Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Онлайн премиерата на „Приказка“, последния филм на Александър Сокуров, се състоя на 3 декември 2023 г. в YouTube канала на Ксения Собчак. Причината – през октомври 2023 г. руското министерство на културата забрани прожекцията на филма в Москва и отказа да даде сертификат за разпространението му в Русия. „Приказка“ е фантастична история за Втората световна война, чиито главни герои – Сталин, Хитлер, Мусолини и Чърчил, са срещат на място, напомнящо чистилището или ада. За да изобрази персонажите си, Сокуров използва кадри от документалните хроники. С режисьора разговаря Леонид Никитински от „Новая газета“.

Във вашата „Приказка“ Сталин, Хитлер, Мусолини и Чърчил са глупави, горделиви, отмъстителни и незначителни персонажи. През цялото време ръсят някакви нелепости, всеки на своя език. Впрочем във филма ви от 1991 г. Елцин е също доста нелеп и некрасив, да не говорим за Ленин в Горки.

Там има и други пластове, но вие правилно сте разчели този. Осемдесет процента от репликите на героите взехме от документите и те съответстват на това, което са говорили наистина. Останалите двадесет процента измислих аз.

Във филма Хитлер казва на едно място: „Не слушайте Сокуров, да се махаме оттук“. За кого е тази ирония?

Когато задава въпроси, публиката обикновено иска да разбере себе си, а не филма. Аз уча студентите си така: гледайте филма, който ви показват, а не онзи, който искате да видите. Не мога и няма да диктувам вашето възприятие. Що се отнася до диалозите, които избрахме за филма: случвало ли ви се е да присъствате на разговор между политици? За какво си говорят те около трибуните? За глупости, често за някакви мерзости. В „Божествената комедия“ на Данте виждаме същото. Там няма никакви велики мисли, това е мит. Те са обикновени хора, нелишени от талант, но просто така се е случило, че са се издигнали високо. Величието е по-скоро стереотип на възприятието на тълпите. Смята се, че щом човек се е изкачил дотам, значи е велик. Всъщност колкото по-високо се издига някой, толкова по-ниско се оказва, там той е катастрофално зависим, детерминиран.

Проблемът не е в масите, а във вожда – той е този, който се пропива от своето величие и гаси светлината – въпросът е само колко ще са жертвите. Интересува ли ви феноменът на властта? В не един от филмите ви става дума за това...

Не, опитайте се да ме разберете. Интересуват ме хората, придобили огромни възможности, и как на това равнище в тях се проявява нещо съвсем друго, нечовешко. Човекът е същество, което може всичко: да ходи, да лети, да пълзи. Но колкото по-високо летиш, толкова по-ниско се приземяваш, пълзейки...

Навярно сгреших на младини, като се записах в Историческия факултет. Обичам повече литературата. Когато отначало станах историк, разглеждах човека като функция на социума, но после почнах да виждам нещата по друг начин.

Историческото знание привлича със своята мнима истинност, но литературата е по-дълбока. Вижте какво се случва със Солженицин, когато от писател се превръща в историк... Имах късмета да се срещна с хора, издигнали се много нависоко, нещо, за което аз, парвенюто от военните градчета, не смеех и да мечтая. Повече слушах, отколкото говорех, така че те ме обогатиха много. Ростропович и Вишневска, великият Солженицин... С Горбачов не бях близък, но по някаква причина Елцин ми се обади и ме помоли да поговорим...

А вие не пропуснахте да го превърнете в текст, тоест във филм. Не ми се струваше особено дълбок, беше дори конюнктурен през 1991 г. Но вие се опитахте да разберете Елцин, така ли?

В Русия политиците нямаха време да пораснат. При липсата на закалка, която се постига вероятно с векове, политиката се оказва съблазън. В Русия участието в политиката е нещо възторжено, възпалено. Това е нездраво. Дори Сахаров не го избегна: и той скочи с размах в политическото езеро, което се оказа море-блато. Трябваше да се занимаваме повече с култура, тя определя всичко останало... Човешката личност може да бъде необятна, тя се променя, а неизменният характер заема ей толкова от нея (посочва с пръсти около 4 см). Но той се наследява не от баща и майка, а от някакви пра-пра-пра...

Как да не мисля за тях, след като тези мъже, определили съдбините на човечеството през ХХ век, са практически връстници? Мусолини е италианец, това просто извира от него. Чърчил би могъл да се появи само в Англия с нейната политическа тренираност – това е като да израснеш в семейство на културисти, където цял живот се говори само за това. Хитлер е изцяло немски тип... И в същото време такова самообладание... Между другото, отношението към германците и към руснаците е сходно... Ако ги нямаше руснаците, нямаше да го има и Сталин...

Властта е едно от измеренията на мъжа, без нея мъжът би бил невъзможен. Личността му обаче може да е грандиозна, а характерът – глупав, дребен, макар че тъкмо той решава всичко, когато става дума за власт. Опитах се да покажа това: вижте, това е човекът, определил живота ви, той е такъв. Добре му е било на Толстой да пише за Наташа Ростова в градината: няколко детайла за дрешката, луната – и готово. А представете си работата на режисьора: всичко трябва да се промисли до най-малката подробност. Как ходи, как си обръща главата... Затова и решихме така: да ги вземем истински от фотографиите и хрониките. Не знам защо не го е направил никой преди нас, но руското кино е като цяло пробивно. А може би е просто къртовски, занаятчийски труд – ние ги съживихме ръчно.

Във филма, за разлика от океана обикновени мъртъвци или убити хора, тези четиримата са безсмъртни, тоест вече нищо не могат да си причинят, казали са си всичко хиляди пъти и са си дотегнали до отвращение...

Вече всичко са видели, разочаровали са се от реалния живот. Животът е като машина, която през цялото време се чупи. А властта не е машина, тя е човекът, който я купува. Всички те са на определен етап – вече не са млади. С възрастта ставаме по-малко динамични външно, но по-динамични вътрешно. Възможностите са и повече, и по-малко, а решенията, най-вече по отношение на масите, е добре да се вземат, като се изхожда от тази даденост.

Те са създатели на конструкцията на държавата, а в Русия няма такава: ние така и не разбрахме каква конструкция на държавата ни е нужна.

По някаква причина те приемат мястото, където сте ги поставили, за рай. Но какво е то всъщност? Ад? Чистилище? И как се е озовал там Чърчил? Макар че все пак от тях четиримата само на Чърчил обещават да го вземат отвъд, от другата страна на портата...

Само обещават, но не го вземат. И в каква роля? Чърчил, между другото, е ненавиждал Сталин (това е взаимно), но преди началото на войната е искал много да се срещне с Хитлер и не съм убеден, че той не би го очаровал, както мнозина други…

Да, щом и Хайдегер се е съблазнил... Мисля, че това е от самотата, от вечното отцепничество на мислещия човек. За него е изкушаващо да се разтвори в „ние“. Но това е илюзия и ние знаем нейната цена, а тези четиримата в „Приказка“ едва сега започват да разбират. В земния живот им е пречила собствената им власт над масите. Затова така жадуват да попаднат зад вратата...

А вие откъде знаете какво има там, зад портата?

Не знам. Навярно Бог...

Чудя ви се, защо ми задавате тези въпроси? Това трябва да решите вие. За мен вашето възприятие е по-важно от моя замисъл...

А какво бихте казали на президента, ако ви бъде дадена думата?

Има осем-девет точки, в които се нарушава Конституцията. Възрастовите категории за преследване са заличени, на 15-годишно момче дадоха 5 години – дори болшевиките не правеха така. И въобще не бива да унижаваш хората. Бил съм все пак на разпити, когато забраниха всичките ми филми, взирал съм се в плоските очи на следователите и познавам страха от затвора... Бих исках да кажа на президента: вие харесвате толкова много Кавказ, угаждате им във всичко, може би ще се опитате да обикнете и руския народ? В Архангелска, Псковска, Мурманска област, където почти цялото население е унищожено по време на войната? На Сахалин, в Красноярския край – можете ли да си представите как живеят хората там? Е, и за Украйна, но тук Бог да ме пази...

Въобще Русия не се нуждае от мен. Аз се нуждая от нея. Няма да замина никъде, макар че тук не ми дават да работя, а в чужбина непрестанно ме канят. Но така разбирам себе си... Целта на държавата е в просвещението, тя не може да бъде друга. А това тук е някаква братска могила, която гние...

Със съкращения от „Новая газета“

Превод от руски Димитрина Чернева