Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Станислав Константинов, архитект

Моите очаквания бяха, че след 34 години демокрация, през които събарянето на МОЧА беше едно непрекъснато и повтарящо се изискване от граждани, политици, комитети, интелектуалци, ще има видима реакция под формата на спонтанен митинг на съмишленици, които да излеят радостта от постигнатото. Това не се случи, а оценката за съгласие или несъгласие беше само в социалните мрежи – най-лесният, безопасен и анонимен акт на реакция. Тази пасивност позволи да се нагледаме на наглите и популистки действия на опозицията, които бяха щедро отразени от медиите, и на практика не отрази положителните оценки. Този първи и може би най-важен акт за бъдещото преосмисляне на историята беше заглушен до голяма степен от проруски медии и лица, които доказаха лоялността си към имперската руска политика с твърдения и неистини, противоречащи на реалните факти и събития. Разбира се, огромно въздействие има и хибридната война, която намери благодатна почва за изява на верни и мотивирани емисари. За съжаление, това доведе до изблици на национализъм и апатия към случващите се събития със силно негативно отражение към обществените нагласи за промяна и преосмисляне на миналото.

* * *

Княжеската градина е проектирана по поръка на княз Александър Батенберг от Карл Бенц (1850–1925) и в изпълнението ѝ участват големите архитекти Грюнангер, Нейков и Горанов. През годините на социализма става известна като Градината на съветската армия и чак на 9.06.2011 г. с решение на Столичния общински съвет името ѝ е възстановено. Моето дълбоко убеждение е, че вълната от всякакви идеи, които искат да запълнят освободеното след 70 години от издигнатия „Шпагин“ над София, показва пълна липса на историческа памет. Като че ли сега най-после се освободи място, което да бъде бетонирано от паметник на великите ни предци до концертна зала – всичко онова, което години наред не сме могли или не сме искали да осъществим в градския организъм. Познавах добре големия български скулптор Александър Дяков и неговия проект. Ако идеята му беше осъществена преди 20 години, това би повлияло сериозно за промяна на обществените нагласи, но до 2018 г., когато той ни напусна, това не можеше да се случи. Сега да се иска прошка от хора, които никога не са поискали извинение за престъпленията си и лишиха поколения от познанието за окупацията на България, е неприемливо.

Моето виждане е градината да се върне колкото е възможно по-близо до оригиналния си първообраз, като се добавят елементи, които да привличат младите хора. Само с присъствието на младостта ще може това място да се пречисти от спомена на бруталното посегателство. Това е наложително да стане с архитектурен конкурс при много ясно и конкретно задание от възложителя.

* * *

Няма съмнение, че фигурите и останалите елементи от демонтажа трябва да се почистят и възстановят по реда, по който са нарязани. Цялата истерия около прорязването при демонтажа беше чист популизъм. Тези фигури са били на части и при монтажа преди 70 години. Размерите на съставните части се определят от големината на пещта при леенето; за сведение – фигурата на „Света София“ е сглобена от 156 части. Никой не си е и представял, че тези композиции ще отидат за скрап.

За мен е неприемливо създаването на специален парк за тоталитарното изкуство. Изкуството на социалистическия реализъм е верноподаническо и отразява култа към личността, то е причината големи и доказани творци да се пречупят и да създават партийно приемливи произведения, които противоречат на принципите им. Доказателство за това е и великолепното писмо на скулптора Любомир Далчев за изграждането на паметника, в което ясно се казва, че никой народ не трябва да търпи паметници за възхвала на поробителите си. Най-адекватна ми се струва идеята на ръководството на Димитровград, който така и не промени името си, да приюти паметника, като създаде подходяща среда. Това искане вероятно е искрено и отразява желанията на част от нашето общество, което не се е отлепило от миналото и държи да има своите кумири.