора се целуват, чукат се чаши за наздравица… Но усещането е тревожно. Горчивият вкус на победата обсъжда с тази картина художничката. Жертвите, загубата на близки хора слагат ли край на войната за потърпевшите? Твърде висока е цената – всъщност на всяка война. И продължава темата в „След войната. Дневници“ (2023) – куб от пресована хартия. Напомня за „хилядите човешки съдби, осакатени от валяка на историята“…

„Възможният световен мир“ (2023) на Наташа Кюпова е голямо живописно пано, изпълнено с вихри в различни нюанси на червеното върху силуетите на континентите. Тук-таме има пробиви в жълто и бяло. „Има места по света, където никога не е имало война“, отбелязва художничката. Антарктида например. А държавите, в които никога не е имало война, са: Вануату, Ватикана, Исландия, Гренландия, Сан Марино. В Швеция и Швейцария не е имало война през последните 200 години. Утопия ли е да се обърне тази карта на планетата и местата без война да са нейната нормалност? Поне на мен сега ми изглежда така. А „Отживелица“ (2023) на Наташа Кюпова е видео – представя фигурки на войници на бойно поле, расте трева, трупа се пръст и ги поглъща. Краят на войната, на всяка война…

Друг край на войната виждаме в „Трансформация“ (2023) на Севдалина Кочевска. Три видеа показват военни машини, вероятно паметници, в околностите на Пловдив. На дулата им художничката закача люлка, на която се люлее. Дали е оптимистичен този край? Едва ли. Със сигурност не днес и сега, когато войната продължава.

Олга Володина (Русия/България) се представя в изложбата със серия черно-бели фотографии и с филма „Метаморфоза“ – като част от мултидисциплинарен проект, свързан с повлияното от медиите човешко съзнание. На откриването представи и пърформанс – художничката, изцяло обвита с бели бинтове, седи в инвалидна количка. В ръката ѝ се влива черна течност от система с надпис „Пропаганда“. Недвусмислено е посланието за пропагандата като зло. Тя „подменя понятия и използва гръмка реторика и думи като „освобождаване на земя“, „денацификация“ и т.н. вместо завземане на чужда територия и окупация“, пише художничката. Това зло трови и видимо омаломощава всеки, си мислех, докато гледах действието. А после и самотно изоставената в количката си авторка, докато публиката беше заета с други неща.

Ще забравим ли така и войната, се запитах.