Страстите Христови по Мел Гибсън
При появата си през 2004 г. филмът „Страстите Христови“ на Мел Гибсън предизвика сериозна полемика. Анализът на Жирар, публикуван тогава в сп. „Фигаро магазин“, се опитва да защити творбата, вписвайки я в определена естетическа и богословска традиция
Още преди излизането на филма в Съединените щати Мел Гибсън организира частни прожекции за журналисти и религиозни общности. Ако целта му е била да спечели доброжелателността им, той претърпя неуспех или, напротив, замисълът му е бил друг, доказателство за един по-висш макиавелизъм.
Последвалите коментари, вместо да възхвалят филма или да успокоят публиката, бяха заклеймявания или тревожни предупреждения относно антисемитски прояви, които биха могли да съпътстват появата на този филм в кината. Дори „Ню Йоркър“, принципно отличаващ се с ведрия си хумор, този път изгуби хладнокръвието си и обвини филма, че бил по-близо до нацистката пропаганда, отколкото всяка друга кинотворба след края на Втората световна война.
Нищо не оправдава подобни обвинения. За Мел Гибсън смъртта на Христос е дело на всички хора, като се започне от самия Гибсън. Когато филмът леко се откъсва от евангелските източници, което се случва рядко, то не е за да очерни евреите, а за да изтъкне състраданието, което Иисус вдъхва на някои от тях: например на Симон Киринееца, чиято роля е значително увеличена, или на Вероника, жената, която според преданието по време на изкачването на Голгота подава на Иисус ленената кърпа (убруса), върху която се запечатват чертите на лицето Му.
След излизането на филма обвинението в антисемитизъм стана безпочвено, но противниците на филма се прегрупираха на ново бойно поле – прекомерното насилие, с което, ако им се вярва, се отличава тази творба. Безспорно насилието е голямо, но то не надхвърля други филми, които противниците на Мел Гибсън не мислят да изобличават. Тези „Страсти“ разбуниха и медийни реакции по повод на насилието в спектаклите. Мнозина, които обикновено се примиряват с насилието или пък съзират в неговия постоянен прогрес победа на свободата над тиранията, този път изобличиха филма на Гибсън с невероятна жар. И обратното – онези, които обикновено възприемат като свой дълг изобличаването на насилието, макар и без особен резултат, сега толерират филма и се разсипват в похвали.
За да оправдаят нагласата си, противниците на филма изземат от обичайните си опоненти аргументи, които преди това са им се стрували прекомерни или смешни в устата на другия. Опасяват се да не би „Страстите Христови“ да „накърнят чувствителността“ на младите, да не ги превърнат в „наркомани на насилието“, неспособни да оценят истинската изтънченост на нашата култура. Третират Мел Гибсън като „порнограф“ на насилието, докато той е един от редките режисьори, които не смесват системно еротизма с насилието. Някои критици отидоха толкова далеч в подражанието си на своите опоненти, че дори включиха религиозното в своите диатриби. Обвиниха филма в „нечестивост“ и забележете, дори в „кощунство“.
„Страстите Христови“ провокираха необичаен „кръстосан лов“ между противници, винаги служещи си с едни и същи аргументи. Двойната смяна на мнението се разгръща със съвършена естественост, с което цялото това начинание започва да наподобява класически балет, толкова по-елегантен, колкото по-малко съзнава себе си.
Каква е невидимата, но суверенна сила, която манипулира всички тези критици, без те да си дадат сметка за това? Според мен това са самите Страсти Христови. Ако ми възразите, че са били екранизирани толкова пъти в миналото, без никога да предизвикат нито огромно възмущение, нито подобно възхищение, ще ви отговоря, че те никога не са били заснемани с безпощадния реализъм на Гибсън.
Холивудската захаросаност властва над религиозното кино чрез образа на Иисус с толкова руси коси и тъй сини очи, че няма как да бъде подложен на мъчения от римските войници. През последните години сме гледали и по-реалистични „Страсти“, но пък изпълнени с постмодерни дързости, най-вече сексуални, чрез които режисьорите разчитаха да прибавят малко пипер на Евангелията, смятани от тях за недостатъчно скандални. Не знам дали въобще съзнават, че жертвайки „академизма“ в името на „бунта“, те правят Страстите Христови блудкави и ги банализират.
За да се възвърне на Разпването неговата скандална мощ, е достатъчно то да бъде заснето такова, каквото е било, без да се добавя или маха нищо. Дали Мел Гибсън осъществява тази програма докрай? Не напълно, разбира се, но достатъчно, за да разбърка всякакви конформизми.
Основното обвинение срещу филма, на което аз ще се спра, е, че той изневерява на духа на Евангелията. Вярно е, че Евангелията се задоволяват с изброяването на всички насилия, които понася Христос, без никога да ги описват детайлно, без никога да показват Страстите, „както те са били“. Да вадиш аргумент от оголеността и припряността на евангелския текст срещу реализма на Мел Гибсън, означава да подменяш историята. Ясно е, че в първия век от нашата ера не се е практикувало реалистично описание в модерния смисъл на думата, тъй като още не е било измислено. Първият импулс за развитието на западния реализъм най-вероятно идва от Страстите Христови. Евангелията не отхвърлят подобна възможност, която не е съществувала по тяхно време. Ясно е, че вместо да избягват реализма, те го търсят, но не разполагат с необходимите ресурси. Разказите за Страстите Христови съдържат повече конкретни детайли, отколкото всички научни творби от епохата. Те са първата стъпка напред към все повече реализъм, който дефинира същностната динамика на нашата култура в епохите на виталност. Първата движеща сила на реализма е желанието да се подхрани религиозната медитация, която по същността си е медитация върху Страстите Христови.
Насаждайки презрение към реализма и към самата реалност, модерната естетика напълно извращава интерпретацията на западното изкуство. Тя измисля разделението между естетическото, от една страна, и техническото и научното – от друга; разделение, което започва да съществува едва през модернизма и може би е ласкавото название на нашия упадък. Желанието да се постигне истинното и да се обрисуват нещата е съществувало и преди, то е възтържествувало през вековете и е създало шедьоври, от които Гибсън твърди, че се е вдъхновявал. Самият той споменава Караваджо. Би трябвало да си спомним също за някои римски или испански разпятия, за Йеронимус Бош и всички изображения на страдащия Христос…
Вместо да презира науката и техниката, голямата живопис на Ренесанса и на модерните векове поставя всички нови открития в служба на желанието си за реализъм. Вместо да отхвърля перспективата чрез „заблудата за окото“ (le trompe-l'oeil), тя я възприема със страст. Нека си спомним мъртвия Христос на Андреа Мантеня…
За да разберем какво е искал да направи Мел Гибсън, струва ми се, че би трябвало да се освободим от всички модернистки и постмодернистки снобизми и да възприемем киното като продължение и преодоляване на големия реализъм в литературата и живописта. Ако съвременната техника често изглежда неспособна да пресъздаде религиозното чувство, то е, защото никога досега големи артисти не са я преобразявали. Нейното изобретяване съвпада с първия срив на християнската духовност от началото на християнството. Ако творците от Ренесанса разполагаха с кино, мислите ли, че щяха да се посвенят да го използват? Мел Гибсън се опитва да възобнови връзката с реалистичната традиция. Целта му е да употреби несравнимите ресурси на техниката за възможно най-реалистичното начинание – киното. Рисковете съответстват на амбицията, характерна за това начинание, което днес ни изглежда необичайно, но е често срещано в миналото.
Щом възнамеряваш реално да заснемеш Страстите и Разпването, няма как да се задоволиш с няколко отрязъка, където да покажеш мъките, понесени от Христа. А трябва да ги представиш. В гръцката трагедия е било забранено да се представя пряко смъртта на героя, чували са го от вестител, разказващ какво ще се случи. В киното е невъзможно да избегнеш същественото. Късото съединение при бичуването или разпването трябва да отстъпи пред решаващото изпитание. Да се представят ужасяващите неща, „както са били“. Следва ли да се възмущаваме тогава, ако резултатът не наподобява прарафаелитска картина?
Освен че е включвало определен брой удари, римското бичуване е било сигурна смърт, начин на екзекуция, както и разпването. Режисьорът ни го напомня в своя филм. Насилието при бичуването във филма е неудържимо, то е великолепно заснето, както впрочем и цялата творба.
Мел Гибсън се разполага в определена мистична традиция, свързана със Страстите Христови: „Коя капка кръв си пролял за Мене?“ Чувства се длъжен да представи страданията на Христос възможно най-точно не за да подхранва дух на отмъщение срещу евреите или римляните, а за да размислим над собствената ни виновност.
Разбира се, това не е единствената възможна нагласа спрямо Страстите. Възможна е добра употреба или злоупотреба с този филм, но не е редно да заклеймяваме начинанието изначално, не бива да го обвиняваме със затворени очи, че превръща Страстите в нещо, което те всъщност не са. Никой в историята на християнството не е успял да представи Страстите Христови така, както реално са се случили.
Когато отидох да гледам филма, прожекцията се предшестваше от показа на три или четири рекламни филмчета, преизпълнени с глупаво насилие и със садомазохистични инсинуации, които бяха лишени от всякакъв религиозен, естетически, а и чисто човешки интерес. Как всекидневните потребители на подобна отврат, които я коментират и говорят за нея на приятелите си, могат да се възмущават от филма на Гибсън? Ето какво не се побира в ума ми.
Нека започнем с абсурдните упреци, че филмът отивал „твърде далеч“, че „преувеличавал с наслаждение страданията на Христос“. Как биха могли да бъдат преувеличени страданията, които Той е понесъл едно след друго, най-ужасяващите мъчения, измислени от римската жестокост?
Дори признавайки цялостната легитимност на начинанието, бихме могли да съжаляваме, че Мел Гибсън е отишъл по-далеч в насилието, отколкото евангелският текст го изисква. Филмът започва с бруталностите срещу Иисус след задържането Му, онова, което Евангелията не описват. За да лиши подобни критики от основния им аргумент, режисьорът, струва ми се, би могъл да се ограничи с неминуемото. Цялостният ефект щеше да бъде също толкова силен и филмът не би дал основание за лицемерни упреци, че се съобразява със съвременния вкус към насилието.
На какво се дължи поразяващият ефект на всяко изобразяване на Страстите, вярно на евангелския текст? Има някакъв антропологически аспект на евангелското описание, който не е нито еврейски, нито специфично римски, нито дори специфично християнски. Става дума за колективното измерение на събитието, препращащо към „феномена на тълпата“.
Тълпата, устроила триумф на Иисус в неделята, е същата, която го хули до смърт пет дни по-късно. Едно от нещата, които Пилат на Мел Гибсън казва, не присъства в Евангелията, но ми се струва, че не е чуждо на техния дух: „Преди пет дни жадувахте да направите този човек ваш цар, а сега искате да го убиете“. Това е алюзия за възторженото посрещане на Иисус предишната неделя, Палмова неделя според литургичния календар. Мел Гибсън е прав, когато подчертава резкия обрат, настъпил в тълпата, жестокото непостоянство на тълпите, тази странна изменчивост. Всички тълпи по света минават рязко от едната в другата крайност, от хвалебствието към омразата, а сетне към екзалтираното унищожаване на същия този индивид. Има един голям текст в Библията, който най-много прилича на евангелските Страсти, и това е Книгата на Йов. След като дълги години е бил водач на своя народ, Йов е брутално отхвърлен от същия този народ, който го заплашва със смърт чрез посредничеството на трима говорители, комично обозначени като „приятелите на Йов“.
Присъщо за развълнуваната и обезумяла тълпа е да не може да се успокои, преди да е утолила апетита си за насилие с някоя жертва, чиято идентичност често не вълнува никого. Тъкмо това добре знае Пилат, който в качеството си на администратор има опит в тази материя. Прокураторът в началото предлага на тълпата да разпнат Варава вместо Иисус. Изправен пред провала на класическия си маньовър, до който прибягва твърде късно, Пилат нарежда да бичуват Иисус с надеждата да задоволи, ако може така да се каже, апетита за насилие, същностно характерен за този вид тълпа.
Ако Пилат процедира по този начин, то не е, защото е по-човечен от първосвещениците, нито е заради застъпничеството на съпругата му. Най-вероятното обяснение е, че за да бъде забелязан в Рим, където държат да се възцари навсякъде pax romana (римското господство), един римски чиновник винаги ще предпочете легалната екзекуция пред екзекуцията, наложена от множеството.
От антропологическа гледна точка в Страстите няма нищо специфично еврейско. Става дума за „феномен на тълпата“, подчиняващ се на същите закони, както всички феномени на тълпите. Едно по-внимателно наблюдение съзира негов еквивалент в редица основополагащи митове, разказващи раждането на архаичните и древни религии.
Почти всички религии, струва ми се, се коренят в колективни насилия, аналогични на онези, описани в Евангелията и в Книгата на Йов, в песните на страдащия Отрок във Второисаия или в множество псалми. Християните и благочестивите юдеи винаги са отказвали да размишляват над приликите между техните свещени книги и митовете. Внимателното сравнение разкрива, че отвъд тези прилики и благодарение на тях можем да разграничим митичното от юдейското и от християнското; различието, едновременно едва доловимо и гигантско, прави юдео-християнството несравнимо с оглед на най-обективната истина. За разлика от митовете, систематично възприемащи гледната точка на тълпата срещу жертвата, тъй като са заченати и разказвани от линчуващите, които винаги държат, че жертвата е виновна (невероятната комбинация от отцеубийство и кръвосмешение, заради която е обвинен например Едип), нашите Писания, големите библейски и християнски текстове оневиняват жертвите на тълпите, както Евангелията в случая на Иисус. И тъкмо това показва Мел Гибсън.
Докато митовете неспирно възпроизвеждат убийствената илюзия на преследващите тълпи, винаги сходни с онези от Страстите, големите библейски текстове и Евангелията разкриват измамния и престъпен характер на феномените на тълпата, на който се основават митологиите по цял свят.
Има според мен две основни нагласи в човешката история. Първата от тях е тази на митологията, опитваща се да покрие насилието, тъй като именно върху несправедливото насилие се основават човешките общности. Това, което правим всички ние, когато се отдадем на инстинктите си. Опитваме се да покрием с дрехата на Ной голотата на човешкото насилие. И дори вървим заднешком, ако трябва, за да не се изложим, наблюдавайки твърде отблизо насилието с неговата заразна сила.
Тази нагласа е твърде всеобща, за да бъде осъдена. Това е нагласата на всички големи гръцки философи, включително на Платон, който осъжда Омир и всички поети, защото си позволяват да описват в творбите си насилия, приписвани чрез митовете на боговете на земното царство. Великият философ съзира в това дръзко откровение източник на безредие и погибел за цялото общество.
Това е и най-разпространената религиозна нагласа, най-нормалната и най-естествена за човека, а в наши дни тя е по-всеобща от всякога, дори модернизираните вярващи, християни или юдеи, я възприемат поне частично.
Другата нагласа е много по-рядка и почти уникална. Съпричастна е на големите мигове на библейското и на християнското вдъхновение. Тя се състои не в свенливото прикриване, а напротив – в разкриването на насилието в цялата му несправедливост и измама, навсякъде, където то бъде забелязано. Такава е нагласата в Книгата на Йов, такава е нагласата в Евангелията. Тя е по-дръзката от двете и според мен е по-великата. Тази нагласа ни позволява да разкрием невинността на множество жертви, които дори най-религиозните хора са продължавали да преследват и избиват в хода на историята. Тъкмо тук е общото вдъхновение между юдаизма и християнството. Можем само да се надяваме, че това е и ключът към тяхното бъдещо помирение. Става дума за героичната тенденция да поставяш истината над всеки обществен ред. Струва ми се, че филмът на Мел Гибсън държи да бъде верен тъкмо на това начинание.
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук