Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Юбилеен разговор с проф. Александър Кьосев

Знаем, че читалището е рожба на Възраждането, на порива за просвещение, на стремежа да се върви напред и нагоре, да се съхрани идентичността. Какво остава днес от този порив?

Нека поговорим първо за самата идея за читалище и нейния български вариант. Читателски клубове има навсякъде, обикновено се конкурират с много сериозни католически и протестантски училища и университети, но те нямат това социално значение, което имат читалищата в България. В хоризонталната мрежовидна структура на Българското възраждане читалищата заедно с църквата и с даскала в училището са роден отдолу просветителски институт. За разлика от западните общества, в които читателските клубове са допълващи по отношение на университети, гимназии, библиотеки, при нас читалищата заедно с църквата и началното училище имат определящо значение. Модерната българска нация възниква на базата на тези три културни института, които я създават като модерна въобразена общност в смисъла на Бенедикт Андерсън. В този смисъл те са уникална българска традиция и имат решаващо значение. Известно е, че там има сътрудничество между читатели и нечитатели, тоест хора, които могат да четат вестници, книги или някакви други важни материали, ги четат на други, които са неграмотни, но се интересуват. И това е модел на културна йерархия – тези, които знаят, отделят време и усилия за просвещение, а другите, които не знаят и често са неграмотни, търсят грамотните и знаещите, уважават ги, попиват прочетеното. Ако скочим за момент в съвременността, ще разберем веднага, че тази културна йерархия вече не е очевидна, няма я просто, всеки сам си преценя. Знаещ-незнаещ, в социалните мрежи всеки има достъп до информация, мнение по всички въпроси и това, че някой е експерт, няма никакво значение. А традицията ни показва, че мрежата от читалища не просто образова българския народ, а че направо участва в създаването му като народ. Читалищата у нас нямат централизиран произход, те възникват самостойно, възникват като мехурчета в течност, която започва да кипи в различни точки.

Какво се е случва с тези читалища, днес е най-интересният въпрос. Знаем, че в цялата страна те са над три хиляди.

Абсолютно учудващо е, че тази мрежа от локални културни институции продължава да съществува повече от столетие и половина. Тя е преживявала всички културни, военни, социални, икономически катаклизми на България и е оцеляла и до днес. Те просъществуват и при социализма, тъй като в някакъв смисъл идеологията на читалищата и официалната идеология на комунизма могат да бъдат свързани, читалищата са „народна“ инициатива, „народна“ просвета, следователно „народната“ комунистическа власт трябва да ги подкрепя. Но стигаме до нашата съвременност. И какво виждаме в момента? В моите очи не виждаме читалища, а техни паметници. Тоест нещо, което е било изключително важно и специфично българско, привидно продължава да съществува, но вече по-скоро имитира собственото си съществуване. От над 3000 български читалища (в края на миналата година НСИ регистрира 3319 като 665 са в градовете, а 2654 в селата) реално функционират сигурно по-малко от половината. Огромната мрежа има само 260 886 членове, т.е. средно около 79–80 членове на читалище: ще се съгласите, че от гледна точка на онези, които поддържат сградния фонд и дейностите им, това не изглежда много ефективно. И тъй като тези читалища са автономни – има специален закон, който урежда тяхната дейност, което е хубаво, но в резултат на това никой не може да се меси истински в политиката на читалищата – те според мен естествено са се поделили на три типа. Първите се управляват от застаряващи културни елити по места, които в дигиталната епоха имат малко представа накъде се движат българската и световна култура. Там се практикуват понякога традиционни просветни курсове по чужди езици, музика и танци, говори се за дигитални умения, но малко нови неща се правят, функциите на читалището се пазят в музеен вид, без особени промени. Вторият тип са истински активни читалища, в които по-млади хора са поели нещата в собствени ръце и превръщат читалището в истински привлекателен културен център с дигитален достъп до културно съдържание и курсове за съвременни културни компетентности. Третият тип читалища са такива, които само се водят читалища, те са всъщност със затихващи функции. Не са ми известни социологически изследвания в тази посока и си мисля, че не само аз не зная колко от читалищата вече почти не функционират, а са само повод общините да похарчат определени пари и да задоволят нечии местни интереси. Разбира се, не трябва да бъдем несправедливи, има и активни читалищни дейци. Аз съм правил интервю с една читалищна библиотекарка в Ихтиман, която разказа фантастични неща и заедно с това, като чу какво правят нейните колеги в регионалните библиотеки, бе принудена да признае: „И ние си мислехме, че правим нещо“.

Има конкуренция между библиотеките и някои читалища. Наред с това в някои населени места има лоша конкуренция между училищата с техните извънкласни форми и читалищата.

Като цяло културната политика към децентрализация би трябвало да е най-важната, първи приоритет на българската културна политика. И в това отношение мрежата от читалища може да бъде най-важният инструмент на подобна политика. Това означава, че Министерството на културата в сътрудничество с Министерството на образованието би следвало да имат стратегия за развитието на тази стара традиция. Да инвестира в читалищната мрежа не само пари, а и хора, експертиза, така че читалищата да се обновят и да се превърнат в съвременни местни културни институти, които събират хора, задържат миграцията към големите градове, създават особено за младите условия за културен живот по места. Един съвременен тип читалище би могъл да създаде на младите хора усещане, че са свързани със света, че си информирани и знаят какво се случва, могат да следят ключови културни събития в големите градове, в София, дори в чужбина. Достатъчни са няколко мощни компютъра, абонамент и достъп до дигитални бази данни, до събития, които биват стриймвани – и те ще могат да четат книги и ръкописи от Националната библиотека в София или ще могат да гледат дигитално излъчвани представления – например на Народния театър, но защо не и на „Ла Скала“ или на Шекспировия театър, ще могат да правят дигитални турове в световни музеи.

Ще ви споделя факти от едно европейско изследване за културната консумация от 2017 г. Според него България, Северна Македония и Румъния изостават рязко по културна консумация от останалите страни, членки на ЕС. Разликата е около 20% – говорим за посещения на кина, на театри и концерти, на изложби, дискусии и литературни четения. Но тя всъщност е още по-голяма, когато става дума за провинцията, малките градчета и селата. 83% от българското население там въобще не посещава културни събития. Разликата със селското население в Холандия, Белгия и Германия е гигантска, там над 83% от населението ходи на културни събития. Ние имаме страхотен проблем с децентрализацията на културата. Читалищата са очевидно тип решение на този проблем, но никой не инвестира мисъл и средства, и хора, и експертиза, за да може той да бъде решен.

Читалището и четенето са пряко свързани. Ваше изследване на читателските практики в България показва, че групата на активно четящите застарява и се свива. Твърдите, че високата култура се превръща в контракултура.

Това го каза проф. Владимир Градев, аз много го харесах. Но то не е вярно – тя не се превръща в контракултура, защото никой не ѝ обръща внимание, а се превръща в бутиково занимание. Превръща се в нещо подобно на операта, макар че Пламен Карталов се научи да създава гигантско оперно улично шоу, което събужда интерес. Но истинското четене на печатен носител не е в състояние да се превърне в шоу. Нашето изследване, което обхваща периода между 2006 г. и 2022 г., показва, че активните читатели у нас са между 10 и 13%. Те имат ясен социален профил. Обикновено живеят в големите градове, хора на зряла възраст със солиден доход и солидно образование. И тъй като става дума за застаряващо поколение, кръгът им непрекъснато намалява, подобно други южноевропейски страни, у нас няма голяма група активни читатели, каквато е традицията на северноевропейските страни. Но най-интересно според това изследване е, че тази група активни читатели чете всевъзможни неща. Те не четат непременно Данте, Гьоте или Достоевски, дори не четат Георги Господинов или Милен Русков. Под „активно четене“ се разбира най-вече четене на всевъзможна популярна литература, исторически мистерии в стил Дан Браун, патриотични четива или популярни романи за домакини.

А каква част от тези 10–13% четат сериозна литература?

Това много трудно може да се хване със социологическо изследване, което работи с широко понятие за четене. Но ние изследвахме специално съвременната българска литература – в извадка от 1000 души, която е представителна за страната, степента на нейната познатост е между 30 и 60 души. Георги Господинов промени донякъде ситуацията, той е известен на 150 души, тоест на 15% от анкетираните хора, които са от всички слоеве на населението. След него известността на съвременната българска литература пада на около 5% и тук се появяват автори на популярни четива като Розмари Де Мео, чиято известност се движи между 3 и 5%. Тук са също автори като Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ключови автори на съвременната българска литература Милен Русков, Алек Попов, Теодора Димова, Елена Алексиева, Емилия Дворянова имат видимост около 1%, имената им са известни на около 10 души на хиляда.

Но нека се върна малко назад и завърша количествената картина. Хората, които четат по няколко пъти в годината или по-рядко (какво ли значи по-рядко?), сe движат през годините между 30% и 40%. А около 30–33% заявяват директно, че не четат. Така се разслоява българската читателска публика и от 2006 г. насам. По отношение четенето на печатен носител тенденциите са ясни, аз ги обобщавам в израза корабът потъва бавно. Тоест намалява броят на прочетените страници, намалява времето, отделено за четене, намалява броят на прочетени страници като еднократен акт на четене, намалява броят на прочетените книги в живота. Ако тази тенденция продължи, след 50 до 70 години никой няма да чете на печатен носител. Паралелно с това, дигиталното четене рязко скача, но то е четене в друг смисъл.

От данните, които давате, излиза, че то не може да догони спада при четенето на печатен носител. Ако спадът в първия случай е около 20%, то ръстът при дигиталното четене е около 10%.

Това се дължи на факта, че преди четенето е било единствената евтина интелектуална дейност в среда, в която има ниска конкуренция на предлагане на културни продукти. Отдавна вече не е така. Сега сме заобиколени от всевъзможни изкусителни стимули, безбройни културни продукти или неща, които воюват за нашето внимание. Четенето е в свръхконкурентна среда и не може да претендира за онова място, което е имало преди 50 или 100 години. Ние наблюдаваме неговото място в снопа от конкуриращи се културни възможности. Така че този спад, за който говорите, не е истинският проблем. Истинският проблем е, че под дигитално четене се разбира сноп от дейности, които невинаги са четене в предишния класически смисъл.

Какво е тогава бъдещето на четенето?

Самите изследователи на четенето са раздвоени и разтроени. Има такива, които се занимават като мен по-скоро със старите класически типове четене и тяхната съдба. Има и изследователи на дигиталното четене, които оптимистично описват неговите предимства – това, че е многоканално, гъвкаво, бързо, схваща светкавично ядрото на информацията. То е станало сякаш близко до визуалната култура, където информацията се извлича сякаш с един категоризиращ поглед. Подобни дигитални читатели по-скоро скролват текста, отколкото да пълзят бавно по него, да го „прелистват“. Но и оптимистичните изследователи на дигиталното четене също признават, че съществува проблем с вниманието и концентрацията, че читателското внимание се намира в състояние на тревожно трептене, което не позволява дългото и дълбоко четене на един текст. Важно е да се разбере, че това не се дължи на някакво затъпяване на поколенията, а на културно-технологичната среда, в която живеем. Ритъмът на живота е съвършено друг, предлагането има силно конкурентен характер, дигиталната информация тече по множество канали, визуални, вербални и аудиокодове се конкурират. В резултат на това самото социално време се е накъсало сякаш на клипове, на малки отрязъци, кванти, и вниманието се структурира съобразно тези кванти и множеството канали.

Споменахте, че в северноевропейските страни се чете повече. Наскоро един приятел се завърна от Италия и сподели, че първото различие, което се набива на очи – при това в една южна страна – е, че хората там четат повече. Разбира се, масовата грамотност в Западна Европа е 80% още във втората половина на XIX в., докато у нас тя е едва 50% докъм 30-те години на XX в. На какво се дължат разликите, като изключим познатите исторически предпоставки?

Изследователите на четенето са наясно, че има голяма разлика между Европейски север и Европейския юг. В Европейския север се чете много, а в Европейския юг значително по-малко. България се подрежда в това отношение до Португалия и Италия. Не вярвайте на това, че хората в Италия четат чак толкова много. И това се дължи на нещо много просто: на юг животът на открито, на улицата, е много по-привлекателен и възможен, климатичните условия го предполагат, докато камерният живот в северните страни предполага друг тип културни занимания. Освен това скандинавските образователни модели са много по-успешни. В България имаме и още нещо, което се случи през 90-те години. Наричам го културна катастрофа и аномия, тоест загуба на ценностни кодове и дезориентация на населението, което в един момент заживя под знака на една мутраджийска култура, която се превърна в модел на подражание. Тази културна дупка започна да се преодолява към 2010 г., но тя оказа много сериозно влияние. Междувременно високата българска култура, която беше висока социалистическа култура и имаше своите сериозни дефекти – виждаме ги и сега в Съюза на българските писатели – загуби авторитет и беше подменена със своя медиен двойник. Тоест говорим за един сложен процес, при който социалистическата култура катастрофира като авторитет, появиха се контракултурни модели на поведение, появи се чалгата като най-важния културен модел на поведение и паралелно с това се появи медиатизирана популярна култура, която завзе мястото на т.нар. висока култура. Тоест в България протекоха едновременно четири революции. Първо, смени се политическата и икономическа система; второ, смениха се тотално съмнителните културните авторитети на соца, но със страхотни загуби в целия този процес, трето, станахме свидетели на дигиталния преход и четвърто – на възхода на популярната медийна култура. Всичко това се случи едновременно. А днес ни се налага да добавим към това и хибридната война, кризата на понятието за истина и културата на страха и несигурността, които ни обграждат.

И пето, стигна се до крушение на образованието. Как тази сложна ситуация се отразява на образованието?

Ето един интересен факт, който винаги давам за пример. Българските деца участват в два вида външно оценяване на техните резултати – по проекта PIRLS и по проекта PISA. PIRLS мери читателската и математическата грамотност на децата на 11-годишна възраст. PISA мери грамотността на 15–16-годишните. Интересното е, че резултатите от PIRLS са добри, там българските деца се класират сравнително напред, а резултатите от PISA са лоши и стават все по-лоши. Което означава, че проблемът вероятно е свързан с възрастовата социализация. Знаем какво се случва между 11 и 15 години, нарича се пубертет, а в пубертета човек напуска моделите, които са му зададени от семейството, и започва да се социализира, да се превръща в зряла личност по модели, които му дава външният свят. И точно в този момент се случва катастрофата на българската грамотност. Тоест външните модели задават на нашите юноши вероятно други критерии. Едно от потресаващите неща в нашето изследване е, че на въпроса четете ли достатъчно, има различни възможни отговори. Единият от тях казва: не чета и не ми е нужно, и този отговор се дава от голям брой хора, над 35%. Представете си среда, която не стимулира младите хора и за които всички тези училищни изисквания са някаква досадна формалност. Те живеят в друг свят: свят на електронни игри, на мемове, на социални мрежи, където се оправят доста добре, там те са грамотни. Но когато се стигне до четене с разбиране и функционална употреба на прочетеното, не са чак толкова грамотни. И това е образователен проблем, но и проблем на културните модели за социализация, които предлага българското общество.

Имате ли предложения как да се подобри училищната среда?

Проблемът с четенето е световен, той е не само български. Но в България е особено тежък. Вече невролози и психиатри говорят за това, че употребата на дигиталните устройства създава attention disorder syndrome, липса на концентрация и „когнитивно нетърпение“. Текстовете обикновено се четат повърхностно, без да може да се стигне до техните сложни асоциативни, интертекстуални, философски дълбочини. И аз не знам да има ясна стратегия за справяне с това. Още повече че изследователите на четенето са разделени на технологични песимисти и технологични оптимисти. Не знам как да излезем от тази ситуация. Наскоро разговарях с министъра на образованието и неговия екип, който е много отворен. Водихме предварителни разговори за създаване на няколко експериментални класа, за да се види дали пък не може да се тръгне по обратния път – от детската и юношеската популярна култура към по-сериозни и високи примери. Става дума за експериментални класове – в 7-и, 10-и и 12-и клас, три различни възрастови нива –където учениците да бъдат питани какво харесват. След което учителят, взимайки предвид техните предпочитания, да подготвя индивидуално урока за всяко дете. Ако например ученикът посочи „Игра на тронове“, урокът може да се развие в посока епическата литература, „Илиада“, „Одисея“, „Енеида“, съдбата на епоса, раждането на романа. Това поставя огромни изисквания пред българските учители. За съжаление, не всички биха могли да ги реализират. Но можем да направим експеримент, за да видим дали нашите хипотези са верни и дали има шанс да променим нещо. Да се види дали и как това би повлияло върху разбирането, върху задълбоченото проникване в текста, върху функционалната и културната грамотност.

Наскоро в едно интервю казахте, че хората като вас, хуманитарни учени и публични интелектуалци, си отиват. Малко тъжна констатация преди 70-годишния ви юбилей.

Преди няколко дни станах дядо и вече окончателно преминах към една възраст, в която дори много да искам да имитирам бодрост и младежки плам, не бих могъл. Но има интересни млади хора, има страхотни НПО-та, които се занимават с образование и култура. Така че ситуацията не е чак толкова песимистична. Корабът потъва бавно, но за сметка на това корабният оркестър свири прекрасно.

Разговаря екипът на „Култура“