Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Срещу Путин Алексей Навални нямаше шанс, но той го използва срещу гадния егалитаризъм на мълчащото мнозинство. Болката е голяма, но историята ще покаже, че е бил прав. Текстът е публикуван в „Зюддойче Цайтунг“

Смъртта на Алексей Навални моментално го превърна в могъща историческа фигура, в негова чест след време ще бъдат наименувани улици, проспекти, университети, може би дори и градове. Такава искряща, енергична личност, която се изправи срещу цялата система на държавната власт практически сама – защото неговите съратници бяха по-скоро негови служители, отколкото колеги – дълго можеш да дириш из широката Русия. Разбира се, в близкото минало имаше подобни фигури като академик Андрей Сахаров или Борис Немцов – те са сравними по значение с Навални. Ала Навални е направо кинообраз със своите неочаквани, брилянтни екзистенциални акции.

Красив млад мъж, съпруг на отдадена на общото дело красива жена, баща на две красиви деца – той е привлекателен със своите съмнения и своите хрумвания, със своята строгост и чувството си за хумор, което се изразява в заразителния му смях. Не се боеше от скандали и насочени срещу него провокации – той не се страхуваше изобщо от нищо, защото знаеше, че руската държавна власт е мошеническа и корумпирана; не се страхуваше от нищо, към което не изпитва респект. При това той взимаше под внимание вкуса на народа, неговите слабости и комплекси. Гмуркаше се в различни политически води – в младостта си беше „яблочник“, член на либералната партия на Явлински „Яблоко“. Пробва се в реториката на националистическите Руски маршове, впоследствие се дистанцира от национализма, ала беше относително дипломатичен по въпроса за връщането на анексирания Крим на Украйна.

Веднъж се изказа неумело, че Крим не е сандвич със салам, който да издърпаш от ръката на другия. Заради такива политически неясноти Явлински не го обичаше до края на живота му. Моята колежка Людмила Улицка каза, че предпочита Хавел пред него (такъв като Хавел нямаме в Русия). Ала по отношение на държавната власт той беше изумително смел. Неговите разобличаващи корупцията документални филми за нечувано безвкусния дворец на Путин в Кавказ или за богатствата на Дмитрий Медведев са гледани от милиони – беше ясно, че с тях той рискува живота си.

Въпреки това остана сравнително дълго време известен и успешен политик. Той обединяваше в себе си прагматика и мечтателя. Разбираше, че руснакът живее в надеждата за по-добро бъдеще. Той създаде лозунга „Русия на бъдещето“. Същевременно майсторски изгради мрежа в цяла Русия, наречена „Фонд за борба с корупцията“. На изборите за кмет на Москва през 2013 г. получи над 27% от гласовете на избирателите. Нечуван успех за радикален опозиционер. Между Путин и него се разви взаимна омраза, ала тази омраза се подхранваше от различен източник при всеки от двамата. Путин мразеше Навални, защото му се подиграваше пред очите на всички за неговия деспотичен стил на управление. Навални мразеше Путин целенасочено – за конкретни грехове: измами, празни обещания, жажда за власт.

Запознах се лично с Алексей покрай либералното радио „Ехото на Москва“. Той имаше свое предаване, а аз често гостувах в радиото. Казах му, че на неговата политическа програма ѝ липсва философска подплата. Защото илюзията за една по-добра Русия на бъдещето се основава изключително и само на допускането, че страната е завзета от режима на Путин, но мнозинството мечтае да го свали от власт. Навални имаше много поддръжници, ала за революция определено бяха малко. Безкрайното търпение на народа, конформизма, гадния егалитаризъм, вездесъщия разпад на личността в криминалните среди, сред алкохолиците, бездомните, милионите просъветски държавни лакеи и пенсионери Навални приемаше за преодолимо зло. Ала точно тези настроения използваше Путин и с течение на времето се превърна в президент на народа.

Навални обаче не се страхуваше от Путин дори когато държавната власт го заплашваше с дълги години затвор; първоначално го обвиниха в мними финансови злоупотреби. През 2014 г. започна неговият трънлив път през съдилищата. Ала Навални не се уплаши и от това и накрая го отровиха в „Новичок“ – друга руска дума, която днес се използва като международно определение за смъртоносна отрова. В началото Навални беше спасен от руски лекари в Сибир, впоследствие немски лекари от берлинската болница „Шарите“ го изправиха на крака. Естествено, държавната власт отрече авторството на отравянето, но Навални успя да се представи за близък съратник на Путин и като такъв да телефонира на един от замесените в отравянето. Нещастният килър се издаде и бе уличен. Въпреки това властта и до днес отрича да има нещо общо с нападението.

По-нататъшното поведение на Навални е предмет на много дискусии. Има се предвид неговото завръщане в Москва след оздравяването. На 17 януари 2021 г. той беше арестуван на едно московско летище още преди паспортната проверка. Оттогава до своята смърт той нямаше нито един ден на свобода. Условията на задържане ставаха все по-лоши, продължителността на присъдата за престъпления против държавата (създаване на „екстремистка общност“) нарасна до 19 години затвор. Накрая го изпратиха зад Полярния кръг, в прословутата изправителна колония „Полярен вълк“ със специален режим, където заради най-малката простъпка (като незакопчано копче на затворническата дреха) многократно го затваряха в студен изолатор. Трудно е да си представиш, че може да се оцелее при такива условия. Кой конкретно е издавал заповеди за тези мъчения и се е наслаждавал на мъките на Алексей, можем да предположим. Във всеки случай дисиденти и държавни лидери от цял свят еднозначно обвиняват Путин за смъртта на Навални.

Предусещал ли е Навални, че завръщането му от Берлин в Москва го тласка в обятията на смъртта? Очевидно той вече не се боеше и от смъртта, беше разбрал, че само ако не изпитва страх от нея, ще може да се бори срещу Путин и дори от затвора да пречи на предизборната кампания на президента (който през март ще встъпи в нов шестгодишен мандат) и да изобличава агресията на Путин срещу Украйна. Според законите на Путиновото регентство онези опоненти с достатъчно въображение, които остават в чужбина, най-често получават право на живот от властта. Защо? Много просто, руската политическа емиграция постепенно им пречупва крилете: вече нямат пряк контакт с народа, с Русия, със съратниците. Като политик Навални просто нямаше друг избор, освен да се върне. Ала по всичко личи, че той подцени Путин.

Дори след оздравяването си от „Новичок“ той все още хранеше илюзията, че няма да посмеят да го унищожат втори път, че със своето възкръсване от мъртвите си е извоювал известна сигурност. Във всеки случай още не беше започнала голямата война срещу Украйна, която показа на какви подвизи е способен руският цар. Путин също подцени Навални, който не капитулира дори в ужасния затвор. Той продължи своята битка срещу властта, намираше постоянно тайни средства и пътища да сподели мислите си от арктическия затвор. Ала беше изцяло в ръцете на Кремъл, който след смъртта му побърза да заговори за „нещастен случай“ чрез устата на известен сенатор от Съвета на Руската федерация.

Със сигурност самият Навални би определил настоящата руска властова система като „нещастен случай“, който го победи в днешния отрязък от историята. А по-нататък – макар че кога ще е това „по-нататък“? – руската история ще обърне лицето си към него и ще го прегърне. Всичко ще бъде наред. Но ако трябва да сме честни, Навални беше сравнително млад политик, той почина едва на 47 години. В емиграция щеше да надживее Путин (71 г.) и със сигурност щеше да поеме своята роля в постпутинския отрязък от историята. На Русия на бъдещето той ще липсва до болка.

Превод от немски Людмила Димова