Боряна Димитрова, социолог, „Алфа Рисърч“

В дните около демонтажа на паметника на преден план излязоха лицата и телата на малкото на брой, но свръхмобилизирани и идеологически мотивирани пазители на символния страж на окупацията. Както и на най-ангажираните негови противници. Грешка би било обаче да се съсредоточим само върху тях.

Реакциите на голямата част от софиянци варираха в доста по-широки граници – от незаинтересованост, през неразбиране: „защо ни занимават с това“, до разтърсващи паралели с войната на Русия срещу Украйна или, напротив, желание да се скъса с миналото и повече да не се говори за него. Именно тези по-широки обществени реакции са за мен най-важният и симптоматичен проблем, който демонтажът за пореден път оголи. Във фундамента им не стоят нито отложеното решение, нито хибридните намеси, а повсеместната и целенасочена тридесетгодишна липса на знание, на политическа и морална позиция спрямо тоталитарния комунистически режим.

„Алфа Рисърч“ е правила няколко проучвания по темата и винаги сме се натъквали на един и същ парадокс – този паметник е бил защитаван с тезата, че е паметник на „жертвите за свободата на България“. За обикновения българин разрушаването на паметник – от надгробен до символен, е дело скверно, затова и го брани – „по принцип, а не с конкретика, плам и познание“. Мнозинството не само нямаше почти никакво познание, а напротив, споделяше твърде жилави пропагандни тези за това как е построен, какво символизира, какви са били механизмите за властване над умовете на хората. Общественото мнение, и в това няма нищо учудващо, преповтаря мимикрията, моралния релативизъм на „елитите“, училищните и публични идеологеми, толкова по-въздействащи, колкото пò не се разпознават като такива. Най-жилавият паметник на комунизма е онзи, който е в съзнанието на големи части от българското общество. И само ако той бъде разрушен – с отърсване от лъжите, с факти, с разбиране – ще се върнем към ценностите, които паметта и паметниците трябва да пазят.

* * *

Моето разбиране е, че това място е твърде политизирано и обременено от историческите превратности и не позволява друго освен такова съзнателно преизграждане, което да не дава повод за по-нататъшно разделение и противопоставяне.

Един алегоричен и метафоричен паметник много лесно ще възпроизведе вече съществуващи разделения, като ги натовари допълнително с всички възможни гилдийни, политически и обществени битки. (Не искам да тривиализирам, но ние не можем да постигнем съгласие по коледната украса, какво остава за преизграждането на този топос.)

Най-добрият антипод на онова злощастно минало, което бележеше МОЧА, са детската глъч и зеленината – животът, който не забравя да се върне след студа и безвремието. С времето, както във всеки парк, тук вероятно ще се появят скулптури, очовечаващи, а не смразяващи пространството (емблематичната „Дух и материя“ на Александър Дяков е прекрасен пример). Но сега то трябва да бъде освободено от всякакви постаменти и йерархии, и да бъде върнато на хората.

* * * 

Мястото на всичко това е в т.нар. Музей на социалистическото изкуство. Сега съществуващият парк, който, както разбираме, бил тесен, може да се разшири, да има няколко локации и пр. – става дума за технически подробности. Най-важното е в този музей не просто да се „излагат“ творби, а да се създаде плътно, модерно интерактивно пространство, което да задава контекста на съответния период, защо и какво са символизирали творбите, как се е стигнало до изграждането и демонтирането им. Ключово в такава една експозиция е тя да държи посетителя достатъчно дистанциран и достатъчно разтърсен, за да породи катарзис – заради съдбите на творците и „героите“, заради лековерната забрава, заради „опаковането“ на умовете, заради предателството чрез нагаждане. Зала с документални филми, срещи с живи свидетели на епохата, дискусии за „позволеното и непозволеното“ изкуство, за механизмите на влияние върху обществото би била сърцевината на такъв жив и модерен музей. Музей, който да дава знание, разбиране и съпреживяване на миналото-неотминало.