Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Напоследък изкуственият (цифровият) интелект (AI = Artificial Intelligence)[1] е тема на различни информационни или аналитични текстове, които коментират не само неговата същност (доколкото и както я разбират отделните автори), но и мястото му днес и още повече утре във всички области на живота ни.

Тук, в тези кратки бележки, задачата е по-скромна: да помислим дали AI може и евентуално как би се намесил в реалната кинематографична практика и още по-конкретно в драматургичния (сценарния) етап при подготовката на каквото и да е екранно произведение. И ако ще разсъждаваме именно върху литературния фундамент на всеки филм, особено интересен и най-приложим би бил този подход при екранизацията на съществуващи литературни произведения – белетристика (романи, повести, разкази), но също и театрални пиеси.

„Талантът“ на AI автора се определя от софтуерния му потенциал за системно структуриране, заложен в неговата невронна мрежа, която после ще „ражда“ компилативни арт молекули за изграждане на художественото произведение (сценарий или каквото и да е друго). Но нали в изкуството най-ценни и незаменими са не клишетата от възможни стандартни решения чрез арт молекулни вериги (нещо като въглеродните вериги в органичната химия)! А напротив, най-ценни и полезни са тъкмо „грешките“ при несистемно генериране на изненадващи комбинации, които могат да придадат на сценария художествена оригиналност (сюжетна, времева, събитийна) и убедителна достоверност (житейска, психологическа, речева характеристика и т.н.). Нали тъкмо така се осъществява творческият процес при живия талант на естествения (биологичен) интелект, за който можем да си позволим своеволието да го наречем NI автор (Natural Intelligence). Защото тъкмо той би вграждал нестандартни, истински авторски елементи в художественото произведение. Тогава възниква логичният въпрос: може ли AI да гарантира подобно „нарушение“ като положителен ефект от работата на анонимния AI автор? Поне засега отговорът е НЕ, което означава, че той (AI авторът) все още не превъзхожда сърцето, кръвния ток и мозъка на живия (биологичния) автор като единствено възможен и благословен от Бога оригинален, незаменим и безбрежно талантлив NI, т.е. истински Автор!

Мощната изтощителна стачка на холивудските сценаристи от 2023 г., наред с преките синдикални мотиви (за размера на хонорарите, за процента на отчисления от бъдещо разпространение и други финансови интереси), в крайна сметка потвърди и защити незаменимата роля на Авторите в творческия процес, та дори и при стандартизираното производство на телевизионни сериали. Защото очевидно при някои 100% тв конфекции и достатъчно добър софтуер AI ще може успешно да замени бездруго механизираните третостепенни сценаристи, които нямат забележителни авторски качества и особени претенции, най-вече при подготовката на рекламни пакети, корпоративни презентации и подобни екранни конфекции.

И напълно естествено AI авторът няма как да посегне към артхаус (бутикови) проекти, които още по замисъла си предвиждат нестандартни оригинални авторски идеи и решения!

Да помислим хипотетично как и дали AI авторът би могъл да се намеси между книгата и екрана при адаптацията например на изключителния роман „Анна Каренина“ (1878) на великия писател граф Лев Николаевич Толстой.

В световното кино и телевизия съществуват над 90 екранизации на този роман през различни епохи на киното и в различни национални кинематографии – филми, тв сериали, а в последните години и подкаст епизоди в различни формати. Разбира се, знаменити и безспорно признати остават американската версия от 1935 г. на реж. Кларънс Браун с Грета Гарбо и Фредерик Марч или британската от 1947 г. на реж. Жюлиен Дювивие с Вивиан Лий и Ралф Ричардсън, или руската от 1967 г. на реж. Александър Зархи с Татяна Самойлова и Василий Лановой. Помни се и другата американска версия от 1997 г. на реж. Бернар Розе със Софи Марсо и Шон Бийн и британо-американската от 2012 г. на реж. Джо Райт с Кийра Найтли и Арън-Тейлър Джонсън, и американският тв филм от 1985 г. на реж. Саймън Лангтън с Жаклин Бисе и Кристофър Рийв, и някои други. Обединяващото при всички тях е добросъвестното следване от сценаристите на основната сюжетна линия в романа, разбира се с допустими вариации около психологическата аргументация на персонажите и детайли от тяхната индивидуална характеристика. Защото вечната тематична енергия на романа, неговата неостаряваща емоционална сила и драматична морална дилема неслучайно са определили мястото му сред шедьоврите на световната литература.

Затова дори не е реално да си представим някаква нова възможна екранизация, при която припрян и безпардонен продуцент би решил да елиминира свой доказано талантлив автор, за да го замени с AI дубльор при преработка на великия роман! Защото независимо от изтеклите авторски права на наследниците на Толстой би било пълна лудост княгиня Анна Аркадиевна Каренина да завърши живота си не със самоубийство под влаковите колела, а да речем, да подмами коварно почтения си съпруг граф Алексей Александрович Каренин и да го блъсне върху безпощадните железопътни релси. След което свободна, щастлива и озарена от любовта си, да отърчи при офицера от кавалерията граф Алексей Кирилович Вронски! Това би било не само литературно кощунство, но и абсолютно неприемлива глупост, дори отвъд чертата на меркантилното печалбарство.

Друг въпрос е, че този многократно екранизиран шедьовър на литературната класика може да бъде умело и приемливо преработен (преправен), както е например във филма „Анна Каренина. Съдбата на Вронски“ (2017, реж. Карен Шахназаров). Но в него сценаристите Шахназаров и Алексей Бузин специално уточняват, че филмът е построен не само по романа на Толстой, а използва още и публицистичната повест „В Японската война“ и цикъла „Разкази за Японската война“ на лекаря и писател Викентий Викентиевич Вересаев (1867–1945). Дори само заглавието на филма подсказва, че това не е класическа екранизация на тежкия роман за любов и смърт, а версия на онова, което би разказал преживелият любовната драма и оцелял в руско-японската война (1904–1905) кавалерийски офицер Вронски. Затова сюжетът е сякаш нов и разказан от друга гледна точка, макар и върху същия фон от събития – неравен брак, нова бурна страст, неизбежна раздяла и последствията от нея. Търсената нова посока в разкриването на образите е по същество разсъждение за смисъла на семейния дълг и дори ревизия на дилемата за морала. Но може би точно поради това реакцията на повечето зрители е силно критична. А филмът е конкретен пример за рисковете на свободната авторска идея при екранизацията на великия роман, макар и направена от талантливи и доказани кинематографисти.

Можем хипотетично да си помислим какво би станало, ако между романа и филма би бил поставен най-съвършеният AI автор с максимално мултиплицирана невронна мрежа в софтуерния си потенциал? Както се казва, бедна ни е фантазията дори да си въобразим как би изглеждала почтената съпруга Анна Каренина, объркана и смутена за първи път от новата си любовна тръпка към омайния офицер от кавалерията граф Вронски! Защото за подобна емоционална експлозия дори и най-добре „обученият“ AI автор не притежава адекватна софтуерна фантазия дори при галактически мултиплицирана невронна мрежа! Тъй като тя работи с безгрешен, ала рационално моделиран алгоритъм! А пред емоционалната тайна на сърцето той е безпомощен като едва проходило дете пред непобедимия боксьор Тайсън Фюри.

Затова на въпроса в заглавието „Има ли място AI между книгата и екрана?“ отговорът е: да, но само ако книгата е писана от зле обучен AI, а бъдещият филм е предназначен за музейни роботи първо поколение, от които дори кръстникът им Карел Чапек отдавна се е отказал.

P.S. В моменти на еуфорично замайване от AI за отрезвителна поука е добре да си припомним поговорката: обущарю, не по-високо от обувките! Разбира се, обувки винаги ще ни трябват при различни поводи и в различни обстоятелства. Но да не ангажираме „обущаря“ AI с грижата за тях.

Защото няма как да знаем какво точно си е мислила Анна миг преди да се хвърли под влака. Но едва ли за обувките си…