Отвъд спекулациите, мълчанието и агресията

26 02

Отвъд спекулациите, мълчанието и агресията

Владия Михайлова, куратор

Само допреди няколко години възприемах ПСА в Княжеската градинка преди всичко като активно социално място. Макар често да се превръщаше в трибуна на политически изказвания, каквито представляваха различните оцветявания на фигурите на релефите, за мен той беше преди всичко място на скейтъри, пълно с живот, както и място на памет. Давам си сметка, че съм възприемала тази памет от гледна точка на културното наследство. Паметник, който ми е бил интересен като архитектурен и пластичен обект в публичното пространство, свидетелстващ за идеологемите на отминалото време. (И най-травматичната история е „успокоена“, когато се възприема като принадлежаща на миналото.)

В последните две години обаче станахме свидетели на особен процес на „оживяване“ на ПСА, както и на други военни паметници. Войната в Украйна не просто ни изправи пред културното наследство от епохата на социализма, но отвори отново историческата страница на Втората световна война и политически активира въпросите за нацизма и фашизма, както и за ролята на Русия. За Украйна, както и за страните от балтийския регион, Полша и България необходимостта от ново, отвъдидеологическо осмисляне на тази част от историята се оказа настояще. Част от миналото се завърна и ни изправи пред ситуация, в която днес да избираме не просто как да се отнасяме към миналото, но и как нашето отношение към миналото е свързано с ценностни и морални избори в настоящето.

Накратко, ПСА се превърна в настоящник. Въпросът за неговото демонтиране зазвуча по нов начин. Не споделям мнението, че ние сме изправени отново пред избора да запазим или не наследството на социализма. Ситуацията сега е подобна, но и доста различна както от казусите за разрушаване на мавзолея, така и от дебатите около паметника „1300 години България“ в градинката на НДК.

Същевременно е вярно и това, че България вече 30 години избягва да вземе ясно историческо решение за времето (дори времената) между 1944 и 1989 г. Ясното заявяване на позиция, преразглеждането на факти, изграждането на исторически разкази, които на свой ред да участват във формирането на съвременна политическа и културна идентичност, е постоянно в режим отложено или полунаправено, между редовете, около други теми и т.н. Затова и разделението на мненията днес по отношение на паметника е толкова дълбоко. Потисканите, нерешени въпроси ни преследват. Българското общество е фрагментирано, в него съществуват големи групи от хора, които споделят не само различни ценности, но и разкази, възприятия, дори хоризонти, към които съотнасят идентичността си.

Как се умиротворяват и балансират тези остри различия? Не вярвам да има лесен отговор на този въпрос, но смятам, че настоящата ситуация е колкото проблем, толкова и възможност. Исторически шанс (отново) да се самоопределим като общество и да го направим с мъдрост и внимание към себе си. Иска ми се акцентът да бъде върху България, върху това кои сме ние, и то не само от гледна точка на геополитическите оси на приоритизиране на Запада или на Изтока. Факт е, както че съветската армия не е освободителка, така и това, че огромна маса от хора в България живеят с разказите за братушките, които освен през идеологически конструкти минават и през десетилетия културен обмен и близко човешко живеене. Ключът към балансиране на напрежението е в разпознаването и на двете истини, макар и едната да е, така да се каже, „наполовина“. Важно е да се освободи пространство за говорене, в което да може да се споделя мнение отвъд политическите спекулации, мълчанието, скритата или явна агресия.

* * *

Каква да е съдбата на паметника? Как да подходим към Княжеската градина като едно от централните пространства в столицата? Това са въпроси, чиито отговори в момента не изглеждат лесни. В Латвия например има Музей на окупацията, който дава възможност за исторически разкази отвъд идеологията. Мисля, че е важно ние да вървим в подобна посока. Конкретната форма би се появила в процеса. Дали ще създадем град музей, дали ще развием Музея на социалистическо изкуство, дали и как ще покажем историята от Втората световна война в Музея за история на София... Това са възможни форми на музеифициране на настоящето минало или миналото настояще. Основният въпрос остава как подхождаме към ситуацията днес и каква е политическата воля за самостоятелно и достойно бъдеще на страната ни.