Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

Някога наричали фотографията „огледало, което помни“. Тя ни показва едновременно какво имаме, но и какво ни се изплъзва и настоява да не забравяме, че животът ни неумолимо тече и онова, което виждаме, вече не „е“, а е „било“. Но има и друго. В същото това огледало неминуемо се отразява и личността на самия фотограф. Както и да са се накланяли везните през годините от историята на медията във вечния спор между „проводниците“ и „тълкувателите“ на реалността, фотографският процес винаги е предполагал и ще предполага участие. Там, в тъмната кутия, един образ предстои да се роди. От човека зад камерата зависи какъв ще бъде той – черно-бял или цветен, мек или контрастен, филмов или цифров, отричащ или утвърждаващ... В безкрайността от възможни гледни точки фотографията непрестанно ни напомня за значимостта на личната позиция. Снимането е пре-откриване на света и пре-потвърждаване на човешките истини, но пречупени през призмата на нашата собствена история. Какво сме преживели, в какво вярваме, какво ценим... Всичко, което „сме“, предопределя настъпването на последния, „решаващ“ фотографски миг – натискането на спусъка.

Вярно е, че фотографските образи сами залагат капани – те сочат към определена насрещност, настояват да гледаме „точно там“ или „точно това“ и сякаш нарочно отклоняват вниманието ни от разгадаването на смисъла, от търсенето на причината за тяхното появяване. „Ерата на фотографията – беше написал Ролан Барт – е и ерата на нетърпението и на всичко, отричащо зреенето.“ Именно за да избегнем онзи типичен за съвременността повърхностен, нехаен и разпилян интерес към видимото, тук, в този текст, посветен на новия албум „Човешката участ“ с фотографии от Цочо Бояджиев и Николай Трейман, то няма да бъде обект на внимание. Защото, въпреки че естетическите достойнства на подбраните кадри са ясни и категорични, не те са основната ценност на изданието. По-важното е друго. Фактът, че то е недвусмислено свидетелство за значимостта не само на резултата, но и на пътя, довел до неговата поява, доказателство за решаващата роля на интелигентността, уважението, мисленето и разбирането. Неподвластен на „модите“ и „тенденциите“, албумът е своеобразна ода за смисъла и непреходната стойност на „отживелици“ като: оценностяването на рутинността (вече почти десет години всяка седмица снимане, все в едни и същи дни, все рано сутрин, все в същите райони, традиционна отбивка в Парамунската кръчма, пътувания и завръщания, последвани от обсъждания на улица „Лом“, винаги в 18:30, припомняне на все едни и същи фотографски истини, в едно и също обкръжение; преклонение пред най-обикновените и еднакво красиви навсякъде по света фотографски сюжети; привързаност към филмовата фотография и черно-белия образ; респект към текста и владеенето на словото[1]; подреждане на „истински“ книги в „истински“ домашни библиотеки... И може би най-ценното (но разбира се, и най-трудното!) – поддържане на безкористно приятелство. „Човешката участ“ е не само философско заглавие – то е и венецът на това приятелство, укрепнало не само от красиви преживявания, но и от немалко споделена тъга.

Връщам се към едно далечно интервю с Цочо Бояджиев, който на въпроса какво най-вече може да даде на по-младите, категорично отговаря: „Кураж“. Че може да се живее достойно и съществено в науката, а и извън нея.[2] Бих добавила, че и сега двамата с Николай Трейман правят точно това. Доказват, че може да има и друга фотография. Фотография без суета. Без показност. Без надбягване. Без формулиране на „концепции“, без кандидатстване по „проекти“, без „поръчки“, без „клиенти“, без „бюджетиране“ и „финансиране“... Доказват, че „старомодните“ живи срещи, разходки, разговори, пътувания и преживявания все още могат да бъдат вдъхновяващи. Че онзи, който познава силата на думите, владее много по-осъзнато и силата на образите. Че на фотографията са нужни повече любопитни, образовани, четящи и интелигентни личности. Защото освен „орлов поглед“ и „кадифени ръкавици“[3] за добрите кадри е нужно и знание – техническо, естетическо, философско... Именно затова двамата автори често припомнят следния цитат: „Като свои фотографски учители Ралф Гибсън[4] изброява – освен Бил Бранд, Робърт Фрак и Анри Картие-Бресон – още Т. С. Елиът, Бах, Борхес, Годар, Вийя-Лобос, Бонар, Матис, Плок, Дюра, Маларме, Рене, Гурджиев, Дюшан, Джакомети, Бергман, Де Сосюр, Бродович, Мейс, Монк, Майлс, Хичкок и „стотици други“[5].